Джон Грийн
Вината в нашите звезди (19)

Осемнадесета глава

Събуди ме мелодията на телефона, който свиреше една песен на The Hectic Glow. Любимото парче на Гас. Значи, ме търсеше той — или някой, който използваше телефона му. Погледнах будилника: 2,35 сутринта. „Отишъл си е“, мина ми през ума и всичко в мен се срина.

От гърлото ми се отрони само едно дрезгаво „Ало?“.

Очаквах да чуя гласа на съсипан от мъка родител.

— Хейзъл Грейс — изрече Огъстъс неуверено.

— О, слава богу, че си ти. Здравей, здравей. Обичам те.

— Хейзъл Грейс, намирам се на една бензиностанция. Нещо не е наред. Трябва да ми помогнеш.

— Какво? Къде си?

— Близо до пистата на Осемдесет и шеста и „Дич“. Нещо стана със стомашната сонда и сега не знам как да я оправя…

— Ще се обадя на 91131 — отвърнах аз.

— Не, не, не, не, не, те ще ме закарат в някоя болница — Хейзъл, трябва да ме послушаш. Не се обаждай на 911, нито на родителите ми, иначе никога няма да ти простя, моля те, недей, просто ела, моля те, просто ела тук да оправиш проклетата сонда. Това е, боже, направих такава глупост. Не искам родителите ми да разбират, че съм избягал. Моля те. Лекарството е у мен; просто не мога да го инжектирам сам. Моля те. — Той плачеше. Никога не бях го чувала да хлипа така, освен онзи един-единствен път пред дома му, преди да заминем за Амстердам.

— Добре — отвърнах аз. — Тръгвам веднага.

Изключих АИБВ и сложих накрайниците на една кислородна бутилка в носа си, след което повдигнах бутилката и я поставих в количката, обух си маратонки в тон с розовото памучно долнище на пижамата ми и облякох една баскетболна тениска на „Бътлър“, която по-рано беше на Гас. Взех ключовете от чекмеджето в кухнята, където ги държеше мама, и оставих бележка, в случай че се събудят, докато ме няма.

„Отивам да видя Гас. Важно е. Не се сърдете.

Обичам ви, X.“

Докато изминавах няколкото километра до бензиностанцията, се събудих достатъчно, за да се запитам защо Гас е излязъл от къщи посред нощ. Може би е имал халюцинации или пък е бил обсебен от мъченическите си фантазии.

Надух газта по Дич Роуд, като пресичах кръстовищата на жълто и карах прекалено бързо, отчасти, защото исках да стигна час по-скоро, и отчасти, защото се надявах полицията да ме спре, предоставяйки ми по този начин идеалното извинение да кажа на някой за умиращия си приятел, закъсал на някаква бензиностанция, с нефункционираща стомашна сонда. Но наоколо не се появи никакъв полицай, който да вземе решението вместо мен.

 

 

На паркинга имаше само две коли. Спрях до неговата. Отворих вратата. Осветлението в купето се включи.

Огъстъс седеше на шофьорското място, покрит със собственото си повръщано и притиснал ръце към мястото, където сондата влизаше в стомаха му.

— Здрасти — смотолеви той.

— Божичко, Огъстъс, трябва веднага да те заведем в някоя болница.

— Моля те, хвърли само един поглед.

От миризмата ми се повдигаше, но въпреки това се наведох напред, за да разгледам мястото точно над пъпа му, където сондата беше поставена по хирургически път. Кожата на корема му беше топла и силно зачервена.

— Гас, мисля, че мястото е инфектирано. С това няма да мога да се справя. Но защо си тук? Защо не си у дома? — Той повърна, като нямаше сили дори да извърне глава от скута си. — О, скъпи — промълвих аз.

— Исках да си купя пакет цигари — измърмори той. — Изгубих стария. Или просто са ми го взели. Не съм сигурен. Обещаха да ми купят други, само че… исках да го направя сам. Да направя поне едно нещо сам.

Погледът му бе вперен право напред. Извадих безшумно телефона си и погледнах надолу, за да набера 911.

— Съжалявам — казах аз.

— Деветстотин и единайсет, от каква спешна помощ се нуждаете?

— Здравейте, намирам се на пистата на Осемдесет и шеста и „Дич“ и тук имаме нужда от линейка. Любовта на живота ми има стомашна сонда, която не функционира.

Той вдигна поглед към мен. Беше ужасно. Сърцето ми се късаше да го виждам такъв. Нямаше дори помен от стария Огъстъс Уотър с кривите усмивки и незапалените цигари — сега мястото му бе заето от едно отчаяно, лишено от достойнство човешко същество, което седеше свито под мен.

— Това беше. Вече ми е забранено дори да не пуша.

— Гас, обичам те.

— Защо не мога поне да бъда нечий Питър ван Хутен? — Той удари немощно по волана и звукът на клаксона се смеси с плача му. После отметна глава назад и погледна нагоре. — Мразя се мразя се мразя живота си мразя го ненавиждам се мразя този живот мразя го мразя го по дяволите искам просто да умра.

Според установените норми на жанра Огъстъс Уотър запази чувството си за хумор до самия край, не измени на куража си нито за миг и духът му продължи да се рее във висините подобно на горд орел, докато светът не се оказа тесен за неговата жизнерадостна душа.

Но това беше самата истина: една злочесто момче, което отчаяно копнееше да не е злочесто, което крещеше и плачеше, докато в кръвта му течеше отровата на една инфектирана стомашна сонда, която го поддържаше жив, ала не достатъчно жив.

Избърсах брадата ми, поех лицето му в ръце и коленичих близо до него, за да мога виждам очите му, които бяха все така живи.

— Съжалявам. Иска ми се да беше както в онзи филм с персийците и спартанците.

— На мен също — отвърна той.

— Но не е — казах аз.

— Знам.

— Тук няма лоши.

— Да.

— Дори ракът не е от лошите — той иска само да живее.

— Да.

— И ти ще си добре — казах му аз. Вече чувах сирените.

— Добре — отвърна той. Губеше съзнание.

— Гас, обещай ми повече да не правиш така? Аз ще ти купя цигари, става ли? — Той ме погледна. Очите му блуждаеха в орбитите си. — Трябва да ми обещаеш.

Той кимна леко, след което затвори очи, а главата му се олюля.

— Гас — обадих се аз. — Остани с мен.

— Прочети ми нещо — каза той в мига, в който проклетата линейка изрева покрай нас. И докато ги чаках да обърнат и да ни намерят, започнах да рецитирам първото стихотворение, което ми дойде наум: — „Червената ръчна количка“ от Уилям Карлос Уилямс.

„Толкова много зависи

от

една червена количка

с едно колело

полирана от дъждовна вода

край белите пиленца.“

Уилямс е бил лекар. Звучеше ми като докторско стихотворение. Стихотворението свърши, а линейката все така се отдалечаваше от нас и аз продължих да го пиша в движение.

И толкова много зависи, говорех му аз, от синьото небе, надзъртащо сред клоните на дърветата над нас. Толкова много зависи от прозрачната сонда, излизаща от стомаха на момчето с посинелите устни. Толкова много зависи от този наблюдател на вселената.

В полусъзнание, той ме погледна и промърмори:

— А ти твърдеше, че не пишеш поезия.