Джон Грийн
Вината в нашите звезди (10)

Девета глава

В деня, преди да заминем за Амстердам, посетих групата за взаимопомощ за първи път, откакто бях срещнала Огъстъс. А там, в Буквалното сърце на Исус, беше настъпила лека промяна в състава на групата. Пристигнах достатъчно рано, така че намиращата се в период на дълга ремисия от рак на апендикса Лайда успя да ме осведоми за всички, докато аз стоях облегната на масата с десертите и похапвах бисквити с парченца шоколад от бакалията.

Дванайсетгодишният Майкъл, боледувал от левкемия, беше починал. Борил се бил упорито, обясни ми Лайда, сякаш имаше друг начин за водене на борба. Всички останали засега бяха налице. След лъчетерапия Кен беше БСР. Болестта на Лукас се беше върнала и тя го съобщи с такава тъжна усмивка и леко свиване на раменете, сякаш казваше, че алкохолик се е върнал към порока си.

Тогава към масата се приближи едно сладко бузесто момиче, което каза здрасти на Лайда, а на мен се представи като Сюзън. Не знам какво й имаше, но отстрани на носа й личеше белег, който се спускаше към устата и пресичаше бузата и. Покрила беше белега с грим, който го подчертаваше само още повече. От цялото това стоене на крак се чувствах малко задъхана и затова казах:

— Мисля да поседна. — В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха Исак и майка му. Той носеше слънчеви очила и с едната ръка се държеше за лакътя на майка си, а в другата стискаше бастун.

— Хейзъл от групата за взаимопомощ, а не Моника — подхвърлих аз, щом се приближи.

— Хей, Хейзъл — усмихна се той. — Как я караш?

— Добре. Изглеждам много секси, откакто си сляп.

— Обзалагам се, че е така — отвърна той. Майка му го придружи до един стол и го целуна по главата, след което затътри крака обратно към асансьора. Исак напипа с ръка стола и седна. А аз заех мястото до него.

— Е, как си?

— Добре. Радвам се, че вече съм вкъщи. Гас ми каза, че си била в Интензивното?

— Да — отвърнах аз.

— Гадост.

— Вече съм по-добре. Утре заминавам за Амстердам заедно с Гас.

— Да, знам. Осведомен съм доста добре за живота ти, тъй като Гас не говори за нищо друго.

Усмихнах се. Тогава Патрик се прокашля и каза:

— Може ли всички да седнем? — После улови погледа ми и додаде: — Хейзъл! Много се радвам да те видя отново!

Всички заеха местата си и Патрик подхвана отново историята как се е простил с топките си, а аз бързо си припомних рутината в групата за взаимопомощ: общуването със знаци с Исак, съчувствието към всички в стаята, а също и извън нея, абстрахирането от разговора, за да се фокусирам върху затрудненото си дишане и болката. Животът си течеше постарому, дори без пълното ми участие, и аз не излязох от този унес, докато някой не ме повика по име.

Този някой беше Лайда Борбената. Лайда, която беше в ремисия. Русата, здрава, непоклатима Лайда, която беше в отбора по плуване на гимназията. Лайда, която се бе простила единствено с апендикса си и изричаше името ми, казвайки следното:

— За мен Хейзъл е истинско вдъхновение. Да, така е. Ден след ден се бори упорито с рака, всяка сутрин се събужда и продължава да се бори, без изобщо да се оплаква. Тя е толкова силна. Много по-силна е от мен. Ще ми се да имах нейната сила.

— Хейзъл? — подкани ме Патрик. — Какво ще кажеш за това?

Аз свих рамене и се обърнах към Лайда.

— Давам ти силата си в замяна на твоята ремисия — изпитах вина в мига, в който го изрекох.

— Мисля, че Лайда нямаше предвид това — обади се Патрик. — Мисля, че тя… — Но аз спрях да слушам.

След молитвите за живите и безкрайния помен на починалите (завършващ с името на Майкъл) ние се хванахме за ръце и изрекохме в хор: „Да живеем пълноценно днес!“.

Лайда мигновено се спусна към мен, нетърпелива да поднесе своите извинения и обяснения, само че аз я спрях:

— Не, недей. Всичко е наред — махнах с ръка аз, след което се обърнах към Исак: — Искаш ли да ме придружиш до горе?

Той се хвана за ръката ми и двамата поехме заедно към асансьора, а аз се радвах, че имам повод да не използвам стълбите. Почти бяхме стигнали до асансьора, когато зърнах майка му, застанала в един ъгъл на Сърцето на Исус.

— Тук съм — рече тя на Исак, който се прехвърли от моята на нейната ръка. После тя се обърна към мен: — Искаш ли да се отбиеш у дома?

— Разбира се — отвърнах аз. Беше ми жал за него. Въпреки че ненавиждах съчувствието, което хората проявяваха към мен, не можех да не изпитам същото към него.

Исак живееше в малко ранчо в Меридиан Хилс, близо до онова модно частно училище. Майка му отиде в кухнята, за да приготви вечерята, а ние двамата останахме в дневната и Исак предложи да играем на електронна игра.

— Разбира се — съгласих се аз и той помоли за дистанционното. Щом му го дадох, той включи телевизора, а след това и свързания с него компютър. Екранът на телевизора остана черен, но след няколко секунди от него се разнесе дълбок глас:

— Измама — изрече гласът. — Един играч или двама?

— Двама — отвърна Исак. — Пауза. — После се обърна към мен: — С Гас постоянно играем на тази игра, въпреки че направо ме вбесява, защото е пълен видео геймър самоубиец. Побъркан е на тема спасяване на цивилни и тям подобни.

— Така е — отвърнах аз, припомняйки си Нощта на изпотрошените трофеи.

— Продължи.

— Първи играч, представи се.

— Това е секси гласът на първи играч — отвърна Исак.

— Втори играч, идентифицирай се.

— Предполагам, че това съм аз — отвърнах.

„Старши сержант Макс Мейхем и редник Джаспър Джакс се събуждат в тъмна празна стая с размери приблизително един квадратен метър.“

Исак посочи към телевизора, сякаш от мен се очакваше Да говоря с него.

— Ъ — заекнах аз. — Има ли електрически ключ?

„Не.“

— Има ли врата?

„Редник Джакс открива вратата. Заключена е.“

— Върху рамката на вратата има ключ — обади се Исак.

„Да, ето го.“

— Мейхем отваря вратата.

„Все още цари непрогледен мрак.“

— Извади ножа — каза Исак.

— Извади ножа — повторих аз.

От кухнята влетя един хлапак — братът на Исак, предположих аз. Може би десетгодишен, жилав и кипящ от енергия, той прекоси стаята на подскоци и имитирайки безпогрешно гласа на Исак, изкрещя:

— САМОУБИЙ СЕ.

Сержант Мейхем опира ножа във врата си. Сигурен ли СИ, че…?

— Не — отвърна Исак. — Пауза. Греъм, не ме карай да ти сритам задника. — Греъм се изкиска доволно и заподскача надолу по коридора.

В ролите на Мейхем и Джакс, двамата с Исак продължихме опипом напред, докато накрая не се сблъскахме с някакъв тип, когото намушкахме, след като го принудихме да ни каже, че се намираме в украинска пещера затворени на два километра под земята. После продължихме напред под съпровод от най-различни звукови ефекти — громоляща подземна река, гласове, говорещи на украински и на развален английски — но в тази игра нямаше нищо за гледане. След едночасова игра най-сетне започнахме да долавяме отчаяните викове на един затворник, който се молеше: „Помогни ми, боже. Помогни ми, боже“.

— Пауза — обади се Исак. — В този момент Гас винаги започва да настоява да открием затворника, въпреки че това ти пречи да спечелиш играта, а единственият начин да освободиш затворника, е да спечелиш играта.

— Аха, той приема видеоигрите прекалено насериозно — отвърнах аз. — Той е луд по метафорите.

— Харесваш ли го? — попита ме Исак.

— Разбира се, че го харесвам. Та той е страхотен.

— Но не искаш да ходиш с него.

— Не е толкова просто — свих рамене аз.

— Знам защо го правиш. Не искаш да му даваш нещо, което не е по силите му. Не искаш той да се превърне в твоята Моника — каза Исак.

— Нещо такова — отвърнах аз. Но не беше това. Всъщност не исках той да се превърне във втори Исак. — В интерес на истината — додадох аз, — ти също постъпи гадно с Моника.

— И как по-точно? — попита той отбранително.

— Нали знаеш, като остана сляп и прочее.

— Но аз не съм виновен за това — отвърна Исак.

— Не казвам, че си виновен. А само, че беше гадно.