Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fault in Our Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 68гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus(2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2013)

Издание:

Джон Грийн. Вината в нашите звезди

ИК „Егмонт-България“, София, 2012

ISBN: 978-954-270-826-1

История

  1. —Добавяне

Двадесет и първа глава

Огъстъс Уотърс умря осем дни след репетицията на погребението си, в Спешното отделение на „Мемориъл“, когато ракът, който беше образуван от него, спря работата на сърцето му, също образувано от него.

Той беше там с майка си, баща си и сестрите си. Майка му се обади в три и половина сутринта. Знаех, че си отива, разбира се. Говорила бях с баща му, преди да си легна, и тогава той ми каза: „Може би ще е тази нощ“, но при все това, когато грабнах телефона от масичката до леглото си и видях изписаните на екрана думи „Майката на Гас“, всичко в мен се преобърна. Тя плачеше в другия край на линията, каза ми, че съжалява — аз също й казах, че съжалявам — и тогава ми обясни, че през последните няколко часа, преди да умре, Огъстъс е бил в безсъзнание.

Когато се появиха родителите ми с очакващо изражение в очите, аз само кимнах и те се отпуснаха взаимно в обятията си с чувство на споделен ужас, че един ден същата участ ще споходи и тях.

Обадих се на Исак, който започна да проклина живота, вселената и дори Бог, а накрая си зададе реторичния въпрос къде са проклетите трофеи, точно когато ти трябват, след което осъзнах, че няма на кой друг да се обадя, което беше най-тъжното. Единственият човек, с когото исках да поговоря за смъртта на Огъстъс Уотърс, беше самият Огъстъс Уотърс.

Родителите ми останаха в стаята ми цяла вечност, докато накрая не се съмна и татко попита:

— Искаш ли да останеш сама?

Аз кимнах и мама прошепна:

— Ще бъдем в съседната стая.

А аз си помислих: „Изобщо не се съмнявам“.

 

 

Беше кошмар. Всичко това. Всяка следваща секунда — по-непоносима от предишната. Постоянно ми идеше да му звънна, като се питах какво ще стане, ако отговори някой друг. През последните няколко седмици бяхме принудени да прекарваме времето си заедно в спомени, но това не беше нищо: сега удоволствието на спомените ми беше отнето, тъй като вече нямаше с кого да ги споделям. Имах чувството, че да изгубиш човека, с когото си създал тези спомени, означава да изгубиш самите спомени, сякаш само преди няколко часа нещата, които сме правели заедно, изглеждаха по-истински и по-значими.

 

 

Когато те приемат в Спешното, едно от първите неща, които те карат да направиш, е да оцениш болката си по скалата от едно до десет и по този начин взимат решение какви успокоителни трябва да използват и доколко неотложно е тяхното прилагане. Стотици пъти са ми задавали този въпрос през годините — помня един от първите, когато не можех да си поема въздух и имах чувството, че в гърдите ми бушува огън, чиито пламъци облизват вътрешността на ребрата ми, търсейки изход вън от тялото ми, тогава родителите ми ме заведоха в Спешното. Една сестра ме попита за болката и тъй като не можех да говоря, просто вдигнах девет пръста.

По-късно, след като ми дадоха успокоително, сестрата се появи отново и започна да гали ръката ми, докато измерваше кръвното ми налягане.

— Знаеш ли как разбрах, че си боец? — попита тя. — На десетката каза деветка.

Но това не беше съвсем вярно. Казах девет, защото исках да си запазя десетката за друг път. И ето я и нея, великата и страшна десетка, която ме връхлиташе отново и отново, докато лежах скована и сама в леглото си, забила поглед в тавана, а вълните ме блъскаха в скалите, след което ме повличаха обратно навътре в морето, но само за да ме запратят с удвоени сили в назъбеното лице на канарата, оставяйки ме да се нося по лице във водата, без да мога да се удавя.

Накрая набрах номера му. Телефонът му иззвъня пет пъти, след което се включи гласова поща. „Свързахте се с гласовата поща на Огъстъс Уотърс — изрече той с ясния глас, в който се бях влюбила. — Оставете съобщение.“ После прозвуча сигналът. Глухият ефир на линията беше толкова зловещ. Исках отново да посетя онова неземно трето измерение, в което се пренасяхме заедно с него, когато говорехме по телефона. Чаках чувството да се завърне, ала напразно: глухият ефир на линията не беше никаква утеха и накрая затворих.

Извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и влязох в неговата страница, където съболезнователните постове вече прииждаха. Последният гласеше: „Обичам те, братле. Ще се видим в отвъдното.“ … написан от човек, за когото никога не бях чувала. Всъщност почти всички постове, които пристигаха със скоростта, с която успявах да ги прочета, бяха написани от хора, които изобщо не бях виждала и които той дори не беше споменавал — хора, които сега, когато той беше мъртъв, възхваляваха многобройните му достойнства, въпреки че — знаех това със сигурност — не бяха го виждали от месеци и не бяха положили никакво усилие да го посетят. Тогава се запитах дали и моята стена ще изглежда по същия начин, ако умра, или прекалено дългата ми изолация от училище и от живота изобщо щеше да ми спести тази широка проява на последна почит.

Продължих да чета.

„Вече ми липсваш, братле.“

„Обичам те, Огъстъс. Бог да те благослови и да бди над теб.“

„Ти си велик и ще живееш вечно в сърцата ни.“

(Последният пост направо ме вбеси, защото съдържаше намек за безсмъртието на онези, които го бяха надживели: ще живееш вечно в паметта ми, защото аз ще живея вечно! СЕГА АЗ СЪМ ТВОЯТ БОГ! И ТЕ ПРИТЕЖАВАМ! Мисълта, че няма да умреш, е още един страничен ефект на смъртта.)

„Ти беше страхотен приятел, братле, и съжалявам, че не се виждахме по-често, след като напусна училище. Обзалагам се, че вече играеш баскетбол в рая.“

Мога да си представя какъв анализ би направил Огъстъс Уотърс на последния коментар: Ако наистина ще играя баскетбол в рая, това означава ли, че раят има реално местонахождение с истински баскетболни топки. И кой произвежда въпросните топки? Може би в рая има по-онеправдани от мен души, които работят в небесната фабрика за баскетболни топки, за да мога аз да играя баскетбол? Или може би всемогъщият Бог създава баскетболните топки от космическия вакуум? И дали този рай не се намира в някоя невидима вселена, където законите на физиката не съществуват, и ако е така, тогава защо, по дяволите, ще играя баскетбол, когато мога да летя, да чета, да се любувам на красивите хора около мен или нещо друго, което обичам да правя? Струва ми се, че представата ти за моето мъртво аз говори повече за теб самия, отколкото за човека, който бях приживе, или за това, което съм сега, каквото и да е то.

 

 

Родителите му се обадиха по пладне, за да ни съобщят, че погребението ще се състои след пет дни, в събота. Идеше ми да повърна, когато си представих църквата, пълна с хора, които смятат, че е обичал баскетбола, но въпреки това трябваше да отида, нали щях да говоря на службата. Щом затворих телефона, продължих да чета постовете на стената му:

„Току-що научих, че Огъстъс Уотърс е починал след дълга борба с рака. Почивай в мир, приятелю.“

Давах си сметка, че скръбта на тези хора е искрена, и всъщност не бях ядосана точно на тях. Бях ядосана на вселената. И все пак имаше нещо, което наистина ме вбесяваше: получаваш всички тези приятели, когато вече не са ти необходими. Написах отговор на този коментар:

„Живеем във Вселена, която е посветена на това да създава и изкоренява съзнателно. Истината е, че Огъстъс Уотърс не почина след дълга борба с рака. Той почина след дълга борба с човешкото съзнание, превръщайки се в жертва — каквито ще бъдете и вие — на потребността на Вселената да създава и унищожава всичко, което е възможно.“

Постнах съобщението и зачаках някой да отговори, като не спирах да презареждам страницата. Нищо. Коментарът ми се изгуби сред лавината от нови постове. На всички щял да има липсва толкова много. Всички отправяли молитви за семейството му. Тогава се сетих за писмото на Ван Хутен — писането не възкресява, то погребва.

По-късно отидох във всекидневната, за да погледам телевизия с родителите си. Не помня какво беше предаването, но по едно време мама ме попита:

— Хейзъл, има ли нещо, което можем да направим за теб?

Но аз само поклатих глава. А после заплаках отново.

— Кажи, какво да направим за теб? — настоя мама.

Свих рамене.

Но тя продължи да ме пита, сякаш би могла да стори нещо, докато накрая аз пропълзях по дивана и отпуснах глава в скута й. Тогава татко дойде при нас и обгърна здраво краката ми, а аз обвих ръце около кръста на мама и тримата останахме така, докато бурята не премина.