Джон Гришам
Рекетьорът (27)

27

Вече шести пореден ден Виктор Уестлейк отпиваше от сутрешното си кафе, докато преглеждаше кратките сведения за господин Макс Болдуин. Информаторът беше изчезнал. Проследяващият джипиес в крайна сметка беше свален от някакъв кадилак севил, собственост на възрастни съпрузи, докато те обядвали в Савана, Джорджия. Те никога нямаше да узнаят, че са били следени виртуално от ФБР в продължение на близо петстотин километра.

Уестлейк беше наказал тримата местни агенти, на които бе възложено да следят колата на Болдуин. Бяха го изгубили в Орландо и бяха поели по погрешна следа, когато кадилакът тръгнал на север.

Болдуин не използваше айфона, кредитните си карти и първоначалния си доставчик на интернет. Разрешеното от съда проследяване по тези линии изтичаше след седмица и нямаше почти никакъв шанс да бъде обновено. Той не беше нито заподозрян, нито беглец и съдът надали би позволил толкова повсеместно подслушване на един примерен гражданин. В сметката му в „Сън Коуст“ имаше четири хиляди и петстотин долара. Проследиха парите от наградата: оказаха се разделени и пръснати из щата Флорида, но накрая ФБР им изгуби следите. Болдуин местеше парите толкова бързо, че адвокатите на ФБР не смогваха с молбите до съда. Бяха осъществени поне осем тегления на обща стойност шейсет и пет хиляди долара в брой. Имаше данни за един превод на четирийсет хиляди долара до сметка в Панама и Уестлейк допускаше, че останалата част от парите са в офшорни сметки. Неохотно започна да уважава Болдуин и способността му да изчезва. Ако ФБР не можеше да го открие, може би в крайна сметка той беше в безопасност.

След като Болдуин можеше да избегне кредитните карти, айфона, паспорта и ареста, значи можеше да се крие дълго време. Не бяха засекли други разговори на семейство Ракър и Уестлейк все още беше озадачен от факта, че банда наркотрафиканти от Вашингтон бяха успели да открият Болдуин близо до Джаксънвил. Разследванията вървяха с пълна сила, но засега нямаше никакви следи.

Уестлейк пъхна доклада в една папка и си допи кафето.

 

 

Откривам седалището на „Бийб Секюрити“ в професионална офис сграда, недалече от мотела ми. В рекламата в „Жълти страници“ фирмата гордо изтъкваше двайсетгодишната си дейност, опита си в правозащитната сфера, модерната технология и така нататък. Почти всички обяви в раздела „Частно разследване“ използваха еднакви думи и докато паркирах, не можех да си спомня кое точно привлече вниманието ми към „Бийб“. Може би името. Ако не ми допаднеха, щях да отида в следващата фирма от списъка си.

Ако бях срещнал Франк Бийб на улицата, щях да си кажа: „Ето този е частен детектив“. Мъж на петдесет години, с едри гърди и корем, който напираше под копчетата на ризата му, панталон от изкуствен плат, каубойски ботуши с остър връх, гъста прошарена коса, задължителния мустак и наперената походка на човек, който е въоръжен и не се страхува. Той затваря вратата на тесния си кабинет и пита:

— Какво мога да направя за вас, господин Болдуин?

— Трябва да открия един човек.

— Какъв е случаят? — интересува се той и се стоварва тежко във възголемия си президентски стол. Стената зад гърба му е цялата в снимки и свидетелства от разни семинари.

— Не е точно случай. Просто трябва да намеря този човек.

— Какво ще направите, след като го намерите?

— Ще говоря с него. Само толкова. Не става дума за неверен съпруг или нередовен длъжник. Не търся пари, отмъщение или нещо лошо. Просто трябва да се срещна с този човек и да науча повече за него.

— Разбирам. — Франк сваля капачето на химикалката и се подготвя да си води бележки. — Разкажете ми за него.

— Името му е Нейтън Кули. Мисля, че му викат и Нат. На трийсет години, неженен, струва ми се. От малко градче, което се казва Уилоу Гап.

— Минавал съм през Уилоу Гап.

— Доколкото ми е известно, майка му още живее там, но не съм сигурен къде е Кули сега. Преди няколко години го пипнаха при акция за метамфетамини…

— Каква изненада.

— И няколко години лежа във федерален затвор. По-големият му брат Джийн беше убит в престрелка с полицията.

Франк си записва.

— А вие откъде познавате този човек?

— Да кажем, че се познаваме отдавна.

— Добре. — Знае кога да зададе въпрос и кога да си затрае. — Какво се иска от мен?

— Вижте, господин Бийб…

— Франк.

— Добре, Франк, надали в и около Уилоу Гап има много чернокожи. Освен това съм от Маями, а регистрационните номера на малкия ми немски автомобил са от Флорида. Ако се появя там и започна да ровя и да задавам въпроси, няма да стигна далече.

— Сигурно ще ви застрелят.

— А бих искал да го избегна. Затова си помислих, че вие можете да свършите работата, без да предизвиквате подозрение. Просто ми трябват адресът и телефонният номер на този човек, ако е възможно. Всичко друго би било добре дошло.

— Търсили ли сте го в указателя?

— Да, но в Уилоу Гап има няколко човека на име Кули. Нито един от тях не е Нейтън. Не стигнах далече след едно-две безполезни телефонни обаждания.

— Добре. Нещо друго?

— Това е. Проста работа.

— Добре. Вземам по сто долара на час, плюс разноските. Днес следобед ще отида в Уилоу Гап. На около час път от тук е, в затънтената провинция.

— Така съм чувал и аз.

 

 

Първата чернова на писмото ми гласи:

„Скъпи господин Кули,

Казвам се Рийд Болдуин и съм автор на документални филми от Маями. Заедно с двама свои партньори съм собственик на продуцентската фирма «Скелтър Филмс». Правим предимно документални филми за злоупотребата с власт от страна на федералното правителство.

Сегашният ми проект се занимава с поредица от хладнокръвни убийства, извършени от служители на Агенцията за борба с наркотиците. Темата ми е много близка, защото преди три години седемнайсетгодишният ми племенник беше застрелян от двама агенти в Трентън, Ню Джърси. Беше невъоръжен и нямаше криминално досие. Разбира се, вътрешното разследване не откри нищо нередно от страна на АБН. Съдебното дело, което започна семейството ми, беше прекратено.

Мисля, че докато правех проучванията си за този филм, се натъкнах на заговор, който обхваща най-високите нива на службата. Убеден съм, че някои агенти биват насърчавани просто да убиват търговците на наркотици ши заподозрените в търговия с дрога. Агенцията убива хора, вместо да ги арестува.

До този момент съм се натъкнал на десетина от тези подозрителни убийства. Разговарял съм с няколко семейства и всички те са убедени, че близките им са ликвидирани. Така стигам до Вас: известни сами основните факти, свързани със смъртта на брат Ви Джийн през 2004 г. Най-малко трима агенти са участвали в престрелката и както обикновено твърдят, че са действали при самозащита. Мисля, че сте били там по време на случилото се.

Моля Ви за възможността да се срещнем, да Ви поканя на обяд и да обсъдим този проект. В момента се намирам във Вашингтон, окръг Колумбия, но мога да зарежа всичко тук и да дойда в Югозападна Вирджиния, когато Ви е удобно. Номерът на мобилния ми телефон е 305-806-1921.

Благодаря Ви за отделеното време.

Искрено Ваш,

М. Рийд Болдуин“

Часовникът значително забавя ход с течение на времето. Поемам на дълго пътуване на юг по междущатска магистрала 81 и минавам покрай Блексбърг, седалището на „Вирджиния Тек“, после покрай Крисчънсбърг, Радфорд, Марион и Пуласки. Местността е планинска и красива, но аз не се наслаждавам на пейзажа. Възможно е някой от тези градове да ми потрябва в близко бъдеще, затова си записвам сервизите, мотелите и заведенията за бързо хранене покрай магистралата. Има много камиони и автомобили от десетина щата, така че никой не ми обръща внимание. От време на време напускам четирилентовата магистрала и навлизам по-дълбоко в планината, като минавам през малките градчета, без да спирам. Намирам Рипълмийд с население от петстотин човека — най-близкото населено място до вилата край езерото, където са убити съдия Фосет и Наоми Клеъри. Накрая се връщам в Роуаноук. Прожекторите светят, „Ред Сокс“ отново играят. Купувам си билет и вечерям с хотдог и бира.

Франк Бийб ми се обажда в осем на следващата сутрин и час по-късно съм в кабинета му. Налива си кафе и заявява делово:

— Намерих го в Радфорд — колежанско градче с население около шестнайсет хиляди души. Преди няколко месеца излязъл от затвора, поживял с майка си, после се преместил. Говорих с майка му — кораво момиче е тя — и от нея научих, че Нейтън си купил бар в Радфорд.

Любопитен съм и питам:

— Как й развързахте езика?

Франк се смее и си пали още една цигара.

— Това е лесната част, Рийд. Когато си в този бизнес толкова отдавна като мен, винаги можеш да изръсиш някоя глупост и да накараш хората да говорят. Допуснах, че майка му все още изпитва здравословен страх от всеки, свързан със системата на затворите, затова й казах, че съм федерален агент по затворите и трябва да говоря със сина й.

— Това не означава ли неправомерно представяне като длъжностно лице?

— Не, няма федерални агенти по затворите. Тя не ми поиска визитна картичка — ако го беше направила, щях да й дам. Имам доста визитни картички. Мога да бъда всякакъв федерален агент. Няма да повярвате колко лесно е да заблудиш хората.

— Ходихте ли в бара?

— Да, но не влязох. Щях да се набивам на очи. Той е съвсем близо до кампуса на университета и посетителите му са много по-млади от мен. Казва се „Бомбай“ и работи от неотдавна. Според градските архиви новият собственик е във владение от десети май тази година. Продавачът е някой си Артър Стоун, а нашето момче Нейтън Кули е купувачът.

— Къде живее?

— Не знам. В документацията няма нищо. Подозирам, че е под наем, затова няма данни. По дяволите, може да спи над бара. Сградата е стара и двуетажна. Нали няма да ходите там?

— Няма.

— Добре. Понеже сте твърде възрастен и там няма чернокожи.

— Благодаря ви. Ще се срещна с него някъде другаде.

Плащам на Франк шестстотин долара в брой и на излизане питам:

— Франк, ако ми трябва фалшив паспорт, можете ли да ми подскажете нещо?

— Разбира се. Има един човек в Балтимор, когото съм използвал преди. Прави почти всичко. Но напоследък паспортите са опасна работа — с тази засилена вътрешна сигурност и така нататък. Пипнат ли ви, лошо ви се пише.

— Не е за мен — усмихвам се.

Той се засмива и казва:

— Боже, това за пръв път го чувам!

Колата ми е натоварена и аз напускам града. Четири часа по-късно съм в Маклийн, Вирджиния, и търся копирен център, който да предлага изключително качествени услуги. Намирам един в модерен търговски център, плащам нужната такса и свързвам лаптопа си с принтер. Бучкам и ръчкам десетина минути, но накрая проклетото нещо проработва и разпечатвам писмото до Нейтън Кули. На бланка на „Скелтър Филмс“, има адрес на Осмо Авеню в Маями и пълен набор номера на телефони и факсове. На плика пиша: „Г-н Нейтън Кули, Бар и грил «Бомбай», Ист Мартин Стрийт 914, Радфорд, Вирджиния 24141“. Отляво на адреса написвам с главни букви: „Поверително и лично“.

Когато всичко се получава безупречно, прекосявам река Потомак и поемам през центъра на Вашингтон, за да намеря пощенска кутия.