Джон Грийн
Вината в нашите звезди (26)

Двадесет и пета глава

На другата сутрин се събудих обзета от паника, защото бях сънувала, че се намирам в огромно езеро съвсем сама и без лодка. Изправих се, посегнах към АИБВ и тогава усетих ръката на мама.

— Добро утро. Добре ли си?

Сърцето ми биеше силно, но въпреки това кимнах утвърдително.

— Кейтлин те чака на телефона — каза мама. Посочих към АИБВ. Мама ми помогна да го изключа и ме закачи за Филип, след което поех мобилния телефон от ръката й и казах:

— Здравей, Кейтлин.

— Исках само да те чуя — отвърна Кейтлин. — Да разбера как си.

— Благодаря, добре съм — промълвих аз.

— Това е ужасен късмет, скъпа. Просто прекалено.

— Да, знам — казах аз. Вече не се измъчвах с мисли за късмета си. Честно казано, изобщо не ми се говореше с Кейтлин, но тя продължи да протака разговора.

— Е, как беше? — попита тя.

— Когато приятелят ми умря ли? Ами, доста гадничко.

— Не — отвърна тя. — Да си влюбена.

— О! Ами, беше… беше хубаво да съм заедно с един толкова интересен човек. Двамата с него бяхме много различни и спорехме по хиляди въпроси, но той беше толкова интересен, нали разбираш?

— Уви, не разбирам. Момчетата, които познавам, са крайно безинтересни.

— Не че беше идеален или нещо такова. Изобщо не беше принцът от приказките. Понякога се опитваше, разбира се, но повече ми харесваше, когато не се занимаваше с тези глупости.

— Имаш ли албум с негови снимки и писма?

— Имам негови снимки, но писма никога не ми е писал. Освен няколко липсващи страници от една тетрадка, които може да са били за мен, но предполагам, че ги е изхвърлил или просто са се изгубили.

— Може да ги е пуснал по пощата?

— Не, вече щяха да са пристигнали.

— Тогава може да не са били за теб — каза тя. — Не искам да те потискам, но може би ги е написал за някой друг, след което ги е изпратил…

— Ван Хутен! — извиках аз.

— Добре ли си? Това кашлица ли беше?

— Кейтлин, обичам те. Ти си гений. Но сега трябва да вървя.

След това затворих телефона, претърколих се, извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и написах имейл на lidewij.vliegenthart.

„Лидевай,

Мисля, че малко преди да умре, Огъстъс Уотърс е изпратил няколко страници от една тетрадка на Питър Ван Хутен. За мен е изключително важно някой да прочете тези страници. Разбира се, бих предпочела сама да ги прочета, но вероятно не са написани до мен. И все пак тези страници трябва да бъдат прочетени. Наистина трябва.

Ще можеш ли да ми помогнеш?

Твоя приятелка,

Хейзъл Грейс Ланкастър“

Отговори ми малко по-късно същия следобед.

„Скъпа Хейзъл,

Не знаех, че Огъстъс е починал. Това е много тъжна новина. Той беше един извънредно харизматичен млад мъж. Много съжалявам и ми е много мъчно.

Не съм говорила с Питър, откакто напуснах в деня, в който се запознахме. Сега тук е много късно вечерта, но утре сутринта веднага ще отида до дома му и ще го накарам да го прочете. Обикновено сутрин се намираше в най-добро разположение на духа.

Твоя приятелка,

Лидевай Флихентхарт

П.?П. Ще Взема приятеля ми с мен, в случай че се наложи да удържаме Питър.“

Чудех се защо в последните си дни е решил да пише на Ван Хутен, обяснявайки му, че ще получи прошка само ако ми даде моето продължение. Може би страниците от тетрадката бяха просто повторение на тази молба. Може би Гас се възползваше от предстоящата си смърт, за да сбъдне мечтата ми: продължението беше дреболия, за която да умреш, но и най-голямата възможност, с която разполагаше да осмисли живота си.

Тази вечер презареждах непрекъснато имейла си, след което поспах няколко часа и към пет сутринта започнах отново да го презареждам. Но отговор нямаше. Опитах се да погледам телевизия, за да отвлека вниманието си, но мислите ми постоянно се връщаха към Амстердам и си представях как Лидевай Флихентхарт и нейният приятел обикалят с колела из улиците на града, натоварени с налудничавата мисия да открият последната кореспонденция на едно мъртво момче. Колко забавно би било да подскачам на багажника на колелото на Лидевай Флихентхарт по павираната настилка на улиците, къдравата й червена коса да се вее в лицето ми, да усещам миризмата на каналите и цигарения дим, да виждам всички онези хора, които, насядали пред кафенетата, пият бира и произнасят своите р-та и х-та по невъзможен за мен начин.

Изпитвах носталгия по бъдещето. Сигурно съм знаела още преди рецидива на болестта му, че с Огъстъс Уотърс няма да остареем заедно. Но мисълта за Лидевай и нейния приятел ме караше да се чувствам ограбена. Вероятно никога вече нямаше да зърна океана от десет километра височина — разстояние, от което е невъзможно да различиш нито вълните, нито корабите, а океанът прилича на велик и необятен монолит. Можех да си го представя. Можех също да извикам спомена за него. Но не можех да го видя отново и тогава ми хрумна, че сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва.

Сигурно това е вярно, дори да станеш на деветдесет — макар че завиждам на хората, които лично ще се убедят в този факт. От друга страна обаче, бях живяла два пъти повече от дъщерята на Ван Хутен. А какво ли не би дал самият той дъщеря му да бе умряла на шестнайсет.

Внезапно забелязах, че мама е застанала пред телевизора със сключени на гърба ръце.

— Хейзъл — каза тя с такъв сериозен глас, че се уплаших да не се е случило нещо лошо.

— Да?

— Знаеш ли какъв ден е днес?

— Не е рожденият ми ден, нали?

— Все още не — засмя се тя. — Четиринайсети юли, Хейзъл.

— Да не е твоят рожден ден?

— Не…

— Рожденият ден на Хари Худини?

— Не…

— Уморих се да отгатвам.

— Денят на Бастилията! — Тя показа ръцете си, като извади две пластмасови френски флагчета и ги размаха ентусиазирано.

— Звучи ми като нещо измислено. Също като Деня за информираност за болестта холера.

— Хейзъл, уверявам те, че в Деня на Бастилията няма нищо измислено. Знаеш ли, че преди двеста двайсет и три години французите щурмували затвора, наречен Бастилия, за да се снабдят с оръжие, с което да извоюват свободата си?

— Уау — възкликнах аз. — Непременно трябва да отбележим тази паметна годишнина.

— По една случайност съм планирала пикник с баща ти в „Холидей парк“, който започва след малко.

Моята майка, която никога няма да спре да се старае. Опрях се с ръце на дивана и се изправих. С общи усилия скалъпихме надве-натри няколко сандвича и ги наредихме в една прашна кошница, която открихме в килера.

Денят беше почти прекрасен, най-сетне истинско лято в Индианаполис, топло и влажно — такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света. Облякъл светлокафяв костюм, татко ни чакаше на едно предвидено за инвалиди място на паркинга и пишеше нещо на преносимия си компютър. Той ни махна, докато паркирахме, след което ме прегърна.

— Какъв ден само — каза той. — Ако живеехме в Калифорния, всеки ден щеше да е така.

— Но тогава нямаше да ги забелязваш — отвърна мама. Въпреки че грешеше, реших да не я поправям.

Накрая разпънахме одеялото точно до Руините — онези странни римски руини под формата на четириъгълник, цопнати насред една поляна в Индианаполис. Но това не са истински руини — представляват по-скоро скулптурна възстановка на римски руини, построени преди осемдесет години, само че бяха толкова занемарени, че неволно се бяха превърнали в съвсем истински руини. Ван Хутен щеше да ги хареса. Гас също.

Така че се разположихме в сянката на Руините и хапнахме нещичко за обяд.

— Искаш ли крем против изгаряне? — попита мама.

— Не — отвърнах аз.

Чувахме вятъра в листата и този вятър носеше виковете на децата, играещи на далечната площадка — децата, които се учеха как да живеят, как да се оправят в един свят, който не е бил създаден за тях, като засега се оправяха на една създадена за тях детска площадка. Татко забеляза, че наблюдавам децата, и каза:

— Мъчно ти е, че не можеш да тичаш свободно като тях ли?

— Да. Понякога. — Но не затова си мислех. Опитвах се да запечатам всичко наоколо: светлината върху рушащите се Руини, онова едва-що проходило детенце, открило пръчка в ъгъла на площадката, горчицата, която се извиваше върху сандвича с пуешко на неизтощимата ми майка, баща ми, който потупваше с ръка компютъра в джоба си, съпротивлявайки се на желанието си да го извади, един мъж, който хвърляше фризби, докато кучето му всеки път го догонваше, улавяше и връщаше обратно.

Коя съм аз, че да твърдя, че тези неща не са вечни? И с какво право Питър ван Хутен изтъква като неоспорим факт догадката, че трудът ни е нещо временно? Всичко, което знам за рая и за смъртта, е тук, в този парк: една изящна вселена, намираща се в непрекъснато движение, гъмжаща от рушащи се руини и крещящи деца.

Татко размахваше ръка пред лицето ми.

— Земята вика Хейзъл. Тук ли си?

— Извинявай. Да, какво има?

— Мама предложи да се отбием при Гас.

— Да, разбира се — отвърнах аз.

След обяда отидохме с колата до гробището „Краун Хил“ — последно място за покой на трима вицепрезиденти, един президент и Огъстъс Уотърс. Изкачихме се по хълма и паркирахме. Зад нас по Трийсет и осма улица ръмжеше върволица коли. Лесно намерихме гроба: най-новия от всички. Пръстта образуваше могила над ковчега му. Все още нямаше надгробна плоча.

Нямах чувството, че той лежи тук, но въпреки това взех едно от глупавите френски флагчета на мама и го забучих в долния край на гроба. Случайните минувачи навярно щяха да решат, че е бил член на Френския чуждестранен легион или героично загинал наемен войник.

 

 

Отговорът на Лидевай най-сетне пристигна малко след шест следобед, докато гледах едновременно телевизия и видео на лаптопа. Веднага забелязах, че има четири прикачени файла, и въпреки че нямах търпение да ги отворя, устоях на изкушението и прочетох имейла.

„Скъпа Хейзъл,

Когато пристигнахме В дома тази сутрин, Питър беше пиян, което в известен смисъл улесни задачата ни. Бас (приятелят ми) отвличаше вниманието му, докато аз претърсвах чувала, в който държи писмата от феновете си, но тогава се сетих, че Огъстъс знаеше адреса му. На масата в трапезарията имаше голям куп с пощата, сред който бързо открих писмото. Отворих го, видях, че е адресирано до Питър, и го помолих да го прочете. Той отказа.

В този момент се вбесих, Хейзъл, но все пак не се разкрещях. Вместо това му казах, че заради починалата си дъщеря трябва да прочете това писмо, написано от едно починало момче, след което му го дадох, той го прочете цялото от началото до края и каза: «Изпрати го на момичето и й кажи, че нямам какво да добавя».

Не съм чела писмото, въпреки че няколко фрази привлякоха вниманието ми, докато преглеждах страниците. Прикачила съм ги тук, в този имейл, а после ще ти ги изпратя по пощата. Адресът е същият, нали?

Бог да те пази, Хейзъл.

Твоя приятелка,

Лидевай Флихентхар“

Кликнах с мишката и отворих четирите прикачени файла. Почеркът му беше ужасен — с неравни редове, вариращи по размер букви и променящ се цвят на химикалката. Писал беше писмото в продължение на много дни в различна степен на съзнание.

„Ван Хутен,

Аз съм добър човек, но калпав писател. А ти си калпав човек, но добър писател. От двама ни ще излезе чудесен отбор. Не искам да те моля за услуги, но в случай че имаш време — а от това, което видях, останах с впечатлението, че е така, — се питах дали ще се съгласиш да напишеш прощално слово за Хейзъл. Нахвърлил съм някои бележки, но дали ще можеш да ги превърнеш в едно свързано цяло? Или поне ме посъветвай какво да променя.

Ето какво мисля за Хейзъл:

Повечето хора са обсебени от идеята да оставят следа след себе си. Някакво завещание, което да остане и след смъртта им. Всички искаме да бъдем запомнени. Аз също. А това, от което се боя най-много, е да не се превърна в поредната незапомнена жертва на вечната и безславна война срещу болестта.

Искам да оставя следа.

Само че, Ван Хутен, следите, които хората оставят след себе си, често се оказват белези. Да кажем, построяваш ужасен минимол, извършваш държавен преврат или се опитваш да станеш рок звезда и си мислиш: «Сега всички ще ме запомнят», само че: а) хората не те помнят; и б) оставяш след себе си още повече белези. Превратът се превръща в диктатура. А минимолът се оказва пълен провал. (Е, може би не съм чак толкова калпав писател.

Само че идеите ми, Ван Хутен, са прекалено разпилени. Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия.)

Ние сме като глутница псета, които маркират противопожарните кранове. Отравяме подпочвените води с токсичната си урина и маркираме всичко наше в жалките си опити да пребъдем и след смъртта. Не мога да спра да препикавам пожарните кранове. Знам, че е глупаво и безсмислено — особено безсмислено предвид сегашното ми състояние, — но аз съм само едно животно като всички останали.

Хейзъл е различна. Старче, тя стъпва леко.

Стъпва леко по земята. Хейзъл знае истината: вероятността да нараним вселената е не по-малка от тази да й помогнем или пък нито едното, нито другото.

Хората ще кажат колко тъжно, че е оставила малък белег, че малцина са онези, които ще я помнят, и че е била обичана дълбоко, но не и нашироко. Но в това няма нищо тъжно, Ван Хутен. Това е триумфално. И героично. Не е ли тъкмо това истинският героизъм? Както казват докторите: най-важното е да не причинява вреда.

Истинските герои не са хората, които правят нещо; истински герои са хората, които забелязват нещата, обръщат внимание. Човекът, измислил ваксината срещу едрата шарка, всъщност не е измислил абсолютно нищо. Просто е забелязал, че хората, които имат сипаница, не се разболяват от едра шарка.

Когато светнах целия на пет скенера, аз се промъкнах в Интензивното отделение и я видях, докато беше още в безсъзнание. Просто тръгнах след една сестра с бадж и поседях десетина минути до нея, преди да ме хванат. Тогава си помислих, че ще умре, преди да успея да й кажа, че аз също ще умра. Беше истински ад това неумолимо механизирано дърдорене на интензивната помощ. От гръдния й кош се процеждаше тъмна на цвят течност. Беше със затворени очи. Интубирана. Но ръката й все още беше нейната ръка, топла, с почти яркосини на цвят нокти — и аз я подържах в своята, като се опитвах да си представя света без нас двамата, и тогава, за една-единствена секунда, проявих достатъчно благородство, за да си пожелая тя да умре, за да не научи никога, че аз също си отивам. Но после ми се прииска да имаме още време, за да можем да се влюбим. Предполагам, че желанието ми се сбъдна. Така оставих своя белег.

Тогава един санитар влезе в стаята и ми каза да си вървя, защото посещенията били забранени. Попитах го дали тя ще се оправи, а човекът ми отвърна: «Все още отделя вода». Пустинята е благословия, океанът — проклятие.

Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен — сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.“

Доволна съм, Огъстъс.

Наистина съм доволна.