Джон Грийн
Вината в нашите звезди (17)

Шестнадесета глава

Един най-обикновен ден с Гас, който се намираше в последната фаза на болестта си.

Отидох у тях по пладне, след като вече бе изял и повърнал закуската си. Момчето, което ме посрещна на вратата в инвалидната си количката, вече не приличаше на онзи мускулест красив младеж, който се взираше втренчено в мен в групата за взаимопомощ, но при все това кривата усмивка, незапалената цигара и живите яркосини очи бяха още там.

Обядвахме заедно с родителите му на масата в трапезарията. Сандвичи с фъстъчено масло и желе и аспержи, останали от снощи. Гас не хапна нищо. Попитах го как се чувства.

— Превъзходно — отвърна той. — Ами ти?

— Добре. Какво прави снощи?

— Спах много. Искам да ти напиша продължение, Хейзъл Грейс, но през цялото време се чувствам толкова изморен.

— Можеш да ми го разкажеш — предложих аз.

— Ами, продължавам да държа на анализа си за Мъжа от страната на лалетата отпреди срещата с Ван Хутен. Той не е мошеник, но не е и толкова богат, за колкото се представя.

— Ами майката на Анна?

— За нея все още имам колебания. Търпение, бързачке. — Огъстъс се усмихна. Родителите му не обелваха нито дума и не откъсваха поглед от него, сякаш искаха да се насладят докрай на шоуто на Гас Уотърс, докато беше все още в града. — Понякога ми се иска да напиша мемоари. И тези мемоари ще ми помогнат да остана в сърцата и спомените на публиката ми, която ме боготвори.

— Защо ти е публика, която да те боготвори, когато имаш мен? — попитах аз.

— Хейзъл Грейс, за човек с моето обаяние и физическа привлекателност е лесно да покори хората, с които се среща. Но да накараш едни непознати да се влюбят в теб… ето в това е номерът.

Аз подбелих очи.

 

 

След обяда излязохме в задния двор. Все още се чувстваше достатъчно добре, за да бута сам количката си, като дърпаше миниатюрните колелца, прекарвайки по този начин предните колела над прага на вратата. И въпреки всичко си оставаше атлетичен, надарен от природата с такова чувство за равновесие и бързи рефлекси, които дори изобилните упойващи вещества не можеха да притъпят напълно.

Родителите му останаха вътре, но когато поглеждах към трапезарията, се убеждавах, че не откъсват очи от нас.

Известно време поседяхме мълчаливо, след което Гас каза:

— Понякога ми се иска да имах като онази люлка.

— Люлката от задния ми двор?

— Да. Чувството ми за носталгия достига такива размери, че съм в състояние да страдам за люлка, която задникът ми никога не е докосвал.

— Носталгията е страничен ефект от рака — отбелязах аз.

— Не, носталгията е страничен ефект на смъртта — поправи ме той. Над нас вятърът духаше и разперените сенки на клоните образуваха различни шарки по кожата ни. Гас стисна ръката ми. — Хейзъл Грейс, имаме хубав живот.

 

 

Влязохме вътре, щом стана време за лекарствата му, които приемаше в комбинация с течна хранителна добавка, вливана през стомашна сонда — малка пластмасова тръбичка, която изчезваше в корема му. За известно време той притихна, изпаднал в унес. Майка му настояваше да поспи, но той посрещна предложението й с упорито клатене на главата, и затова го оставихме да поседи малко на стола, потънал в полусън.

Родителите му гледаха старо домашно видео на Гас и сестрите му — те бяха приблизително на моята възраст, а той беше на около пет. Тримата играеха баскетбол на алеята пред една непозната за мен къща и въпреки че Гас беше толкова мъничък, той дриблираше така, сякаш е роден с топката, и тичаше в кръг около сестрите си, които се заливаха от смях. За първи път го виждах да играе баскетбол.

— Бил е добър — казах аз.

— Трябваше да го видиш в гимназията — отвърна баща му. — Приеха го в отбора още в първи курс.

— Може ли да сляза долу? — измърмори Гас.

Майка му и баща му засмъкваха инвалидния стол надолу по стълбите заедно с Гас вътре в него — столът подскачаше толкова силно, че би било опасно, ако думата опасност не бе изгубила уместност — след което ни оставиха сами. Двамата легнахме под завивките, той по гръб, а аз на една страна, облегнала глава на костеливото му рамо, попиваща с кожата си топлината, която се излъчваше през полото му, преплела крака с неговия единствен истински крак и отпуснала ръка на бузата му.

Когато лицата ни се доближиха толкова, че носовете ни се докосваха и виждах само очите му, изобщо не личеше, че е болен. След като се целувахме известно време и легнали един до друг, слушахме едноименния албум на The Hectic Glow, накрая сме заспали просто ей така — една сложна плетеница от изкуствени тръби и тела.

 

 

Когато се събудихме, подредихме армадата от възглавници така, че да можем да се разположим удобно на ръба на леглото и да играем на „Каунтъринсърджънс 2: Цената на зората“. Бях страшно некадърна, разбира се, но тази моя некадърност му беше от полза: това му даде възможност да загине красиво, да изскочи на пътя на снайперския куршум и да пожертва живота си заради мен или да убие караула, който иначе щеше да ме застреля. Как само ликуваше, че ме е спасил.

— Няма да убиеш приятелката ми, Международен терорист със съмнителна националност, не и днес! — крещеше той.

После ми хрумна да инсценирам задавяне и така да му дам възможност да приложи върху мен техниката на Хаймлих. Това може би щеше да му помогне да се освободи от страха си, че не е успял да посвети нито живота, нито смъртта си на някое по-висше благо. Но после си представих как той не успява да приложи техниката на Хаймлих заради липсата на физическа сила и как ще трябва да му разкрия, че всичко е било само един фарс, да не говорим за чувството на взаимно унижение.

Дяволски трудно е да запазиш достойнството си, когато изгряващото слънце грее твърде ярко в гаснещите ти очи — ето какви мисли не ми даваха мира, докато двамата с него преследвахме лошите сред руините на един несъществуващ град.

Накрая се появи баща му, който завлече отново котката на горния стаж. До вратата, точно под един лозунг кураж, на който пишеше, че „приятелите остават завинаги“, аз коленичих на пода и го целунах за лека нощ. След това се прибрах у дома и вечерях с родителите си, оставяйки Гас да изяде (и повърне) собствената си вечеря.

А после погледах телевизия и си легнах.

Събудих се.

А по пладне отново отидох у тях.