Джон Гришам
Рекетьорът (10)

10

Мина един месец от убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. Новинарските репортажи за разследването станаха по-кратки и по-редки. ФБР не коментираше. След цял месец напрегната работа не можеха да се похвалят с нищо, а спецекипът като че ли изчезна. Земетресение в Боливия, престрелка в двора на училище в Канзас, свръхдозата на рап звезда и дезинтоксикацията на друга отклониха вниманието на обществеността от по-съществените проблеми.

За мен това са все добри новини. Може и да изглежда, че разследването се е поуспокоило, но всъщност вътрешното напрежение расте. Най-лошият ми кошмар са заглавия с едри букви, оповестяващи нечий арест, но това ми се струва все по-слабо вероятно. Дните се нижат и аз търпеливо чакам.

Приемам клиенти само по предварителна уговорка. Срещам се с тях в библиотеката. Те носят купища жалби, заповеди, искания и съдебни решения, които е разрешено да държим в килиите си. Надзирателите нямат право да докосват правните ни документи.

За повечето ми клиенти две срещи са достатъчни, за да ги убедя, че нищо повече не може да се направи по делото им. На първата среща се спираме на основното и аз разглеждам материалите. След това правя няколкочасово проучване. На втората среща обикновено поднасям лошата новина, че нямаме късмет. Че няма вратичка, която да ги спаси.

За пет години съм помогнал на петима затворници да бъдат освободени предсрочно. Излишно е да отбелязвам, че този факт затвърждава репутацията ми на опитен адвокат. Но винаги предупреждавам всеки нов клиент, че шансовете изобщо не са в негова полза.

Точно това обяснявам на Отис Картър, двайсет и три годишен баща на две деца, който ще прекара следващите четиринайсет месеца тук за нещо, което изобщо не би трябвало да е престъпление. Отис е селско момче, дълбоко религиозен баптист, щастливо женен електротехник, който още не може да повярва, че е във федерален затвор. Той и дядо му били подведени под отговорност и обвинени в нарушаване на Закона за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война от 1979 г. (с изменения от 1983, 1989, 1997, 2002, 2008 и 2010 г.). Дядо му, който е на седемдесет и четири години и страда от емфизема, е във Федералния медицински център в Тенеси, където също излежава четиринайсет месеца. Поради здравословното си състояние той ще струва на данъкоплатците около двайсет и пет хиляди долара месечно.

Семейство Картър издирвали артефакти във фермата си, простираща се на осемдесет хектара в съседство с щатския исторически парк „Бойното поле в Ню Маркет“ в долината Шенандоа, на по-малко от час път от родния ми град Уинчестър. Фермата принадлежала на семейството повече от сто години и още откакто проходил, Отис придружавал дядо си, когато „отивал да копае“ за реликви и сувенири от Гражданската война. През течение на десетилетията семейството събрало внушителна колекция от куршуми, гюлета, манерки, месингови копчета, части от униформи, две бойни знамена и няколко десетки най-различни оръжия. Всичко било законно. Незаконно е да вземаш реликви и артефакти от националните исторически обекти, които са федерална територия, и семейство Картър прекрасно познавали този закон. Техният малък частен музей в една преустроена плевня бил пълен с предмети, намерени в собствения им имот.

Обаче през 2010 г. Законът за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война се сдобил с още едно допълнение. В отговор на усилията на защитниците на културните ценности да ограничат строителството в близост до някогашните бойни полета в последния момент били направени някои добавки към заемащото цели сто страници изменение на закона. Вече било незаконно да копаеш за реликви „в радиус от три километра“ от границите на национален исторически обект, независимо чия собственост е земята, на която се намираш. Семейство Картър не знаели новите правила. Всъщност цитираната фраза е заровена толкова дълбоко в изменението на закона, че буквално никой не знаеше за нея.

През годините федерални агенти тормозели дядото на Отис и го обвинявали, че копае в защитена територия. От време на време се отбивали в дома му и настоявали да видят музея. След промяната на закона агентите изчакали търпеливо и заловили Отис и дядо му да обхождат една гориста местност в имота си с детектори за метал. Семейство Картър си наели адвокат, който ги посъветвал да се признаят за виновни. За много федерални престъпления вече не се изисква престъпно намерение. Незнанието не е оправдание.

Тъй като съм жертва на ЗРКО, Закона срещу рекета и корумпираните организации, често прилаган погрешно и известен с гъвкавостта си, аз живо се интересувам от набъбването на Федералния наказателен кодекс, който вече наброява двайсет и седем хиляди страници и продължава да расте. В Конституцията фигурират само три федерални престъпления: измяна, пиратство и фалшифициране. Днес федералните престъпления са повече от четири хиляди и петстотин и броят им продължава да расте, тъй като Конгресът става по-строг към престъпленията, а федералните прокурори по-изобретателно намират начини да прилагат всичките нови закони.

Отис би могъл да атакува конституционността на измененията в закона. Няколко години щяха да минат в съдебни спорове и делата щяха да се проточат много след като той бъдеше освободен под гаранция и се върнеше у дома при семейството си. Когато му го обясних на втората ни среща, той като че изгуби интерес. Защо да си прави труда, ако няма да излезе веднага? Но казусът ме заинтригува. Решихме да го обсъдим по-късно.

Ако големият ми план се провали, бих могъл да се заема със случая на Отис и да се боря чак до Върховния съд. Ще имам с какво да се занимавам през следващите пет години.

 

 

Върховният съд два пъти отказва да разглежда делото ми. Не можехме да го докажем, но имахме силното усещане, че моите обжалвания биват прокарвани набързо през системата заради нетърпението на правителството да тикне зад решетките Бари Рафко и неговите съучастници, включително мен.

Бях признат за виновен през ноември 2005-а и два месеца по-късно бях осъден на десет години. След прочитането на присъдата бях „задържан“, което означава, че ме върнаха в ареста. Малко са щастливците сред осъдените от федерален съд, на които е позволено да останат на свобода, докато не им бъде наредено да се явят в някой затвор. Така получават време да се приготвят, но малцина се радват на този лукс.

Адвокатът ми смяташе, че ще получа пет или шест години. Бари Подкупа, основният обвиняем, мишената, колоритният злодей, когото всички с удоволствие мразеха, получи двайсет години. Аз със сигурност заслужавах по-малко от половината присъда на този негодник. Дион, моята красива, любима и горещо подкрепяща ме съпруга, беше в залата и седеше гордо до унизения ми баща. Аз бях единственият от осемте обвиняеми, осъден този ден, и когато се изправих пред съдия Слейтър от лявата страна на адвоката, едва си поемах дъх. Не може да ми се случва, повтарях си отново и отново, докато оглеждах мътните образи край себе си. Не го заслужавам. Мога да обясня. Не съм виновен. Слейтър мъмреше, проповядваше и театралничеше пред пресата, а аз се чувствах като премазан от бой боксьор тежка категория в петнайсетия рунд, отпуснал се на въжетата и криещ лице в очакване на следващия удар. Коленете ми бяха омекнали. Плувах в пот.

Когато съдия Слейтър каза „десет години“, чух как зад мен Дион изстена и избухна в сълзи. Докато ме отвеждаха, за последен път погледнах назад. Стотици пъти съм виждал този момент по филми, телевизионни предавания и действителни репортажи от съдилищата — последния обезумял поглед на осъдения. Сбогом! Какво си мислиш, когато напускаш залата, но не си отиваш у дома? Истината е, че нищо не ти е ясно. Връхлитат те твърде много объркани емоции, изпитваш твърде силен страх, гняв и безпомощност, за да проумееш какво се случва.

Дион беше закрила уста с две ръце, цялата обляна в сълзи. Баща ми я беше прегърнал и се мъчеше да я утеши. Това беше последното, което видях — красивата ми съпруга, разстроена и съсипана.

Сега тя е омъжена за друг.

Благодарение на федералното правителство.

Моите съдебни заседатели са от окръга. Неколцина изглеждаха умни и образовани, но повечето бяха, как да кажа, семпли. След тридневни дебати те осведомиха съдията, че почти не напредват. И кой да ги вини? Стоварвайки пред тях грамадна част от Федералния наказателен кодекс, прокурорите бяха възприели изпитаната с времето стратегия да хвърлят колкото се може повече кал по стената с надеждата част от нея да се задържи. Това престараване превърна иначе относително лесното дело срещу Бари Рафко и конгресмена в правно тресавище. Посветих безброй часове на защитата си и не успях да проумея всички теории на обвинението. Още от самото начало адвокатът ми предричаше враждебно настроено жури.

След четвъртия ден съдия Слейтър издаде така нареченото в съдебните среди „динамитно нареждане“. В основни линии се настоява съдебните заседатели да се върнат в залата с решение. На всяка цена. Няма да се прибирате у дома, докато не вземете единодушно решение! Подобно нареждане рядко върши работа, но аз нямах този късмет. Час по-късно изтощените и емоционално изчерпани съдебни заседатели се върнаха в залата с единодушни присъди срещу всички подсъдими по всички обвинения. За мен и за мнозина други беше очевидно, че те не разбираха повечето раздели на Наказателния кодекс и сложните теории на обвинението. По-късно единият от съдебните заседатели беше цитиран да казва: „Просто допуснахме, че са виновни, защото иначе изобщо нямаше да бъдат обвиняеми“. Използвах тези думи в обжалванията, но явно са останали нечути.

Наблюдавах съдебните заседатели внимателно по време на целия процес — бяха объркани още от встъпителните речи. А и как иначе? Девет адвокати представиха версиите си на случилото се. Наложи се съдебната зала да бъде преустроена и ремонтирана, за да има място за всички подсъдими и техните защитници.

Процесът беше спектакъл, фарс, нелепо представление. Истината, осъзнах аз, не беше важна. Може би в друга епоха един процес би представлявал излагане на фактите, търсене на истината и раздаване на справедливост. Сега процесът беше състезание, при което едната страна щеше да победи, а другата — да изгуби. Всяка от страните очакваше от другата да нарушава правилата или да мами, затова никой не играеше честно. Истината се изгуби в мелето.

Два месеца по-късно се върнах в съдебната зала за произнасяне на присъдата. Адвокатът ми помоли да ми бъде позволено да се явя сам в затвора, но съдия Слейтър не се впечатли от молбата ни. Даде ми десет години и разпореди да остана в ареста.

Наистина е забележително, че не разстрелват повече федерални съдии. Четири седмици по-късно кроях всевъзможни планове за бавната и мъчителна смърт на Слейтър.

Щатските шерифи ме отведоха първо в съдебната палата, а от там — в градския арест, където ме съблякоха, обискираха и натъпкаха в пренаселена килия с още шестима осъдени. Имаше само четири легла. Първата нощ седнах на бетонния под — сам с прокъсаното си тънко одеяло. Арестът приличаше на шумна зоологическа градина, пренаселен и с недостатъчно надзиратели, така че беше невъзможно да се спи. Бях твърде уплашен и стъписан, за да затворя очи, затова седях в ъгъла и слушах виковете, писъците и заплахите чак до зори. Останах там една седмица, хранех се оскъдно, почти не спях, уринирах в мръсна открита тоалетна без вода на няма и три метра от съкилийниците ми. По едно време в килията бяхме десет човека. Не се къпех. Раздвижат ли ти се червата, отправяш спешна молба да отидеш в „лайнарника“ малко по-надолу по коридора.

Транспортирането на федералните затворници се осъществява от Шерифската служба на Съединените щати и е същински кошмар. Осъдени от всички нива на сигурност се събират на едно място, без да се вземат предвид видът на престъпленията и евентуалните рискове. Затова се отнасяха към всички ни като към зверове и убийци. За всяко придвижване ми слагаха белезници и оковаваха глезените ми, после ме привързваха към затворника отпред и към другия отзад. Настроението беше отвратително. Задачата на шерифите е една — да не допуснат бягства при преместването. Затворниците, много от тях новобранци като мен, са уплашени, отчаяни и стреснати.

Бяхме четиринайсет души. Напуснахме окръга с автобус без опознавателни знаци, който десетилетия по-рано беше превозвал ученици, и се отправихме на юг. Не ни свалиха белезниците и оковите. На предната седалка седеше шериф с пушка. Четири часа по-късно спряхме в окръжния затвор в Северна Каролина. Дадоха ни по един влажен сандвич и ни позволиха да уринираме зад автобуса, все още оковани и с белезници. Никога не ги сваляха. След два часа чакане взехме още трима и продължихме на запад. През следващите шест дни спирахме в местните затвори в Северна Каролина, Тенеси и Алабама, вземахме затворници, понякога оставяхме някого и всяка вечер спяхме в различни килии.

В местните затвори е най-зле: тесни и претъпкани килии без отопление, климатизация, слънчева светлина или нормална тоалетна, храна, която и кучета не биха яли, недостатъчно вода, необразовани примати за надзиратели, много по-голяма заплаха от насилие и местни, които ненавиждат „федералните бандюги“. Не можех да повярвам, че в страната съществуват толкова мизерни условия. Явно съм бил много наивен. Пътуването ни продължаваше, все повече се вкисвахме и отвратителните прояви в автобуса чувствително нараснаха. Те секнаха, когато един ветеран затворник ни обясни концепцията за „дизелова терапия“. Ако се оплакваш или създаваш проблеми, шерифите ще те държат в автобуса седмици наред и ще ти организират безплатна обиколка на десетки местни затвори.

Не бързаха. Щатските шерифи имат право да транспортират затворници само денем, затова разстоянията са къси. Пет пари не дават за нашето удобство или за нуждата ни от лично пространство.

Най-накрая пристигнахме в разпределителен център в Атланта — прословуто гадно място, където ме държаха в изолатора денонощно, докато документите ми бавничко се придвижваха по нечие бюро във Вашингтон. След три такива седмици започнах да губя разсъдъка си. Нямаше какво да чета и с кого да си говоря, храната беше ужасна, надзирателите — зли. Накрая отново ни оковаха и ни качиха на друг автобус, който ни откара на летището в Атланта, където ни наблъскаха в товарен самолет. Приковани за твърда пластмасова пейка и натъпкани коляно до коляно, отлетяхме за Маями, макар отначало да не го знаехме. Един от шерифите любезно ни осведоми. В Маями взехме още няколко човека, после отлетяхме за Ню Орлиънс, където седяхме в задушливата влага цял час, докато шерифите качваха още затворници.

В самолета ни позволиха да говорим. Подейства ни освежаващо. Повечето от нас бяха прекарали дълги дни в самота, затова охотно поведохме разговор. За някои от момчетата това пътуване не беше първото и те ни разказаха как ги транспортирали във вериги по любезното разпореждане на федералното правителство. Започнах да чувам всякакви описания на затворническия живот.

По тъмно пристигнахме в град Оклахома, където ни заведоха до един автобус и ни откараха в друг разпределителен център. Мястото не беше толкова неприятно, колкото онова в Атланта, но тогава вече ми минаваха мисли за самоубийство. След пет дни в изолатора отново ни оковаха и ни върнаха на летището. Отлетяхме за Тексас, световната столица на смъртоносната инжекция. Мечтаех си да видя как иглата се забива в ръката ми и аз се отнасям нанякъде. Осем здравеняци, всичките латиноси, се качиха на „въздушния конвой“ в Далас и от там отлетяхме за Литъл Рок, после за Мемфис и Синсинати, където за мен полетите приключиха. Прекарах шест нощи в строг градски арест, преди двама шерифи да ме откарат в затвора в Луивил, Кентъки.

Луивил се намира на осемстотин километра от родния ми град Уинчестър във Вирджиния. Ако ми беше позволено да се явя сам, двамата с баща ми щяхме да изминем разстоянието за няма и осем часа. Той щеше да ме остави пред портала и да се сбогува.

Четирийсет и четири дни, двайсет и шест от тях в изолатор, твърде много спирки, за да ги помня. Системата е лишена от логика, но всички нехаят. Никой не обръща внимание.

Истинската трагедия на федералната наказателна система не са абсурдите. А съсипаните и опропастени животи. Конгресът изисква дълги и сурови присъди и за проявилите насилие бандити те са оправдани. Закоравелите престъпници биват заключвани в „американските кошари“ — същински крепости, където бандите се вихрят необуздано и убийствата са нещо обикновено. Повечето федерални затворници обаче не са склонни към насилие и мнозина от тях са осъдени за престъпления, които едва ли представляват заплаха за обществото.

Ще ме смятат за престъпник до края на живота ми, но аз отказвам да го приема. Искам да живея свободен от миналото си и далече от пипалата на правителството.