Джон Грийн
Вината в нашите звезди (8)

Седма глава

Изкрещях, за да събудя родителите си, и те нахлуха на пожар в стаята ми, но не можеха да направят нищо, за да угасят супер болката, избухнала в мозъка ми като безкрайна поредица от вътрешночерепни експлозии, които ме накараха да повярвам, че този път наистина си отивам, и тогава си казах — както много пъти досега, — че тялото само се изключва, щом болката стане непоносима, че съзнанието е нещо временно и че всичко това ще премине. Но също като преди, усещането не премина. Бях изхвърлена на брега, а вълните продължаваха да ме заливат, без да могат да ме удавят.

Татко шофираше и говореше по телефона с болницата, докато аз лежах на задната седалка с глава в скута на мама. Не можех да направя нищо друго — викането само влошаваше още повече положението ми. Всъщност това важеше за всичко.

Единственото решение беше да се пренеса назад във времето преди сътворението на света, когато всичко е тънело в мрак и тишина, без ни една жива твар, да се върна чак в онзи миг преди Големия взрив, в началото, когато е съществувало само Словото, и да заживея в този безжизнен вакуум заедно със Словото.

Хората все говорят за куража на болните от рак пациенти и аз не отричам този кураж. Години наред съм търпяла да ме дупчат, бодат и тровят, но въпреки това продължавах напред. Но не си правете илюзии: в онзи момент от все сърце исках да умра.

 

 

Събудих се в Интензивното отделение. Познах, че съм в Интензивното по това, че нямах собствена стая, по цялото това бибипкане наоколо и по това, че бях сама — в Интензивното отделение на Детската болница не е разрешено на близките да стоят по цял ден при теб заради риска от инфекции. От коридора се носеше плач. Нечие дете бе умряло. Бях сама. Натиснах червения спешен бутон.

След няколко секунди се появи една сестра.

— Здравей — казах аз.

— Здравей, Хейзъл. Аз съм Алисън, твоята сестра — отвърна: тя.

— Здравей, Алисън Моята Сестра.

В този миг отново се почувствах страшно изморена. Успях да се поразсъня едва когато дойдоха родителите ми, които плачеха и обсипваха лицето ми с целувки, опитах се да хвана ръцете им, но от усилието болка прониза цялото ми тяло и тогава мама и татко ми казаха, че съм нямала мозъчен тумор и че главоболието се дължало на слаб приток на кислород, което пък се дължало на огромното количество течност в белите ми дробове, литър и половина (!!!!), която била успешно източена — факт, поради който вероятно съм изпитвала лек дискомфорт от едната страна, където — хей, какво е това — една тръбичка, излизаща от гръдния ми кош, водеше към найлонова кесия, до половината пълна с течност, която изглеждаше досущ като любимата кехлибареножълта бира на татко. Мама ме увери, че съм щяла да се прибера в къщи и това била самата истина и че трябвало само от време на време да ми правят дренажи и да се включа на АИБВ^[1], онази машина, която нощно време караше въздуха да влиза и да излиза от скапаните ми бели дробове. Разбрах също, че още първата нощ в болницата са ми направили ПЕТ — скенер на цялото тяло и новините били добри: не се наблюдавал растеж на туморите. Нито пък нови тумори. А болката в рамото се дължала на недостига на кислород. И на учестената сърдечна дейност.

— Сутринта доктор Мария каза, че продължава да бъде оптимист — заяви татко. Харесвах доктор Мария, която никога не те залъгва с глупости, така че бях обнадеждена.

— Хейзъл, това е нещо, с което бихме могли да живеем — каза мама.

Аз кимнах и тогава Алисън Моята Сестра ги накара учтиво да си тръгнат. След това ме попита дали не искам ледени стърготини и щом кимнах отново, тя седна на леглото до мен и ми даде с лъжица в устата.

— Значи, през последните два дни те нямаше — каза Алисън. — Да видим какво си пропуснала… Една известна личност, която се дрогира. Политически разногласия. Друга известна личност по бикини, разкриващи физически несъвършенства. Победа за един отбор и загуба за друг. — Аз се усмихнах. — Хейзъл, не бива да изчезваш просто ей така. Изпускаш прекалено много.

— Още? — попитах аз, кимайки с глава към бялата пластмасова чаша в ръката й.

— По принцип не бива — отвърна тя, — но нали съм бунтарка. — Подаде ми още една лъжица натрошен лед. В отговор измърморих едно благодаря. Слава на бога за добрите сестри. — Уморена ли си? — Кимнах. — Опитай се да поспиш — каза тя. — А аз ще се постарая през следващите няколко часа никой да не те безпокои за проверка на жизнените показатели и други подобни. — Благодарих й още веднъж. В болниците често се налага да казваш благодаря. Опитах се да се настаня по-удобно в леглото. — Няма ли да попиташ за приятеля си?

— Нямам такъв — отвърнах аз.

— Да, но има един хлапак, който почти не е напускал чакалнята, откакто си тук — обясни тя.

— Нали не ме е виждал в това състояние?

— Не. Само родителите ти.

Аз кимнах, след което потънах в неспокоен сън.

 

 

Преди да се прибера у дома, изминаха цели шест дни — шест ужасни дни, прекарани в зяпане на облицования с плочки акустичен таван и гледане на телевизия, в редуващи се сън и болка и в копнежи времето да тече по-бързо. Виждах само родителите си, но не и Огъстъс, нито пък някой друг. Косата ми приличаше на птиче гнездо, а с онази тътреща се походка можех да мина за пациент с деменция. И все пак с всеки изминал ден се чувствах все по-добре: всеки сън ме доближаваше все повече до моето обичайно аз.

— Сънят е част от борбата с рака — каза ми не за първи път моят личен доктор Джим, докато една сутрин се суетеше около мен, заобиколен от свита студенти по медицина.

— В такъв случай не съм нищо друго, освен машина за борба с рака — отвърнах аз.

— Само така, Хейзъл. Продължавай да си почиваш и да се надяваме, че скоро ще можем да те изпратим у дома.

 

 

Във вторник ми казаха, че в сряда се прибирам у дома. В сряда двама студенти по медицина отстраниха под минимален надзор тръбата от гръдния ми кош, при което се почувствах, сякаш ме пронизват от вътре навън, така че процедурата не мина много добре и решиха да ме задържат до четвъртък. Накрая започнах да си мисля, че съм обект на някакъв екзистенциален експеримент за безкрайно отлагано удовлетворение, когато доктор Мария се появи в петък сутринта, повъртя се за кратко около мен и заключи, че мога да си вървя.

Тогава мама разтвори огромната си дамска чанта и стана ясно, че през цялото време е носила със себе си дрехите ми за изписване. После влезе една сестра, която отстрани интравенозната система от ръката ми. Почувствах се като отвързана, въпреки че отново щях да разнасям навсякъде кислородната бутилка. Влязох в банята, взех си душ за първи път през последната седмица, облякох се, а когато излязох, бях толкова изморена, че се наложи да легна, за да си поема въздух.

— Искаш ли да видиш Огъстъс? — попита мама.

— Мисля, че да — отвърнах след минута. Изправих се и се замъкнах до един от наредените край стената пластмасови столове, като мушнах кислородната бутилка отдолу. Всичко това ме изтощи.

След няколко минути татко се върна заедно с Огъстъс. Косата му, която падаше на лицето, беше пълна бъркотия. Щом ме видя, на лицето му разцъфна неподражаемата глуповата усмивка, запазена марка на Огъстъс Уотърс, при което не се сдържах и аз също се усмихнах. Той седна в синьото кресло от изкуствена кожа до стола ми. После се приведе към мен, явно неспособен да потисне усмивката си.

Мама и татко ни оставиха насаме, което беше някак неловко. Опитах се да срещна погледа му, въпреки че беше трудно да го гледаш в очите.

— Липсваше ми — каза Огъстъс.

Гласът ми прозвуча доста по-глухо, отколкото ми се искаше, когато казах:

— Благодаря ти, че не настояваше да ме видиш, когато изглеждах ужасно.

— Честно казано, и сега изглеждаш доста зле.

— Ти също ми липсваше — засмях се аз. — Просто не искам да ме виждаш… така. Искам само… Всъщност няма значение. Човек невинаги получава, каквото иска.

— Наистина ли? — възкликна той. — А пък аз си мислех, че животът е фабрика за желания.

— Излиза, че не е така — отвърнах аз. Беше толкова красив. Тогава той посегна да вземе ръката ми, но аз поклатих глава. — Недей — изрекох тихо. — Ако ще продължаваме да се виждаме, не трябва да е по този начин.

— Добре — отстъпи той. — Имам една добра и една лоша новина от фабриката за желания.

— Добре?

— Лошата новина е, че както изглежда, не можем да заминем за Амстердам, преди да се оправиш. Но когато това стане, от фондацията са готови да сътворят своето добре известно чудо.

— Това добрата новина ли е?

— Не, добрата новина е, че докато ти спеше, Питър ван Хутен благоволи да сподели с нас още една малка част от блестящите си мисли.

Той посегна отново към ръката ми, ала този път само за да пъхне вътре плътно сгънат лист хартия, представляващ бланка за писма, на която с печатни букви беше написано: „Питър ван Хутен, писател в пенсия“.

 

 

Реших да го прочета едва когато се прибрах у дома, разположена в своето голямо празно легло, без опасност от прекъсване по медицински съображения. Отне ми цяла вечност да разшифровам силно наклонения небрежен почерк на Ван Хутен.

„Уважаеми господин Уотърс,

След като получих електронното Ви писмо от 14-и април, останах дълбоко впечатлен от Шекспировата заплетеност на Вашата трагедия. Всеки в тази история има своята непоклатима хамартия: нейната, че е толкова болна; а Вашата, че сте толкова здрав. Но само да беше тя по-добре или Вие по-зле, тогава звездите нямаше да са така ужасно неблагосклонни, но нали това е в природата на звездите, а колкото до Шекспир, той никога не е грешал повече от мига, в който е накарал Касий да отбележи: «Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в нас самите». Лесно е да се каже, когато си римски благородник (или пък Шекспир!), ала сред нашите звезди грешките не са оскъдни.

И тъй като стана дума за недостатъците на стария Уил, Вашето описание на младата Хейзъл ме подсети за петдесет и петия сонет на Барда, който, разбира се, започва ето така:

«И този мрамор, Въплътил царе,/ и той преди сплавта на стиховете/ и твоя траен спомен ще умре/ потънал цял в сметта на вековете».

(Леко отклонение от темата: каква мръсница е времето. Може всекиго да изиграе.) хубава поезия, но с лъжливо съдържание: наистина помним шекспировия вечен стих, но какво си спомняме за лицето, което възпява? Нищо. Със сигурност става дума за мъж; ала всичко останало са догадки. Шекспир не споменава почти нищо за мъжа, когото погребва в своя лингвистичен саркофаг.

(Забележете също така, че за литературата говорим в сегашно време. Уви, по отношение на мъртвите не сме така вежливи.) Не можеш да обезсмъртиш погубените, като пишеш за тях.

Езикът погребва, но не възкресява. (Подсказка: не съм първият, достигнал до това заключение.

За сравнение, стихотворението на Маклийш «Ни мрамор, ни гробниците позлатени на царете», съдържащо следния заветен стих; «Щом смъртта те приюти, хората ще те забравят».)

Вярно че се отклонявам, но ето каква е истината: мъртвите са обозрими само за ужасното немигащо око на спомените. А живите, слава богу, притежават способността да учудват и разочароват. Уотърс, тази Ваша Хейзъл е жива, а Вие не бива да влияете върху нечие решение, особено ако това решение е взето след сериозен размисъл. Тя иска да Ви спести болката и Вие трябва да уважите това. Може би логиката на младата Хейзъл Ви се струва неубедителна, но тъй като съм газил през това море от сълзи доста по-дълго от Вас, и от позицията на страничен човек бих казал, че лунатикът не е тя.

Искрено Ваш,

Питър Ван Хутен“

Наистина беше написано от него. Когато облизах пръста си и намокрих леко хартията, мастилото мъничко се размаза, което означаваше, че писмото е истинско.

— Мамо — повиках я аз. Казах го, без да повишавам глас, защото не беше необходимо. Мама винаги беше нащрек. В следващия миг тя подаде глава през вратата.

— Добре ли си, скъпа?

— Ще се обадиш ли на доктор Мария да я питаш дали едно пътуване в чужбина може да ме убие?