Джон Гришам
Рекетьорът (2)

2

„Фростбърг“ се намира няколко километра западно от Къмбърланд, Мериланд, насред отрязък земя, врязан между Пенсилвания на север и Западна Вирджиния на запад и на юг. От картата се вижда, че тази изолирана територия на щата е резултат от лоша земемерска работа и изобщо не би трябвало да бъде част от Мериланд, макар да не е ясно чия би следвало да бъде. Работя в библиотеката и на стената над бюрцето ми виси карта на Америка. Непрекъснато се взирам в нея и мечтая и все се питам как стигнах до затвора, как се озовах в този далечен край.

Близо стотина километра от тук, в щата Вирджиния, се намира град Уинчестър с население двайсет и пет хиляди човека. Това е мястото, където съм се родил, където получих образованието си, градих кариерата си и накрая се провалих с гръм и трясък. Говорят, че откакто съм заминал, почти нищо не се е променило. Адвокатската фирма „Коупланд и Рийд“ още въртяла дейността си в същата сграда с изглед към улицата, където и аз работех някога. Намира се на Брадък Стрийт, в Стария град, до едно ресторантче. Името, изписано с черни букви на витрината, преди време беше „Коупланд, Рийд и Банистър“, а ние бяхме единствената кантора с чернокожи адвокати в радиус от сто и петдесет километра. Доколкото знам, господин Коупланд и господин Рийд се справят добре, не благоденстват и не забогатяват, но имат достатъчно работа да плащат на двете си секретарки и наема. Горе-долу това правехме и когато аз бях партньор — успявахме да свържем двата края. Когато настъпи Големият провал, вече сериозно се съмнявах дали ще успеем да оцелеем в това малко градче.

Чувам, че господин Коупланд и господин Рийд отказват да обсъждат мен и проблемите ми. Те се разминаха на косъм с опасността също да се окажат обвиняеми и репутацията им да бъде очернена. Прокурорът, който ме изобличи, стреляше с мощни откоси към всички дори далечно свързани с неговия грандиозен заговор и едва не унищожи цялата фирма. Престъплението ми беше, че взех неподходящ клиент. Двамата ми бивши партньори не са извършили никакво нарушение. Изпитвам многобройни и най-различни съжаления за случилото се, но клеветите, петнящи доброто им име, още не ми позволяват да спя спокойно. И двамата наближават седемдесетте и като млади юристи се бяха борили не само с трудностите, свързани с усилието да запазят кантората си, но бяха водили и някои от последните битки от времената на законите за расовата сегрегация. Понякога съдиите ги пренебрегвали в съда и отсъждали против тях без основателна причина. Другите адвокати нерядко се държали грубо и непрофесионално. Окръжната адвокатска асоциация не ги поканила за свои членове. Понякога чиновниците губели преписките им. Белите съдии не им вярвали. И най-лошото, не идвали клиенти. Дори черни клиенти. Нито един бял не би наел чернокож адвокат през седемдесетте години, поне не в южните щати, а положението и досега не е много по-различно. А „Коупланд и Рийд“ едва не потънали още в началото, понеже чернокожите смятали, че белите адвокати са по-добри. Усърдната им работа и всеотдайният професионализъм променили нещата, но бавно, наистина мъчително бавно.

Уинчестър не беше първият ми избор за място, където да градя кариера. Учих право в „Джордж Мейсън“, във вирджинските западни предградия на Вашингтон. През лятото след втори курс ми провървя и започнах като стажант в голяма компания на Пенсилвания Авеню, близо до Капитолия. Беше една от фирмите с хиляди адвокати, с кантори по цял свят, с имената на бивши сенатори върху бланката, с доходоносни клиенти и неистов ритъм на работа, който адски ми допадаше. В основни линии бях момче за всичко в процеса срещу бивш конгресмен (наш клиент), обвинен в заговор заедно със своя брат престъпник за получаването на подкуп от предприемач в сферата на отбраната. Процесът беше цирк, а аз бях на седмото небе, че съм толкова близо до арената.

Единайсет години по-късно влязох в същата съдебна зала в сградата „Е. Барет Притиман“ в центъра на Вашингтон за собствения си процес.

През онова лято бях един от седемнайсетте секретари. Останалите шестнайсет, идващи от десетте най-добри колежа по право, получиха предложения за работа. Понеже бях заложил всичко на една карта, третата си година като студент по право прекарах в обикаляне на Вашингтон и тропане по вратите, които неизменно се оказваха заключени. Вероятно във всеки един момент няколко хиляди безработни адвокати кръстосват Вашингтон, а човек лесно се поддава на отчаяние. Накрая претърсих и предградията, където правните фирми са по-малки, а работните места — още по-оскъдни.

После се прибрах у дома съкрушен. Мечтите ми за слава във Висшата лига бяха смазани. Господин Коупланд и господин Рийд нямаха достатъчно работа и със сигурност не можеха да си позволят нов сътрудник, но ме съжалиха и разчистиха за мен стар склад на горния етаж. Вложих цялото си усърдие, макар понякога да не беше лесно да трупам много работни часове с толкова малко клиенти. Разбирахме се добре и пет години по-късно двамата великодушно добавиха и моето име към съдружието. Доходите ми почти не нараснаха.

Докато бях обвиняем, мъчително наблюдавах как безчувствено петнят доброто име на съдружниците ми. Когато се озовах в безизходно положение, главният агент от ФБР ме осведоми, че господата Коупланд и Рийд също ще бъдат обвинени, ако не се призная за виновен и не сътруднича на прокурора. Помислих, че блъфира, но не можех да бъда сигурен. Казах му да върви по дяволите.

За щастие, блъфираше.

Написах на двамата писма, дълги и прочувствени извинителни писма. Не ми отговориха. Помолих ги да дойдат да ме посетят, за да поговорим лице в лице, но не отвърнаха. Родният ми град е само на стотина километра, но редовният ми посетител е само един.

Баща ми е от първите чернокожи моторизирани полицаи в щата Вирджиния. Цели трийсет години Хенри патрулираше по пътищата и магистралите около Уинчестър и обожаваше всяка минута, в която беше на шосето. Обичаше самата работа, усещането за авторитет и история, властта да прилага закона и състраданието да помага на хора в нужда. Обичаше униформата, полицейската кола, всичко освен пистолета на колана си. Няколко пъти се беше оказвал принуден да го вади, но нито веднъж — да стреля. Очакваше белите да се държат оскърбено, а чернокожите — да се надяват на снизходително отношение, но той твърдо беше решил да е напълно безпристрастен. Беше строг полицай, за когото нямаше средно положение в закона. Ако дадено действие беше незаконно, значи беше незаконно и толкова, никакво шикалкавене, никакви формалности.

От мига, в който станах обвиняем, баща ми реши, че съм виновен… за нещо. Въпреки презумпцията за невинност. Въпреки обясненията ми, че нищо не съм направил. Мозъкът му на горд служител на закона беше напълно промит, след като цял живот беше преследвал нарушители. Според него, щом федералните с всичките си ресурси и огромната си мъдрост ме бяха удостоили с дълъг сто страници обвинителен акт, значи те бяха прави, а аз грешах. Сигурен съм, че татко ми съчувстваше, сигурен съм и че се молеше някак да се измъкна от тази каша, но не успя да ми предаде тези чувства. Чувстваше се унизен и ми го показа. Как така синът му адвокат се беше забъркал с някаква противна шайка мошеници?

Хиляди пъти съм си задавал същия въпрос. Нямам добър отговор.

Хенри Банистър едва успял да завърши гимназия и след няколко дребни провинения пред закона на деветнайсет години се записал при морските пехотинци. Там бързо го вкарали в пътя, направили го войник, който цени дисциплината и много се гордее с униформата. Три пъти го изпращали във Виетнам, където бил ранен, получил изгаряне и за кратко попаднал в плен. Медалите висят на стената в кабинета му в малката къща, където съм отгледан. Баща ми живее там сам. Майка ми беше убита от пиян шофьор две години преди да ме осъдят.

Хенри идва във „Фростбърг“ веднъж месечно на едночасово посещение. Пенсионер е и няма никаква работа, така че би могъл да идва и всяка седмица, ако иска. Но не иска.

 

 

Дългата присъда в затвора има много жестоки особености. Едната е усещането, че светът и хората, които обичаш и от които се нуждаеш, бавничко те забравят. Купищата писма, които пристигат през първите месеци, постепенно оредяват до едно-две седмично. Приятели и близки, отначало уж решени да те посещават, не се появяват с години. По-големият ми брат Маркъс се отбива два пъти годишно и цял час ме занимава с личните си проблеми. Има трима тийнейджъри на различни етапи на младежката престъпност, плюс ненормална съпруга. Моите проблеми май са нищо. Посещенията му са ми приятни въпреки хаоса в живота му. Маркъс постоянно имитира Ричард Прайър и всяка дума, излязла от устата му, е смешна. Обикновено се смеем през цялото време, докато той се оплаква от децата си. По-малката ми сестра Руби живее на Западното крайбрежие и я виждам веднъж годишно. Тя добросъвестно ми пише по едно писмо седмично и аз много ценя кореспонденцията ни. Имам далечен братовчед, излежал седемгодишна присъда за въоръжен грабеж — бях му адвокат, — който също ме посещава два пъти годишно, защото и аз го посещавах в затвора.

След първите ми три години тук често минават месеци, през които нямам друг посетител, освен баща ми. Управлението на затворите се старае да разпределя осъдените на около осемстотин километра от дома. Късметлия съм, че Уинчестър е толкова близо, но всъщност все едно е на хиляди километри. Имам няколко приятели от детството, които така и не се качиха на колите си да дойдат, и един-двама други, от които нямам вест вече две години. Повечето от предишните ми познати адвокати са твърде заети. Приятелят ми от колежа, с когото тичахме заедно, ми пише през месец, но не мога да го накарам да дойде. Живее във Вашингтон, на двеста и четирийсет километра на изток, където работел уж без почивен ден в голяма адвокатска кантора. Най-близкият ми приятел от морските пехотинци живее в Питсбърг, на два часа път, а е идвал във „Фростбърг“ само веднъж.

Вероятно трябва да съм признателен, че баща ми си прави труда.

Както винаги, той седи сам в малката зала за посещения с кафяв хартиен плик на масата пред него. Вътре има или бисквити, или кексчета от леля Расин, сестра му. Ръкуваме се, но не се прегръщаме — Хенри Банистър никога през живота си не е прегръщал друг мъж. Оглежда ме, за да се увери, че не съм напълнял, и както винаги ме разпитва за дневния ми режим. За четирийсет години не е наддал нито килограм и униформата на морски пехотинец още му става. Убеден е, че ако се храниш по-малко, ще живееш повече, а Хенри се страхува да не умре млад. Баща му и дядо му са починали, преди да навършат шейсет. Той изминава пеша осем километра дневно и смята, че и аз трябва да правя същото. Примирил съм се, че никога няма да престане да ме напътства как да живея живота си, независимо дали съм в затвора или навън.

Хенри потупва кафявия плик и ме осведомява:

— Расин ти ги изпраща.

— Благодари й от мое име.

Ако толкова се притеснява за килограмите ми, защо при всяко посещение ми носи плик с мазни десертчета? Изяждам едно-две, а останалите раздавам.

— Скоро да си говорил с Маркъс? — пита баща ми.

— От месец не съм. Защо?

— Големи неприятности. Някакво момиче забременяло от Делмън. Той е на петнайсет, тя — на четиринайсет.

Клати глава и се мръщи. Делмън още десетгодишен си беше престъпник и семейството винаги се е опасявало, че животът му ще продължи извън закона.

— Първото ти внуче — опитвам се да го разсмея аз.

— Голяма гордост! Петнайсетгодишен идиот, който носи името Банистър, надува корема на четиринайсетгодишно бяло момиче.

Двамата се замисляме над думите му. Срещите ни често се определят не от казаното, а от онова, което остава дълбоко скрито и неизречено. Баща ми е вече на шейсет и девет и вместо да се наслаждава на златните си години, през повечето време ближе рани и се самосъжалява. Не че го виня. След четирийсет и две години брак скъпата му съпруга му бе отнета за част от секундата. Потънал в скръб, той узна, че ФБР проявява интерес към мен, а разследването се разрасна лавинообразно. Процесът ми продължи три седмици и баща ми не пропусна нито ден в залата. Беше съкрушен, докато гледаше как ме изправят пред съда и ме осъждат на десет години затвор. После ни отнеха Бо, и на двамата. А вече и децата на Маркъс пораснаха достатъчно, че да създават сериозни тревоги на родителите си и на всичките си близки.

На цялото ни семейство се полага малко късмет, но надали ще ни споходи.

— Снощи говорих с Руби — осведомява ме баща ми. — Тя е добре, изпраща ти поздрави и ми каза, че последното ти писмо било много забавно.

— Моля те, предай й, че писмата й означават много за мен. Не е пропуснала нито седмица за пет години.

Руби е светъл лъч в нашето разпадащо се семейство. Тя е брачен консултант, а съпругът й е педиатър. Имат три съвършени деца, които не пускат да припарят до своя опозорен чичо Мал.

След дълго мълчание казвам:

— Благодаря ти за чека, както винаги.

— Радвам се да помогна — свива рамене той.

Всеки месец ми изпраща сто долара и аз съм му много признателен. Отиват в сметката ми и ми дават възможност да си купувам неща от първа необходимост като химикалки, листове за писане, книги и прилична храна. Повечето хора от Бялата банда получават чекове от близките си. Буквално никой от Черната не получава нито цент. В затвора винаги разбираш кой има пари.

— Мина почти половината — отбелязва баща ми.

— Още две седмици и ще станат пет години — пояснявам.

— Времето лети.

— Навън може би. Уверявам те, че от тази страна на стената часовникът върви много по-бавно.

— Въпреки това трудно може да повярва човек, че си тук вече пет години.

 

 

Така е наистина. Как оцеляваш години наред в затвора? Като не мислиш за времето, за месеците или седмиците. Мислиш за днешния ден — как ще го преживееш, какво ще правиш. Утре, като се събудиш, още един ден ще бъде зад гърба ти. Дните се трупат, седмиците отминават, месеците стават години. И ти осъзнаваш, че си силен, че можеш да функционираш и да оцеляваш, понеже нямаш избор.

— Решил ли си какво ще правиш? — пита ме Хенри.

Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.

— Всъщност не. Има още много време.

— На твое място щях да започна да се замислям — отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.

— Току-що завърших трето ниво по испански — казвам с известна гордост.

В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.

— Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.

Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси, безработни или живеещи от социални помощи и смята, че бездомните трябва да бъдат арестувани и заселени в лагери, които в неговите представи ще бъдат по-лоша версия на „Гуантанамо“.

Преди няколко години си разменихме остри думи и той ме заплаши, че ще престане да ме посещава. Загуба на време е да се караме. Няма да го променя. Достатъчно добър е да идва да ме вижда, затова най-малкото, което мога да направя, е да се държа прилично. Аз съм осъден престъпник, той не е. Той е победител, аз съм загубеняк. Това, изглежда, е важно за Хенри, макар да не знам защо. Може би защото съм завършил колеж и после право — непостижима мечта за него.

— Сигурно ще напусна страната — казвам. — Ще отида някъде, където мога да използвам испанския си, например в Панама или в Коста Рика. Топло време, плажове, хора с тъмна кожа. Там не се интересуват дали имаш криминално досие и дали си лежал в затвора.

— Изглежда за предпочитане, нали?

— Да, татко, когато си в затвора, всяко друго място е за предпочитане. Какво да направя? Да се върна у дома, да стана нечий помощник без право да практикувам професията си и да правя проучвания за малка кантора, която не може да си позволи да ме наеме? Да се занимавам с освобождаване на хора под гаранция? Или да стана частен детектив? Възможностите не са много.

Той кима. Бяхме водили този разговор поне десетина пъти.

— Освен това мразиш властите — казва баща ми.

— О, да. Мразя федералните власти, ФБР, прокурорите, федералните съдии, глупаците, които управляват затвора. Много неща ненавиждам в тях. Лежа тук десет години за престъпление, което не съм извършил, защото някой наперен прокурор трябва да си повиши коефициента на успеваемост. А след като правителството може да осъди жалкия ми задник без никакви улики, представи си неизброимите възможности, които ме очакват сега, когато на челото ми ще пише „осъден престъпник“. Ще се махна от тук, татко, само да изляза.

Той кимва и се усмихва. Разбира се, Мал.