Джон Гришам
Рекетьорът (16)

16

Една от малкото добри страни на затворническия живот е, че постепенно се учиш на търпение. Нищо не се движи в приемлив ритъм и ти свикваш да не обръщаш внимание на часовника. Утрешният ден ще настъпи достатъчно скоро, стига ти и предизвикателството да оцелееш днес. След краткото си пътуване до Вашингтон се мотая няколко дни във „Фростбърг“ и си напомням, че съм станал много търпелив, че ФБР ще действат бързо, а и бездруго нищо повече не мога да направя. За голяма моя изненада и облекчение събитията се развиват светкавично.

Не очаквам от ФБР да ме държат в течение, затова няма как да разбера, че са арестували Куин Ракър и той е признал. Новината съобщава вестник „Уошингтън Поуст“ в събота, 19 март, на първата си страница под сгъвката: АРЕСТУВАН Е ЗАПОДОЗРЯН ЗА УБИЙСТВОТО НА ФЕДЕРАЛЕН СЪДИЯ. Има голяма черно-бяла снимка на Куин, една от полицейските му снимки, и аз се взирам в очите му, докато сядам в импровизираното ни кафене веднага след закуска. Статията не борави с много факти, но внушава доста подозрения. Очевидно новините се подават контролирано от ФБР, затова липсват подробности. Съобщава се само за арест в Норфък на избягал престъпник, осъден за трафик на наркотици и отдавна замесен с бандите във Вашингтон. Няма и намек за мотив, нито дума как ФБР е решило, че Куин е техният човек, само мимоходом се споменава някакъв балистичен доклад. И най-важното, в статията пише: „След като се отказал от правата си, заподозреният се съгласил на продължителен разпит и разрешил ФБР да направи видеозапис на самопризнанията му“.

Запознах се с Куин Ракър преди две години, малко след като пристигна във „Фростбърг“. След като се установи, той дойде в библиотеката и ме помоли да прегледам издадената му присъда. В затвора се научаваш да се сприятеляваш бавно и много предпазливо, защото малцина са искрени. На такова място, естествено, гъмжи от мошеници, измамници и царе на машинациите, затова всеки си пази кожата. С Куин обаче нещата стояха различно. Той тутакси ми допадна и мисля, че не познавам друг толкова обаятелен и неподправен човек. Настроенията му се меняха, той се затваряше в себе си и изстрадваше „мрачните си дни“, както ги наричаше. Понякога беше раздразнителен, груб и рязък и като че ли всеки момент щеше да изригне в насилие. Два дни по-късно разказваше вицове на закуска и предизвикваше сериозни играчи да поиграят покер. Можеше да бъде шумен и наперен, а после кротък и уязвим. Както вече казах, във „Фростбърг“ няма насилие. Най-близкото подобие на сбиване, което съм виждал, беше, когато един селяк, на когото викахме Скункса, предизвика Куин на юмручен бой, за да решат някакъв спор, свързан с комар. Скункса беше поне десетина сантиметра по-нисък и петнайсет килограма по-лек от Куин, но боят така и не се състоя. Куин се отказа и беше унизен. Два дни по-късно ми показа самоделен нож, който купил на черно. Възнамеряваше да пререже гърлото на Скункса с него.

Разубедих го, макар да не смятах, че говори сериозно. Прекарвах доста време с него и двамата се сприятелихме. Той вярваше, че ще съумея да спретна някой правен фокус, да измъкна и двама ни от пандиза и да станем партньори в някакво начинание. Беше му дошло до гуша от семейния бизнес и искаше да започне на чисто. Навън го чакаше истинско съкровище, скрито от съдия Фосет.

 

 

Хенри Банистър чака в залата за посещения, седнал унило на един стол, а млада майка и трите й деца се карат наблизо. Тук ще се напълни по-късно сутринта и Хенри предпочита да приключи с посещението си рано. Позволено е член на семейството да седи и да разговаря със затворник от седем сутринта до три следобед всяка събота и неделя, но на Хенри и един час му стига. На мен също.

Ако нещата се развият по план, а нямам сериозни основания да смятам противното, това може и да е последното посещение на баща ми. Възможно е да не го видя с години, ако изобщо някога се срещнем отново, но не мога да говоря за това. Вземам кафявия плик със сладки от леля Расин и захапвам една. Разговаряме за брат ми Маркъс, за ужасните му деца и за сестра ми Руби и нейните безукорни хлапета.

В Уинчестър става средно по едно убийство годишно, а квотата се запълни миналата седмица, когато съпруг се прибрал у дома по-рано и заварил непознат пикап, паркиран на алеята. Промъкнал се скришом вкъщи, където сварил жена си и един свой познат въодушевено да престъпват брачните клетви. Съпругът извадил пушката си, а когато похотливецът я видял, се помъчил да изхвърчи през затворения прозорец на спалнята гол. Не успял и последвал изстрел.

Хенри смята, че съпругът може и да се отърве, и с удоволствие разказва историята. Явно градът е разделен на два лагера между вината и оправданото убийство. Представям си живо безмилостните клюки в кафенето, където ходех някога. Хенри ми разказва историята дълго, сигурно защото не ни се иска да засягаме семейни въпроси.

Обаче се налага. Той сменя темата:

— Май онова момиче смята да направи аборт. Изглежда, в крайна сметка няма да стана прадядо.

— Делмън пак ще го направи — уверявам го.

Все очакваме най-лошото от това дете.

— Трябва да го стерилизираме. Твърде глупав е да използва презерватив.

— Въпреки това му купи няколко. Знаеш, че Маркъс няма пари.

— Виждам хлапето само когато иска нещо. По дяволите, сигурно ще изкрънкат парите за аборта от мен. Мисля, че момичето е боклук.

Докато говорим за децата, мислите ми се насочват към наградата за случая „Фосет“. Сто и петдесет хиляди долара в брой. Никога не съм виждал толкова много пари. Преди раждането на Бо двамата с Дион един ден установихме, че сме спестили шест хиляди. Половината сложихме във взаимен фонд, а с останалите си направихме пътешествие. Не след дълго зарязахме пестеливостта и повече не сме имали толкова пари в брой. Точно преди да ме обвинят, рефинансирахме ипотеката на къщата, за да изцедим и последната капка от стойността на имота. Парите отидоха за съдебните разноски.

Ще бъда богат беглец. Напомням си да не се вълнувам, но е невъзможно.

Хенри се нуждае от ново ляво коляно и известно време обсъждаме този проблем. Винаги се е надсмивал над старците, които постоянно говорят за болежките си, но и той е станал същият. След час вече му омръзва и е готов да си върви. Изпращам го до вратата и двамата сковано се ръкуваме. Тръгва си, а аз се питам дали ще го видя отново.

* * *

Неделя. Нито дума от ФБР или от когото и да било. Изчитам четири вестника след закуска и не научавам почти нищо ново за Куин Ракър и ареста му. Има обаче едно съществено развитие. Според „Поуст“ прокурорът за Южния окръг на Вирджиния ще представи случая пред голямото жури утре. В понеделник. Ако голямото жури обвини някого, тогава на теория и по силата на споразумението би трябвало да стана свободен човек.

В затвора има учудващо много организирани религии. Ние сме хора с проблеми и търсим утеха, покой, подкрепа и напътствия. Нас ни унижават, принуждават ни към смирение, отнемат ни достойнството, семейството и средствата ни. Не ни остава нищо. Захвърлени в ада, ние отправяме поглед нагоре в търсене на изход. Имаме няколко мюсюлмани, които се молят по пет пъти дневно и са затворена общност. Доколкото ми е известно, няма евреи и мормони. Има ни и нас, християните, и точно тук е сложното. Два пъти месечно в осем часа в неделя сутрин идва католически свещеник за литургия. Веднага щом католиците освободят малкия параклис, се провежда общо богослужение за хората от основните църкви — методисти, баптисти, презвитерианци и така нататък. Там попадам през повечето недели. В десет часа белите петдесетници се събират за шумна служба със силна музика и още по-шумна проповед, а също и лечителски и други чудеса. Службата би трябвало да приключи в единайсет, но често е по-дълга, докато духът обикаля богомолците. Чернокожите петдесетници се събират в параклиса в единайсет, но понякога се налага да почакат, докато белите охладят страстите. Чувал съм да разказват, че двете групи понякога си разменят остри думи, но засега в параклиса не е имало сбивания. След като получат амвона, чернокожите петдесетници разполагат с него цял следобед.

Погрешно би било впечатлението, че във „Фростбърг“ е пълно с войнстващи християни. Не е така. Това си е затвор и повечето мои съкилийници няма да се простят с живота си по време на църковна служба.

На излизане от параклиса след общата служба ме намира надзирател, който ми съобщава:

— Викат те в администрацията.