Джон Гришам
Рекетьорът (31)

31

В девет часа следващата сутрин се връщаме в къщата на Нейтън и отново го заварваме да играе с кучето си в предния двор и да ни чака. Допускам, че ни посреща отвън, понеже не иска да влизаме вътре. Обяснявам, че малкото ми ауди страшно се нуждае от поправка, затова ще е по-добре да пътуваме с пикапа му. По един час в двете посоки ще ни осигури два часа насаме с Нейтън без никакво разсейване. Той свива рамене и се съгласява. Потегляме, а Слейд и Коуди ни следват с микробуса си. Аз съм на предната седалка, Гуен се е сгушила отзад. Днес е с джинси, понеже вчера Нейтън не откъсваше очи от краката й. Сега поведението й ще е малко по-резервирано, за да го държи в напрежение.

Пътуваме на запад към планините, а аз се възхищавам на вътрешността на пикапа и обяснявам, че рядко съм се возил в такова чудо. Седалките са кожени, има модерен джипиес и така нататък. Нейтън искрено се гордее с автомобила си и не спира да дърдори за него.

За да сменя темата, отново споменавам майка му и заявявам, че много ми се иска да се срещна с нея.

— Виж, Рийд — отговаря Нейтън, — опитай, щом настояваш, но на нея не й харесва какво правим. Снощи пак говорихме. Обясних й целия проект, колко е важен и колко много се нуждаеш от нея, но не постигнах нищо.

— Може ли поне да поговорим, да й се представя?

За малко да се обърна и да се усмихна на Гуен, понеже току-що сме разбрали, че Нейтън смята проекта за „важен“.

— Съмнявам се. Тя е корава жена, Рийд. Пие много, има ужасен характер. В момента не сме в добри отношения.

Понеже съм напорист разследващ журналист, решавам да задълбая в деликатни въпроси.

— Затова ли си изкарваш прехраната с бара? Понеже си се откъснал от семейния бизнес?

— Що за личен въпрос е това? — скастря ме Гуен от задната седалка.

Нейтън си поема дълбоко дъх и поглежда през страничния прозорец. Стисва волана с две ръце и казва:

— Дълга история, но мама обвинява мен за смъртта на Джийн, което си е чиста лудост. Той беше по-големият ми брат, водачът на бандата, шефът на лабораторията, освен това беше пристрастен. Аз не бях. Понякога вземах, но не се пристрастих. Джийн не се владееше. Веднъж седмично ходеше на мястото, където отиваме сега. Понякога го следвах. Не трябваше да съм там в нощта, когато го спипаха. Той имаше един човек, няма да споменавам имена, който въртеше една наша лаборатория, западно от Блуфийлд. Не знаехме, но го арестували, той се уплашил и издал на ченгетата времето и мястото. Бяха ни устроили капан, кълна се, че не можех да направя нищо, за да помогна на Джийн. Както ви казах, предадохме се и те ни арестуваха. После чух изстрели и Джийн беше мъртъв. Обясних го на майка ми стотици пъти, но не иска да чуе. Джийн беше любимецът й и тя обвинява мен за смъртта му.

— Ужасно — промърморвам.

— Тя посещаваше ли те в затвора? — невинно пита Гуен от задната седалка.

Поредната продължителна пауза.

— Два пъти.

Още три километра не продумваме. Вече сме на междущатската, пътуваме на югозапад и слушаме Кени Чесни. Нейтън кашля и казва:

— Честно казано, опитвам се да се откъсна от семейството си. От майка ми, от братовчедите, от племенниците. Вече се е разчуло, че имам хубав бар и се справям добре, така че скоро тия смешници ще започнат да ме молят за пари. Трябва да се махна от тук.

— Къде ще отидеш? — питам го състрадателно.

— Недалече. Обичам планината, да ходя пеша, да ходя за риба. Аз съм планинец, Рийд, и това никога няма да се промени. Буун в Северна Каролина е хубаво място. Нещо такова. Някъде, където няма нито един Кули в телефонния указател — казва той през смях, тъжен смях. Няколко минути по-късно ни разтърсва със следното: — Знаеш ли, в затвора имах едно приятелче, което малко ми напомня на теб. Казваше се Малкълм Банистър, страхотен тип от Уинчестър, Вирджиния. Чернокож. Адвокат, който все повтаряше, че федералните са го прибрали без никаква причина.

Слушам и кимам, като че ли това няма абсолютно никакво значение. Усещам как Гуен настръхва на задната седалка.

— Какво стана с него? — успявам да попитам. Не помня устата ми да е била толкова суха.

— Мисля, че Мал още е в затвора. Май му остават няколко години. Изгубих им бройката. Има нещо, може би в гласа, в жестовете, нещо… не мога точно да го определя, но ми напомняш за Мал.

— Светът е голям, Нейтън — казвам по-гърлено и напълно безгрижно. — Не забравяй, че на белите ние винаги им изглеждаме еднакви.

Той се засмива и Гуен също успява да изхихика пискливо.

Докато се възстановявах във Форт Карсън, работех със специалист — часове наред ме снимаше с видеокамера и изготви списък на навиците и жестовете, които трябва да променя. Упражнявах се дълго, но след като се озовах във Флорида, престанах. Трудно можеш да се отърсиш от естествените си навици. Съзнанието ми е застинало и не мога да измисля как да продължа.

Гуен ми се притичва на помощ.

— Нейтън, преди малко спомена свои племенници. Колко ще продължи това според теб? Искам да кажа… бизнесът с метамфетамини се предава от поколение на поколение в много семейства.

Нейтън се свъсва и се замисля над думите й.

— Струва ми се доста безнадеждно. Няма работа, освен в мините, а много млади хора вече не искат да работят там. Освен това започват да се друсат на петнайсет, на шестнайсет вече са пристрастени. Момичетата забременяват на шестнайсет, деца раждат деца, бебета, които никой не иска. Започнеш ли да се дъниш, не спираш. Не виждам голямо бъдеще тук, не и за хора като мен.

Слушам, но не чувам. Вие ми се свят, питам се какво знае Нейтън. Доколко подозира? С какво съм се издал? Все още не ме е разкрил — сигурен съм, — обаче какво ли си мисли?

 

 

Блуфийлд в Западна Вирджиния е град с население единайсет хиляди души, разположен в южния край на щата, недалече от границата му. Заобикаляме го по шосе 52 и скоро поемаме по живописните пътища, които лъкатушат нагоре и надолу. Нейтън познава района добре, макар да не е идвал от години. Завиваме и навлизаме още по-навътре в някаква долина. Асфалтът свършва и ние започваме да се движим на зигзаг по чакълести и черни пътища, докато най-накрая спираме на брега на някаква рекичка. Над главите ни са надвиснали клоните на старите бели дъбове и закриват слънцето. Плевелите са високи до коленете ни.

— Пристигнахме — обявява Нейтън и изключва двигателя.

Слизаме и аз нареждам на Слейд и на Коуди да извадят оборудването. Няма да използваме прожектори, искам само малка камера. Двамата се суетят наоколо и изваждат екипировката.

Нейтън се приближава до рекичката и се усмихва на бълбукащата вода.

— Колко често идваш тук? — питам го.

— Немного. Имахме няколко места за доставка край Блуфийлд, но това беше главното. Джийн продаваше стока тук десет години, но аз не. Истината е, че не участвах в бизнеса толкова активно, колкото му се искаше. Надушвах неприятностите. Опитах се да си намеря друга работа, нали разбирате. Исках да се измъкна. А Джийн искаше да ме набърка още повече.

— Къде бяхте паркирали?

Той се обръща и ми показва, а аз решавам да преместим пикапа му и микробуса на Слейд, за да са извън кадър. Опирайки се на мащабния си режисьорски опит, решавам да заснема екшън материал, в който Нейтън се приближава към мястото на действието пеша, а камерата го следва по петите. Репетираме няколко минути, после започваме да снимаме. Нейтън разказва.

— По-силно, Нейтън. Трябва да говориш по-силно — крещя аз.

Нейтън крачи към мястото на действието и говори:

— Пристигнахме тук към два часа след полунощ, двамата с Джийн. Бяхме с неговия пикап, аз карах. Спряхме точно тук и видяхме другата кола ей там, между дърветата, където би трябвало да бъде. — Продължава да се движи и да сочи. — Всичко изглеждаше нормално. Паркирахме наблизо и нашият човек, да го наречем Джо, излезе и ни поздрави. Отговорихме на поздрава и тръгнахме към каросерията. В една заключена кутия за инструменти имаше около четири и половина килограма метамфетамини, добра стока, повечето приготвена лично от Джийн, а под лист шперплат бяхме скрили малка хладилна чанта с още четири килограма и половина. Общо към девет килограма, а цената му на едро беше около двеста хиляди. Извадихме стоката и я пренесохме в багажника на Джо, но щом го затворихме, настана истински ад. Заобиколиха ни най-малко десетима агенти. Не знам откъде се взеха, но бяха бързи. Джо изчезна и повече не го видяхме. Ченгетата замъкнаха Джийн до пикапа. Той проклинаше Джо и ръсеше всякакви заплахи. Бях толкова уплашен, че едва дишах. Бяха ни спипали на местопрестъплението и аз знаех, че отивам право в затвора. Щракнаха ми белезниците, преровиха портфейла и джобовете ми и ме помъкнаха по пътеката. Докато се отдалечавах, погледнах през рамо и видях Джийн на земята, с ръце, извити зад гърба. Беше ядосан и не спираше да ругае. След секунди чух изстрелите и Джийн изкрещя, когато го улучиха.

— Стоп — провиквам се и обикалям известно време в кръг. — Да го повторим — казвам и се връщаме на старта.

На третия дубъл оставам доволен и се вкопчвам в следващата идея. Моля Нейтън да застане на мястото, където е лежал Джийн, когато го е видял за последен път. Слагаме там един сгъваем стол и Нейтън сяда. Когато камерата вече работи, го питам:

— А сега, Нейтън, каква беше първоначалната ти реакция, когато чу стрелбата?

— Не можах да повярвам. Събориха Джийн на земята и най-малко четирима агенти се надвесиха над него. Ръцете му бяха извити зад гърба, но без белезници. Не беше въоръжен. В пикапа имаше пушка и два деветмилиметрови пистолета, ама не ги бяхме извадили. Пет пари не давам какво твърдяха агентите после. Джийн не беше въоръжен.

— Но кога чу изстрелите?

— Заковах се на място и извиках нещо от сорта на: „Какво е това? Какво става?“. Извиках Джийн, но агентите ме изблъскаха напред по пътеката. Не виждах какво става отзад — бях твърде далече. Казах им: „Искам да видя брат си“, а те се изсмяха и продължиха да ме бутат в мрака. Най-накрая стигнахме до един микробус и ме натъпкаха вътре. Откараха ме в ареста в Блуфийлд, а аз непрекъснато питах: „Какво става с брат ми? Къде е Джийн? Какво сте направили с Джийн?“.

— Да прекъснем за минутка — казвам на Слейд. Поглеждам Нейтън. — Няма да е зле да покажеш изблик на чувства, Нейтън. Помисли за хората, които ще гледат филма. Какво искаш да почувстват, докато слушат тази зловеща история? Гняв? Горчивина? Печал? От теб зависи да предадеш тези чувства, така че нека опитаме отново, но този път по-емоционално. Можеш ли да го направиш?

— Ще опитам.

— Давай, Слейд. Нейтън, кога научи, че брат ти е мъртъв?

— На следващата сутрин в ареста дойде един полицай, за да подпиша някакви документи. Попитах го за Джийн и той отговори: „Брат ти е мъртъв. Опитал се да избяга и агентите го застреляли“. Просто ей така. Без никакво съчувствие, никаква загриженост, нищичко. — Нейтън млъква и преглъща мъчително. Устните му потреперват, очите му се навлажняват. Зад камерата му правя знак с вирнати палци. Той продължава: — Не знаех какво да кажа. Бях шокиран. Джийн не се е опитвал да избяга. Джийн беше убит. — Изтрива сълза с опакото на ръката си. — Съжалявам — прошепва тихо и наистина страда. Не се преструва, емоцията е неподправена.

— Стоп — провиквам се и правим почивка.

Гуен се спуска с кърпичка и четка.

— Прекрасно, прекрасно — казва тя.

Нейтън става и се отправя към рекичката, потънал в мисли. Казвам на Слейд да пусне камерата отново.

Прекарваме на мястото три часа, снимаме и преснимаме сцените, които създавам в движение, и към един следобед вече сме гладни и изморени. Намираме си заведение за бързо хранене до Блуфийлд и се тъпчем с бургери и пържени картофки. На връщане към Радфорд и тримата мълчим, докато не казвам на Гуен да се обади на Тад Карлслоф, един от партньорите ми в Маями. Името на Карлслоф е споменала и секретарката на КРУ, когато Нейтън е набрал номера на офиса ни два дни по-рано.

Гуен се преструва, че води истински разговор.

— Здравей, Тад, Гуен се обажда. Страхотно. А ти? Връщаме се в Радфорд с Нейтън. Сутринта снимахме на мястото, където е убит брат му — много силен материал. Нейтън е страхотен разказвач. Не му трябва сценарий, удава му се естествено.

Крадешком поглеждам към Нейтън зад волана — той не може да овладее една тъничка самодоволна усмивка.

Гуен продължава монолога си:

— Майка му ли? — Пауза. — Още не се е съгласила. Нейтън казва, че не искала да участва във филма и не одобрявала. Рийд иска да опита отново утре. — Пауза. — Смята да отиде в родния им град да снима гроба, да поговори със стари приятели, може би с някои от хората, с които е работил, такива неща, знаеш… — Пауза, докато тя уж слуша съсредоточено. — Да, тук всичко е наред. Рийд е много доволен от първите два дни, а с Нейтън се работи просто чудесно. Много силен материал. Рийд иска да ти предам, че ще ти звънне днес следобед. Чао.

Пътуваме мълчаливо известно време, докато Нейтън асимилира похвалите. Накрая той се обажда:

— Значи утре ще ходим в Уилоу Гап?

— Да, но не е нужно да идваш, ако не искаш — отговарям. — Сигурно след два дни вече ти е дошло до гуша.

— Значи приключихте с мен, така ли? — тъжно пита той.

— О, не. След утрешния ден ще се върна в Маями и няколко дни ще гледам материала. Ще започнем да монтираме, ще се опитаме да поизгладим нещата. А после, след няколко седмици, когато можеш да поработиш с нас, ще се върнем и ще снимаме още.

— Каза ли на Нейтън за идеята на Тад? — пита Гуен от задната седалка.

— Не, още не.

— Според мен е блестяща — казва тя.

— Каква е? — пита Нейтън.

— Тад е най-добрият монтажист в компанията и с него си сътрудничим за всичко. Понеже във филма участват три-четири отделни семейства и става дума за различни убийства, той предложи да ви съберем на едно място по едно и също време и просто да оставим камерите да работят. Ще ви настаним в едно помещение, на много удобно място, и ще оставим разговорът да потръгне. Без сценарий, без режисура, само фактите в цялата им жестокост. Както ти казах, ние сме проучили пет-шест случая и всички удивително си приличат. Ще изберем най-добрите три-четири…

— Твоят определено е най-интересният — вметва Гуен.

— И ще оставим вас, жертвите, да сравните историите си. Тад смята, че това ще е адски въздействащо.

— Има право — припява Гуен. — Много бих искала да го видя.

— Склонен съм да се съглася — казвам.

— Къде ще се срещнем? — пита Нейтън, на практика вече съгласен.

— Още не сме се уточнили чак дотам, но вероятно в Маями.

— Ходил ли си в Саут Бийч, Нейтън? — пита Гуен.

— Не.

— О, човече! Трийсетгодишен, ерген, няма да ти се тръгва от там. Купонът е нонстоп, а момичетата са… Ти как би ги описал, Рийд?

— Не съм обърнал внимание — отговарям по сценарий.

— Добре. Да кажем просто, че са красиви и секси.

— Не отиваме на купон — скастрям асистентката си. — Можем да го направим и във Вашингтон, където сигурно ще е по-удобно за семействата.

Нейтън не казва нищо, но знам, че мислено гласува за Саут Бийч.

 

 

С Ванеса прекарваме следобеда в хотелска стая в Пуласки, Вирджиния, на половин час път от Радфорд. Преглеждаме бележките ми от Форт Карсън и се опитваме да открием какво е предизвикало подозренията на Нейтън. Доста смразяващо беше, че той изрече името на Малкълм Банистър. Сега трябва да разберем защо. Малкълм се щипеше за носа, когато размишляваше. Потупваше върховете на пръстите на двете си ръце, докато слушаше. Леко накланяше глава надясно, когато беше развеселен. Прибираше брадичката си към шията, когато беше скептичен. Забучваше десния си показалец в дясното слепоочие, когато разговорът го отегчаваше.

— Не движи ръцете си и ги дръпни от лицето си — съветва ме Ванеса. — И говори по-тихо.

— Силно ли говорех?

— Когато говориш дълго, дикцията ти става като преди. Бъди по-кратък. Не с толкова много думи.

Спорим относно това колко сериозно е подозрението. Ванеса е убедена, че Нейтън е навит и с нетърпение очаква пътуването до Маями. Сигурна е, че никой от миналото ми вече не може да ме познае. Склонен съм да се съглася, но все още съм стреснат от факта, че Нейтън изрече старото ми име. Почти съм убеден, че забелязах искра в очите му, когато го направи. Като че искаше да каже: „Знам кой си и защо си тук“.