Джон Грийн
Вината в нашите звезди (6)

Пета глава

От около седмица не бях разговаряла с Огъстъс. В Нощта на изпотрошените трофеи се бях обадила аз, така че по традиция сега той трябваше да ми звънне. Само че не го направи. Не че по цял ден стисках телефона в потната си ръка, без да откъсвам очи от него, облечена в жълтата рокля за специални случаи, очакваща търпеливо своят кавалер да оправдае това си прозвище. Така че се върнах към обичайното си ежедневие: един следобед се срещнах на кафе с Кейтлин и нейния (сладък, но не колкото Огъстъс) приятел; пиех редовно, предписаните дневни дози „Фаланксифор“; три пъти седмично имах сутрешни часове в колежа; и всяка вечер сядах на масата заедно с мама и татко.

В неделя вечеряхме пица със зелени чушки и броколи. Когато телефонът ми започна да звъни, седяхме около малката кръгла маса в кухнята, ала нямаше как да вдигна, тъй като имахме строгото правило да не говорим по телефона по време на вечеря.

Затова аз хапнах мъничко, докато мама и татко обсъждаха земетресението, случило се току-що в Папуа Нова Гвинея. Двамата се срещнали в „Корпуса на мира“ в Папуа Нова Гвинея и затова когато там се случеше нещо, дори да беше нещо ужасно, изведнъж родителите ми преставаха да бъдат улегналите възрастни и се превръщаха в младите, идеалистични, самодостатъчни и дрипави същества, които са били навремето — изпадаха в такъв възторг, че изобщо не ме забелязваха, докато аз се тъпчех по-бързо, откогато и да било, прехвърляйки парчета храна от чинията в устата си с такава скорост и настървение, че оставах без дъх, и което, разбира се, ме караше да се притеснявам, че белите ми дробове отново ще плуват в басейн от надигаща се течност. Забраних си да мисля за това. След няколко седмици имах насрочено изследване с ПЕТ-скенер^[1]. Съвсем скоро щях да разбера, ако нещо не беше наред. Така че междувременно беше напълно безсмислено да се тревожа.

И въпреки това се тревожех. Харесваше ми да бъда жива. И исках това да си остане така. Тревогата беше поредният страничен ефект на смъртта.

Когато най-сетне приключих и попитах: „Ще ме извините ли?“, родителите ми почти не прекъснаха разговора си за силните и слабите страни на гвинейската инфраструктура. Тогава извадих телефона от портмонето си на кухненския шкаф и прегледах последните входящи обаждания. Огъстъс Уотърс.

Излязох през задната врата във вечерния здрач. Различавах люлките на двора и ми хрумна да отида да се полюлея, докато говоря по телефона, но разстоянието ми се стори прекалено голямо, като се има предвид умората от яденето.

Вместо това легнах на тревата в близкия край на двора, загледах се в Орион, единственото съзвездие, което познавах, и му звъннах:

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Здрасти — отвърнах аз. — Как си?

— Страхотно — каза той. — Едва се сдържах да не ти звънна по-рано, само че исках първо да си съставя адекватно мнение in re^[2] „Всевластна скръб“. (Той каза in re. Наистина го каза. Ах, това момче.)

— И? — попитах аз.

— Мисля, че… Докато я четях, имах чувството, че… че…

— Че? — подразних го аз.

— Че е нещо като подарък? — отвърна той въпросително. — Сякаш съм получил от теб нещо важно.

— О — възкликнах аз тихо.

— Сигурно звучи претенциозно — каза той. — Съжалявам.

— Недей — отвърнах аз. — Не се извинявай.

— И няма никакъв край.

— Да, така е — казах.

— Направо ще се побъркам. Въпреки че причината ми е ясна — ясно ми е, че тя умира или нещо такова.

— Да, и аз мисля така.

— Но дори да е така, нали между всеки писател и читател има едно такова негласно споразумение и мисля, че да оставиш книгата без завършек, означава да нарушиш това споразумение.

— Не знам — отвърнах аз в защита на Питър ван Хутен. — Бих казала, че това е едно от нещата, които харесвам в книгата. Смъртта е описана достоверно. Човек умира по средата на живота, по средата на едно изречение. Но въпреки това ми се иска, боже, наистина ми се иска да разбера какво става с всички останали. Точно за това го питам в писмата си. Но той така и не ми отговори.

— Нали каза, че живеел уединено?

— Именно.

— И е невъзможно да бъде открит.

— Именно.

— В пълна неизвестност.

— Да, за съжаление.

— „Уважаеми, господин Уотърс“ — подхвана той. — „Бих искал да Ви благодаря за електронната кореспонденция, получена чрез госпожа Флихентхарт на шести април от Съединените американски щати, доколкото понятието география би могло да съществува в триумфално дигитализираното съвремие.“

— Огъстъс, какво е това, по дяволите?

— Има си асистентка — отвърна Огъстъс. — Лидевай Флихентхарт. Открих я. Писах й. Тя му предала имейла. А той ми отговори от нейната електронна поща.

— Добре, добре. Чети нататък.

— „Отговорът ми е написан с мастило върху хартия във великата традиция на нашите предци, а после транскрибиран от госпожа Флихентхарт в поредици от единици и нули, за да може да пътува през бездушното пространство на мрежата, напоследък впримчила цялото човечество, така че се извинявам за всички грешки и пропуски, допуснати в резултат на това.

Като се има предвид развлекателната вакханалия, напълно достъпна за младите мъже и жени от вашето поколение, не мога да не изпитвам признателност към всеки един човек, отделил нужния брой часове, за да прочете книгата ми. Но това, за което съм Ви задължен най-вече, са хубавите думи за «Всевластна скръб» и за това, че сте си направили труда да споделите с мен, че книгата, и тук ще Ви цитирам, «означаваше наистина много» за Вас.

Но няма как да не се запитам следното: защо «означаваше»? Като се има предвид крайното безплодие на усилията ни, каква полза от мимолетното чувство на остойностяване, което ни дава изкуството? Или пък единствената полза е да прекараме даден отрязък от време възможно най-приятно? Какво трябва да е предназначението на една история, Огъстъс? Да предизвика тревога? Да призове към реални действия? Да послужи като лечебна доза морфин? Разбира се, подобно на всички екзистенциални проблеми, тези няколко въпроса неизбежно ни карат да се запитаме какво означава да бъдеш човек и — ще взаимствам един израз от склонните към черногледство шестнайсетгодишни, по чийто адрес несъмнено злословите — дали «в това има и логика».

Боя се, че няма, приятелю, и не бива да възлагате твърде големи надежди, че можете да я откриете в сетнешни срещи с моето писане. Но все пак да отговоря на въпроса Ви: не, не съм написал нищо друго, нито пък ще напиша.

Да продължа да споделям мислите си с читателите, няма да бъде от полза нито за тях, нито за мен. Още веднъж Ви благодаря за великодушния имейл.

Искрено Ваш, Питър ван Хутен, чрез Лидевай Флихентхарт.“

— Леле — възкликнах аз. — Да не си го измислил ти?

— Хейзъл Грейс, как бих могъл с оскъдните си интелектуални способности да съчиня писмо от Питър ван Хутен, включващо изрази като „триумфално дигитализирано съвремие“?

— Вярно, не би могъл — отстъпих аз. — Може ли, може ли да ми дадеш имейла му?

— Разбира се — отвърна простичко Огъстъс, сякаш това не беше най-страхотният подарък, който човек може да си представи.

 

 

Следващите два часа прекарах в писане на имейл до Питър ван Хутен. Очевидно ставаше все по-зле всеки път, щом го редактирах, но просто не можех да спра.

„Уважаеми господин Питър Ван Хутен

(чрез Лидевай Флихентхарт),

Казвам се Хейзъл Грейс Ланкастър. Приятелят ми Огъстъс Уотърс, който прочете «Всевластна скръб» по моя препоръка, току-що получи от Вас имейл от този адрес. Дано нямате нищо против, че Огъстъс сподели с мен този имейл.

Господин Ван Хутен, от вашия имейл до Огъстъс става ясно, че нямате намерение да публикувате повече книги. Изпитвам едновременно разочарование и облекчение, защото по този начин няма да се тревожа дали следващата Ви книга ще повтори смайващото съвършенство на първата. Като човек, който от три години живее с рак в четвърти стадий, мога да Ви уверя, че всеки ред от книгата отговаря на истината. Или поне що се отнася до мен. По някакъв начин научавам от книгата Ви какво изпитвам, още преди да съм го изпитала, и затова съм я препрочитала стотици пъти.

Въпреки това се чудя дали бихте отговорили на няколко мои въпроса за това, което се случва след края на книгата. Разбирам, че книгата завършва, тъй като Анна умира или състоянието й се влошава дотолкова, че вече не може да пише, но наистина бих искала да знам какво става с майката на Анна — омъжва ли се за Мъжа от страната на лалетата, след време има ли второ дете, продължава ли да живее на «У. Темпъл» 917 и т.?н., А също Мъжа от страната на лалетата измамник ли е, или обичта му е искрена? Какво се случва с приятелите на Анна — и по-специално с Клеър и Джейк? Остават ли заедно? И накрая — сигурна съм, че винаги сте се надявали някой от читателите Ви да зададе този прозорлив и дълбокомислен въпрос — какво става с хамстера Сизиф? Тези въпроси не ми дават мира години наред и не съм сигурна дали ще имам достатъчно време, за да дочакам отговорите.

Давам си сметка, че това не са, важни литературни въпроси, с каквито книгата Ви безспорно е пълна, но наистина държа да науча тези отговори.

И, разбира се, ако някой ден решите да напишете нещо, за мен ще бъде несравнимо удоволствие да го прочета, даже да не искате да го публикувате. Честно казано, бих чела дори списъците с покупките Ви.

С огромно Възхищение,

Ваша Хейзъл Грейс Ланкастър (на 16 години)“

След като го изпратих, се обадих отново на Огъстъс и двамата с него разговаряхме до късно за „Всевластна скръб“, прочетох му стихотворението на Емили Дикинсън, което Ван Хутен беше използвал като заглавие на книгата си, и той каза, че съм имала хубав глас за четене, че не съм правела твърде големи паузи между стиховете и също, че „Гласът на кръвта“, шестата книга от поредицата за „Цената на зората“, започвала с цитат от стихотворение. След като търси книгата цяла минута, най-сетне ми прочете цитата: „Ще кажеш, че животът ти е пропилян. За последен път целувала си / истински преди години“^[3].

— Не е зле — отвърнах аз. — Само малко претенциозно. Предполагам, че Макс Мейхем би го определил като „сладникави дрънканици“.

— Да, и то през стиснати зъби. Мен ако питаш, Мейхем прекалява със стискането на зъби в тия книги. Определено ще си докара ДТС^[4], в случай че оцелее след всички тия битки. — След кратка пауза Гас попита: — Кога беше последната ти истинска целувка?

Замислих се. Всичките ми целувки — отпреди диагнозата, разбира се — бяха неловки и лигави, сякаш сме били хлапета, които си играят на възрастни. Но това беше отдавна.

— Преди години — отвърнах накрая. — Ами твоята?

— Имах няколко истински целувки с бившата ми приятелка Каролин Метърс.

— Преди години ли?

— Последната беше преди по-малко от година.

— Какво стана?

— По време на целувката ли?

— Не, между вас двамата с Каролин.

— Ами — започна той и след кратка пауза допълни: — Каролин вече не страда от житейска индивидуалност.

— О — възкликнах аз.

— Да.

— Съжалявам — казах аз. Разбира се, познавах много починали хора. Но не и сред гаджетата ми. Изобщо не можех да си представя какво е чувството.

— Нямаш вина за това, Хейзъл Грейс. Нали и бездруго всички сме странични ефекти.

— Ракообразни, полепнали по корпуса на съзнанието — отвърнах аз с цитат от ВС.

— Добре — каза той. — Трябва да си лягам. Наближава един.

— Добре — съгласих се аз.

— Добре — отвърна той.

Тогава се изкисках и казах:

— Добре.

Тогава линията замлъкна, но без да прекъсва. Имах чувството, че той е тук заедно с мен, а което беше още по-хубаво, чувствах се сякаш не съм в стаята си, нито пък той в своята, сякаш двамата с него се намирахме в някакво невидимо и недоловимо трето измерение, което можеше да бъде посетено само по телефона.

— Добре — отвърна той след цяла вечност. — Може би това ще е нашето „завинаги“.

— Добре — казах аз.

Огъстъс затвори пръв.

 

 

Питър ван Хутен бе отговорил на имейла на Огъстъс четири часа след като той му беше писал, но четири дни по-късно аз все още нямах нищо от писателя. Огъстъс започна да ме успокоява, че имейлът ми изисквал добре обмислен отговор, тъй като бил по-добър от неговия, че Ван Хутен бил зает да отговаря на въпросите ми и че блестящата проза искала време. И все пак бях обезпокоена.

В сряда в часа по Американска поезия за начинаещи получих съобщение от Огъстъс:

„Исак излезе от операция. Мина успешно. Вече официално е БСР.“

БСР означаваше „без следа от рак“. Няколко секунди по-късно получих второ съобщение:

„Тоест, сляп. За нещастие.“

Същия следобед мама се съгласи да ми заеме колата и аз отидох до „Мемориъл“, за да видя Исак.

Стигнах до стаята му на петия етаж и почуках на вратата, въпреки че беше отворена, а отвътре се обади женски глас:

— Влез. — Беше някаква сестра, която оправяше превръзката на очите на Исак.

— Здравей, Исак — казах аз.

— Мон? — попита той.

— О, не. Извинявай. Това съм аз, ъъъ, Хейзъл. Ъъъ, Хейзъл от групата за взаимопомощ. И от Нощта на изпотрошените трофеи.

— О — каза той. — Всички ми повтарят, че останалите ми сетива ще се изострят, за да компенсират загубата, но това ОЩЕ НЕ Е станало. Здравей, Хейзъл от групата за взаимопомощ. Приближи се насам, за да мога да проуча лицето ти с пръсти и да надникна по-надълбоко в душата, отколкото би могъл всеки един зрящ човек.

— Шегува се — обади се сестрата.

— Да — отвърнах аз. — Разбрах.

Пристъпих няколко крачки към леглото. Придърпах си един стол, седнах и поех ръката му.

— Здравей — казах му.

— Здравей — отвърна ми той, след което настъпи кратко мълчание.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— Добре — отвърна той. — Всъщност не знам.

— Какво не знаеш? — попитах аз и сведох очи към ръката му, защото не исках да гледам лицето му с превръзката на очите. Беше си гризал ноктите и по кожичките на няколко от тях се виждаше засъхнала кръв.

— Дори не дойде да ме види — каза той. — Все пак бяхме заедно четиринайсет месеца. Четиринайсет месеца са много време. Боже, наистина боли. — Исак пусна ръката ми, за да потърси помпата, през която получаваше доза болкоуспокояващо при натискане на бутона.

Щом приключи със смяната на превръзката, сестрата отстъпи назад и каза с леко снизходителен тон:

— Исак, минал е само един ден. Нужно е време, за да почувстваш облекчение. И освен това четиринайсет месеца не са чак толкова много, не и от гледна точка на Божия замисъл. Скъпи, животът едва сега започва. Ще видиш.

След това сестрата излезе.

— Тръгна ли си?

Аз кимнах, но моментално осъзнах, че той не е в състояние да види жеста ми.

— Да — отвърнах му.

— Щял съм да видя. Нима? Наистина ли го каза?

— Качества, които трябва да притежава всяка добра сестра. Давай — казах аз.

— Едно: Не изтъква недъга ти — отвърна Исак.

— Две: Успява да ти вземе кръв от първия път — казах аз.

— Шегата настрана. Все пак това е ръката ми, а не някаква проклета мишена за стрелички. Три: Никакъв снизходителен тон.

— Как се чувстваш, миличък? — попитах го със сладникав глас. — Ей сега ще те боцна с една игличка. Може да има мъничко „ох“.

— Да не ми е боуно маукото ми зайче? — отвърна той. А после додаде: — Всъщност повечето са свестни. Просто искам да се махна от тук.

— От болницата ли имаш предвид?

— Да, от болницата също — отвърна той. Устата му се изопна. Виждах ясно болката му. — Честно казано, за Моника мисля много повече, отколкото за очите си. Звучи налудничаво, нали?

— Да, звучи малко налудничаво — съгласих се аз.

— Само че аз вярвам в истинската любов. Не вярвам, че всеки може да запази очите си или да не се разболее, или нещо такова, но вярвам, че всеки трябва да има истинска любов и че тя трябва да продължи най-малко до края на живота ти.

— Да — измърморих аз.

— Понякога ми се иска това да не се беше случвало. Това с рака. — Говорът му се забавяше. Лекарството започваше да действа.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Гас беше тук малко по-рано. Беше тук, когато се събудих. Не отишъл на училище. Той… — извърна глава леко на една страна. — Така е по-добре.

— Болката ли? — попитах аз и той кимна. — Добре. — А след това, нали си бях кучка, додадох: — Искаше да кажеш нещо за Гас? — Но той беше заспал.

Слязох до малкия сувенирен магазин без прозорци и попитах грохналата доброволка, седнала зад касовия апарат, кои цветя излъчват най-силен аромат.

— Всичките миришат еднакво. Пръскат ги със „Супер Сент“ — обясни ми жената.

— Наистина ли?

— Да, просто ги напояват леко.

Отворих хладилния шкаф отляво и помирисах прибраните вътре дузина рози, след което се наведох над карамфилите. Един и същ аромат, при това доста силен. Тъй като карамфилите бяха по-евтини, грабнах една дузина от жълтите. Излязоха четиринайсет долара. След това се върнах в стаята на Исак. Там беше майка му и държеше ръката му. Изглеждаше млада и много красива.

— Негова приятелка ли си? — попита ме тя, при което ме свари неподготвена с този непреднамерено двусмислен и коварен въпрос.

— Ъъъ, да — отвърнах аз. — Познаваме се от групата за взаимопомощ. Цветята са за него.

Тя ги взе и ги постави в скута си.

— Познаваш ли Моника? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава.

— Най-сетне заспа — каза тя.

— Да. Докато сменяха превръзката, успяхме да си поприказваме.

— Не исках да го оставям сам, но трябваше да взема Греъм от училище — каза тя.

— Мина добре — успокоих я аз и тя кимна. — Ще го оставя да поспи. — Тя кимна отново и аз си тръгнах.

 

 

На другата сутрин се събудих рано и побързах да проверя имейла си, lidewij.vliegentharc@gmail.com най-сетне бе отговорила.

„Уважаема госпожице Ланкастър,

Боя се, че доверието Ви не е оправдано — но това е често срещано явление. Не мога да отговоря на Въпросите Ви, във Всеки случай не и В писмена форма, формулирането на писмени отговори би било равносилно на продължение на «Всевластна скръб», което се опасявам, че може да публикувате или разпространите в мрежата, ограбваща интелекта на Вашето поколение.

Телефонът също е вариант, но тогава има опасност да запишете разговора. Не че не Ви вярвам, разбира се, и все пак не ви вярвам. Уви, драга Хейзъл, на тези въпроси бих отговорил само на четири очи, но ето че вие сте там, а аз съм тук.

При все това трябва да призная, че пристигането на тази неочаквана кореспонденция посредством госпожа Флихентхарт ми достави радост: чудесно е да знам, че съм сторил за Вас нещо полезно.

Въпреки че напоследък тази книга ми се струва толкова чужда, сякаш е била писана от съвсем различен човек. (Авторът на този роман беше толкова крехък, чувствителен и сравнително оптимистичен човек.)

И ако все пак един ден се окажете в Амстердам, ще се радвам да ме посетите. Обикновено си стоя у дома. Дори съм склонен да ви позволя да хвърлите един поглед на списъка с покупките ми.

Искрено Ваш,

Питър Ван Хутен

(чрез Лидевай Флихентхарт)“

— Какво?! — извиках на глас. — Що за късмет е това?

Мама влетя в стаята.

— Какво има?

— Нищо — настоях аз.

С нескрито безпокойство мама коленичи до Филип, за да се увери дали кондензира правилно кислорода. Представих си как седя в едно окъпано от слънцето кафене заедно с Питър ван Хутен, който е седнал приведен напред, облегнал лакти на масата, и говори с нисък глас, така че никой друг да не научи истината за героите, чиято съдба години наред не ми даваше мира. Беше написал, че може да ми каже само на четири очи, а после ме беше поканил в Амстердам. Разказах всичко това на мама и накрая заключих:

— Трябва да отида.

— Хейзъл, знаеш, че те обичам и че бих направила всичко за теб, но ние нямаме — наистина нямаме — пари за пътувания в чужбина, да не говорим за разходите за медицинско оборудване, скъпа, това е просто…

— Да, знам — прекъснах я аз, осъзнавайки колко глупаво е дори да си го мисля. — Не го взимай присърце. — Но въпреки това видът й беше разтревожен.

— Това май е наистина важно за теб? — попита тя и седна до мен, поставяйки ръка на крака ми.

— Би било направо невероятно — казах аз — да съм единственият човек, освен него, който знае какво се е случило.

— Наистина би било невероятно — отвърна тя. — Ще поговоря с баща ти.

— Не, недей — спрях я аз. — Не бива да харчиш пари за това. Все ще измисля нещо.

Знаех много добре, че аз съм причината родителите ми да нямат пари. Разходите за „Фаланксифор“ бяха пресушили семейните спестявания, а мама не можеше да работи, тъй като грижите й за мен бяха занятие на пълен работен ден. Не исках да ги въвличам в още по-големи дългове.

Накрая, за да я накарам да излезе от стаята, казах на мама, че трябва да се обадя на Огъстъс, тъй като не можех да понеса нещастната й физиономия от сорта „не мога да сбъдна мечтите на дъщеря си“.

Прочетох му писмото вместо поздрав в стил Огъстъс Уотърс.

— Брей — смая се той.

— Да, знам — отвърнах аз. — И сега как ще стигна до Амстердам?

— Имаш ли право на Желание? — Имаше предвид онази фондация „Джини“, която се занимава с това да изпълнява по едно желание на всяко болно дете.

— Не — отвърнах аз. — Вече го използвах.

— За какво си го използвала?

Въздъхнах шумно.

— Тогава бях на тринайсет — оправдах се аз.

— Не и „Дисни“.

Мълчание.

— Не ми казвай, че си отишла в „Дисни Уърлд“.

Мълчание.

— Хейзъл Грейс! — изкрещя той. — Не мога да повярвам, че си пропиляла единственото си предсмъртно Желание, за да отидеш в „Дисни Уърлд“ заедно с родителите си.

— И в увеселителен парк „Епкот“ — смотолевих аз.

— Боже мили — възкликна Огъстъс. — Не е за вярване, че съм хлътнал по момиче с такива тривиални желания.

— Бях на тринайсет — настоях аз, въпреки че наум не спирах да си повтарям „хлътнал хлътнал хлътнал хлътнал“. Бях поласкана и все пак тутакси смених темата. — Не трябваше ли да си на училище?

— Чупих се от часовете, за да се помотая с Исак, само че той спи и аз слязох в чакалнята да уча по геометрия.

— Как е той? — попитах аз.

— Не знам дали просто не е готов да приеме жестоката истина за недъга си, или действително му пука повече за това, че Моника го е зарязала, но не говори за нищо друго.

— Колко време ще остане в болницата? — попитах аз.

— Няколко дни. После започва рехабилитация или нещо такова, но мисля, че ще си спи в къщи.

— Гадост — отвърнах аз.

— Майка му идва. Трябва да затварям.

— Добре — казах.

— Добре — повтори той. Кривата му усмивка се долавяше в гласа му.

 

 

В събота с мама и татко отидохме на фермерския пазар в Броуд Рипъл. Денят беше слънчев — нещо нетипично за Индиана през април — и всички бяха по-къс ръкав, въпреки че температурата не даваше особени основания за това. Ние, хузиърси, сме големи оптимисти за лятото. Двете с майка ми седяхме на пейката срещу един производител на сапун от козя мас — мъж в работни дрехи, който трябваше да обяснява на всеки минувач без изключение, че, да, това бяха неговите кози, и, не, сапунът не миришеше на кози. По едно време телефонът ми звънна.

— Кой е? — попита мама.

— Не знам — отвърнах аз.

Оказа се Гас.

— Вкъщи ли си? — чух гласа му от отсрещната страна.

— Ъ, не — отвърнах аз.

— Това беше подвеждащ въпрос. Знам отговора, защото в момента съм у вас.

— Ами, добре. Ъъъ. Ние също се прибираме след малко, струва ми се.

— Супер. Тогава до скоро.

 

 

Когато спряхме на алеята, Огъстъс Уотърс седеше на стъпалото пред вратата. Държеше букет яркооранжеви лалета, които всеки момент щяха да цъфнат, и носеше фланелка на „Индиана Пейсърс“^[5] под анорака си — избор на дрехи, който изобщо не беше в негов стил, но въпреки това му отиваше. Той се изправи, подаде ми лалетата и попита:

— Искаш ли да отидем на пикник?

Аз кимнах и взех цветята.

Татко се появи зад мен и се здрависа с Гас.

— Фланелката да не е на Рик Смитс? — попита татко.

— Негова е.

— Боже, обожавах този тип — отвърна татко, след което двамата незабавно бяха погълнати от разговор за баскетбола, в който не можех (нито пък исках) да взема участие, така че реших да внеса лалетата вътре.

— Да ги сложа ли във ваза? — попита мама с широка усмивка на лицето, щом влязох.

— Не, няма нужда — отвърнах аз. Ако ги бяхме поставили във ваза във всекидневната, тогава цветята щяха да бъдат на всички. А аз ги исках само за себе си.

Отидох в стаята си, но не се преоблякох. Сресах си косата, измих си зъбите и сложих гланц за устни и съвсем мъничко парфюм. Не откъсвах очи от цветята. Цветът беше толкова агресивен, едва ли не прекалено оранжев, за да са хубави. Тъй като нямах ваза, извадих четката си за зъби от чашата, напълних я наполовина с вода и оставих цветята в банята.

Когато се върнах в стаята си и чух гласове, приседнах на ръба на леглото и се заслушах през кухата материя на вратата:

Татко: Значи, с Хейзъл се познавате от групата за взаимопомощ.

Огъстъс: Да, сър. Имате чудесна къща. Харесва ми как сте я декорирали.

Мама: Благодаря ти, Огъстъс.

Татко: Тогава, значи, и ти си бил болен?

Огъстъс: Да, така е. Все пак този проклетник не го отрязаха само заради удоволствието, въпреки че това се оказа отличен начин за отслабване. Краката са доста тежички!

Татко: А сега как си?

Огъстъс: БСР от четиринайсет месеца.

Мама: Това е чудесно. Възможностите за лечение днес са направо забележителни.

Огъстъс: Да, знам. Извадих късмет.

Татко: Но не бива да забравяш, че Хейзъл е още болна и това ще бъде така до края на живота й. Ще й се иска да бъде като теб, но дробовете й…

Ала в този момент влязох в стаята и той млъкна.

— Е, къде ще ходите? — попита мама.

Огъстъс се изправи, наведе се към нея, подшушна й отговора и сложи показалец на устните си.

— Шшт. Това е тайна.

Мама се усмихна.

— Телефонът в теб ли е? — попита ме тя. Вместо отговор аз й показах апарата, след което наклоних количката на предните колела и тръгнах. Огъстъс се втурна към мен и ми предложи ръката си, която приех. Обвих пръсти около бицепса му.

Но за жалост, настоя да шофира той, за да можело изненадата да остане изненада. Докато пътувахме с изопнати нерви към въпросното място, аз се обадих:

— Мисля, че успя да вземеш акъла на майка ми.

— Да, и за късмет, баща ти се оказа фен на Смитс. Смяташ ли, че ме харесаха?

— Сто процента. Но на кого изобщо му пука? Та те са само родители.

— Твоите родители — отвърна той и ме погледна. — Освен това обичам да ме харесват. Откачено ли ти звучи?

— Е, във всеки случай няма да ти се наложи постоянно да търчиш да ми отваряш вратата или да ме задушаваш с комплименти, за да ме накараш да те харесам. — Той натисна рязко спирачките и аз полетях напред с такава сила, че дишането ми стана насечено и затруднено. Замислих се за ПЕТ-скенера. „Спокойно. Няма смисъл от притеснения.“ И все пак се тревожех.

Със свирене на гуми свихме вляво от знака стоп и навлязохме в неоправдаващия името си Грандвю^[6](с изглед към едно голф игрище, но нищо величествено). Единственото, за което се сещах в тази посока, беше гробището. Огъстъс се пресегна към предното табло, отвори пълния пакет цигари и си взе една.

— Някога изобщо хвърляш ли ги? — попитах го аз.

— Едно от безбройните предимства на това да не пушиш е, че можеш да караш на практика вечно с един-единствен пакет цигари — отвърна той. — Този го имам от почти цяла година. Част от цигарите са скъсани на филтъра, но мисля, че спокойно мога да изкарам с този пакет до осемнайсетия си рожден ден. — Той задържа филтъра между пръстите си, след което го захапа с уста. — И така. Кажи няколко неща, които не можеш да видиш в Индианаполис.

— Ъъъ, кльощави възрастни — отвърнах аз.

Той се засмя.

— Добре. Продължавай.

— Ами, плажове. Семейни ресторанти. Топография.

— Все отлични примери за неща, които нямаме. Но също и култура.

— Да, наистина страдаме от дефицит на култура — отвърнах аз, проумявайки изведнъж къде ме води. — В музея ли отиваме?

— В известен смисъл.

— Тогава може би в парка?

Изражението на Гас леко посърна.

— Да, отиваме в парка — отвърна той. — Вече знаеш, нали?

— Какво да знам?

— Нищо.

 

 

Зад музея имаше парк, в който група артисти бяха издигнали големи скулптури. Чувала бях за тях, но никога не ги бях виждала. Свихме покрай музея и паркирахме до едно баскетболно игрище, осеяно с огромни синьо- червени стоманени арки, заради които пътеката приличаше на подскачаща топка.

Спуснахме се по нещо, което в Индианаполис минава за хълм, й излязохме на откритото пространство, където децата се катереха по-гигантската скулптура на скелет. Всяка от костите беше с дължина половин човешки ръст, а бедрената беше по-висока от мен. Приличаше на детска рисунка на скелет, надигащ се от земята.

Рамото ме болеше. Боях се, че ракът от белите ми дробове е плъзнал навсякъде. Представих си как туморът е пуснал метастази в собствените ми кости, пробивайки дупки в скелета ми като хлъзгава змиорка с коварни намерения.

— „Странните кости“ — изрече Огъстъс. — Създадена от Юп ван Ансхут.

— Звучи холандско.

— Такова е — отвърна Гас. — Също като Рик Смитс. И лалетата. — Гас спря по средата на поляната, точно пред костите, и изхлузи раницата първо от едното си рамо, а после и от другото. След това я разкопча и извади отвътре оранжево одеяло, половин литър портокалов сок и няколко сандвича с изрязани корички, завити в найлон.

— Какво те е прихванало с това оранжево? — попитах аз, като се боях дори да допусна, че всичко това може да води към Амстердам.

— Това е националният цвят на Холандия, разбира се. Нали знаеш за Вилхелм Орански?

— Нямаше го на матурите. — Усмихнах се, опитвайки се да сдържа въодушевлението си.

— Сандвич? — попита той.

— Нека позная.

— С холандско сирене. И домат. Но доматите са от Мексико. За което съжалявам.

— Какво разочарование, Огъстъс. Не можа ли да намериш поне оранжеви домати?

Той се засмя, след което изядохме сандвичите си мълчаливо, наблюдавайки играещите на скулптурата деца. Не можех да го попитам направо и затова просто си седях там, заобиколена от всички тези холандски неща, изпълнена с притеснение и надежда.

А в далечината, окъпани в чистата слънчева светлина, толкова нетипична и ценна за родния ни град, група хлапета бяха превърнали скелета в детска площадка, като подскачаха насам-натам сред изкуствените кости.

— В тази скулптура харесвам две неща — каза Огъстъс, докато държеше с пръсти незапалената цигара и я потупваше лекичко, сякаш да изтръска пепелта. Накрая я пъхна обратно в устата си. — Първо, костите са разположени на достатъчно разстояние една от друга, така че, ако си дете, да не можеш да устоиш на изкушението да подскачаш върху тях. Защото просто трябва да скочиш от гръдния кош на черепа. От което неминуемо следва и второто — скулптурата по своето същество приканва децата да играят на кости. Така че, Хейзъл Грейс, могат да се направят безкрайни символични връзки.

— Май си падаш по символите — отвърнах аз с надеждата да насоча разговора отново към многобройните холандски символи, свързани с пикника.

— За това си права. Сигурно се чудиш защо трябва да ядеш този ужасен сандвич със сирене и да пиеш портокалов сок и защо съм облякъл фланелката на холандец, играещ спорт, който намирам за противен.

— Да, хрумна ми да попитам — отвърнах аз.

— Хейзъл Грейс, подобно на много други деца — казвам го с най-добри чувства, — ти също си пропиляла Желанието си прибързано, без изобщо да се замисляш за евентуалните последици. Старицата с косата те е погледнала в очите и страхът, че ще умреш, без да си използвала Желанието си, те е накарал да сграбчиш първата идея, която ти е хрумнала, и подобно на много други, ти също си избрала бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк.

— Всъщност си прекарах доста добре на това пътуване. Срещнах Гуфи и Мин…

— Още не съм свършил с монолога си! Предварително го написах и научих наизуст и ако ме прекъснеш, всичко ще отиде по дяволите — каза Огъстъс. — Така че просто си яж сандвича и слушай.

Сандвичът беше ужасно сух, но въпреки това аз се усмихнах и отхапах от него.

— Докъде бях стигнал?

— До фалшивите удоволствия.

Той прибра цигарата в пакета и продължи:

— Точно така, бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк. Смея да твърдя, че истинските герои на Фабриката за желания са младите мъже и жени, които чакат търпеливо, така както Владимир и Естрагон чакат Годо, а добрите християнски момичета очакват брака. Тези млади герои чакат стоически и без да се оплакват тяхното едничко истинско Желание да се сбъдне. Разбира се, това може никога да не се случи, но поне ще могат спокойно да почиват в мир със съзнанието, че са дали своя малък принос за запазване на идеята за Желанието в нейната непокътната цялост.

Но може и да се сбъдне: един ден може да осъзнаеш, че твоето едничко и истинско Желание е да посетиш блестящия Питър ван Хутен в неговия амстердамски затвор, и тогава ще бъдеш щастлива, че си съхранила своето Желание.

Огъстъс направи дълга пауза и аз реших, че монологът сигурно е приключил.

— Само че аз не запазих Желанието си.

— Ха — възкликна той, а после, след преднамерена пауза, добави: — Аз обаче запазих своето.

— Наистина ли? — Учудих се, че Огъстъс също има право на Желание, тъй като продължаваше да ходи на училище, а болестта му беше в ремисия от цяла година. Трябва да си доста зле, за да бъдеш подходящ кандидат за Желание.

— Получих го в замяна на крака — обясни той. Силната светлина падаше право в лицето му; за да ме погледне, трябваше да присвие очи, при което носът му се сбърчи очарователно. — Но да знаеш, че нямам никакво намерение да ти отстъпя Желанието си. От друга страна обаче, държа да се срещна с Питър ван Хутен, но няма логика да го правя без момичето, благодарение на което научих за книгата му.

— Наистина няма логика — отвърнах аз.

— Така че говорих с хората от фондация „Джини“ и те са напълно съгласни с мен. Казаха, че Амстердам бил прекрасен в началото на май. Предложиха да заминем на трети май и да се върнем на седми.

— Наистина ли, Огъстъс?

Когато се наведе към мен и докосна бузата ми, за миг си помислих, че може да ме целуне. Тялото ми се напрегна, което, струва ми се, не убягна от вниманието му, защото веднага отдръпна ръката си.

— Огъстъс — започнах аз. — Не си длъжен да го правиш.

— Напротив — отговори той. — Защото открих своето Желание.

— Боже, ти си страхотен — казах му аз.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момчета, които се съгласяват да финансират пътешествията ти в чужбина — отвърна той.