Джон Грийн
Вината в нашите звезди (23)

Двадесет и втора глава

Щом пристигнахме, поседнах за кратко в стаята за поклонение — малко помещение с голи каменни стени от едната страна на олтара в църквата на Буквалното сърце на Исус. Две-трети от стаята, в която имаше около осемдесет стола, бяха запълнени, но останалата празна една трета биеше много повече на очи.

Известно време наблюдавах как хората се приближават до ковчега, който беше положен върху някаква количка, застлана с покривка. Всички тези хора, които никога не бях виждала, коленичеха или се навеждаха над него, поглеждаха го за малко, като може би плачеха или изричаха нещо, и накрая докосваха ковчега, вместо да докоснат него, защото никой не обича да влиза в досег със смъртта.

Родителите на Гас стояха до ковчега, като прегръщаха всички, които минаваха покрай тях, но щом ме видяха, те се усмихнаха и се приближиха. Изправих се и прегърнах първо баща му, а после и майка му, която ме притегли силно към себе си, притискайки плешките ми, какъвто навик имаше Гас. И двамата изглеждаха състарени — с хлътнали очи и увиснала кожа на изтощените им лица. Те също бяха достигнали края на бягането с препятствия.

— Той те обичаше толкова много — каза майка му. — Наистина те обичаше. Това не беше… не беше някакво хлапашко увлечение — додаде тя, сякаш не го знаех.

— Вас също много ви обичаше — отвърнах аз тихо. Не мога да го обясня, но да разговарям с тях, беше все едно да се нараняваме взаимно. — Съжалявам — додадох аз. След това поведоха разговор с родителите ми, който се изразяваше най-вече в сковано кимане и стиснати устни. Тогава вдигнах поглед към ковчега и тъй като там нямаше никого, реших да се приближа. Махнах канюлата от носа си, прекарах я над главата си и я подадох на татко. Исках да бъдем само аз и той. Взех малката си чантичка и поех по оставената между редиците столове пътека.

Разстоянието ми се стори ужасно дълго и през цялото време повтарях на дробовете си да мълчат, повтарях им, че са силни и че могат да се справят с това. Докато се приближавах, го виждах: косата му беше сресана наляво по начин, който би намерил за ужасяващ, а лицето му беше подпухнало. И все пак това беше Гас. Моят върлинест и прекрасен Гас.

Отначало исках да облека малката черна рокля, която бях купила за петнайсетия си рожден ден, погребалната ми рокля, само че вече не ми ставаше, и затова си сложих една най-обикновена черна рокля с дължина до коляното. Огъстъс беше със същия черен костюм с тесни ревери, с който се появи в „Орание“.

Щом коленичих, осъзнах, че бяха затворили очите му — разбира се, че ще ги затворят — и че никога повече нямаше да видя сините му очи.

— Обичам те в сегашно време — прошепнах аз, след което отпуснах ръка на гърдите му и продължих: — Добре, Гас, всичко е добре. Наистина. Всичко е добре, чуваш ли? — Не бях и не съм сигурна, че ме чуваше. Накрая се наведох към него и го целунах по бузата. — Добре — казах аз. — Добре.

Изведнъж си дадох сметка, че всички тези хора ни гледаха и че последния път, когато се целунахме в присъствието на такава многолюдна тълпа, беше в къщата музей на Анне Франк. Но в интерес на истината този път те не гледаха нас, а мен. Само мен.

Тогава отворих чантичката си и извадих отвътре кутия „Камел Лайте“. А после с бързо движение на ръката, което се надявах никой да не е забелязал, ги мушнах в тясното пространство между него и кадифената сребриста подплата на ковчега.

— Сега вече можеш да си запалиш — изрекох аз. — Нямам нищо против.

Докато му говорех, мама и татко се бяха придвижили до втората редица столове заедно с кислородната ми бутилка, така че не се наложи да вървя дълго. Щом седнах, татко ми подаде една кърпичка. Аз си издухах носа, нагласих тръбичките зад ушите си и поставих накрайниците на мястото им.

Смятах, че за същинската част на погребението ще се преместим в истинския олтар, само че службата се проведе в това тясно странично помещение — вероятно Буквалната десница на Исус, онази част от кръста, към която е бил прикован. Тогава се появи пасторът, който застана зад ковчега, сякаш беше амвон, и започна да говори за храбрата борба на Огъстъс, за неговия героизъм пред лицето на болестта, който бил вдъхновение за всички ни, и тъкмо когато взе да ми писва, свещеникът додаде: „В рая Огъстъс ще бъде най-сетне изцелен и непокътнат“ — намеквайки, че отрязаният крак го прави по-малко завършен в сравнение с останалите, при което не можах да потисна въздишката на отвращение. Татко стисна крака ми малко над коляното и ме стрелна неодобрително с очи, но тогава някой от задната редица прошепна едва доловимо в ухото ми:

— Какъв смотаняк само, нали, хлапе?

Обърнах се назад.

Питър ван Хутен носеше бял ленен костюм, скроен по такъв начин, че да прикрива пълнотата му, сиво-синя на цвят риза и зелена вратовръзка. Имаше вид на човек, който се е пременил за колониална окупация на Панама, а не за погребение. Тогава пасторът каза:

— Нека да се помолим.

И докато всички останали сведоха глави, аз продължих да се взирам, зяпнала от изумление при вида на Питър ван Хутен. В следващия миг той прошепна:

— Трябва да се правим, че се молим. — И той също наведе глава.

Положих всички усилия да забравя за присъствието му и да се помоля за Огъстъс. Наложих си да се съсредоточа върху думите на пастора и да не поглеждам назад.

Тогава пасторът повика Исак при себе си, който изглеждаше много по-сериозен, отколкото на репетицията за погребението.

— Огъстъс Уотърс, който беше кмет на тайния град Кансервания, е незаменим — започна Исак. — Много хора биха могли да разкажат забавни истории с Гас, защото той беше наистина забавен, но аз ще ви разкажа една сериозна. В деня, след като ампутираха окото ми, Гас дойде в болницата. Бях сляп, с разбито сърце и нямах желание за нищо, но тогава Гас влетя в стаята ми и извика: „Имам страхотна новина!“. А аз отвърнах: „Точно в момента не съм в настроение за твоята страхотна новина“, при което той ми каза: „Това ще искаш да го чуеш“, така че аз попитах: „Е, добре, каква е новината?“, а той заяви: „Предстои ти дълъг и хубав живот, изпълнен с много страхотни и гадни моменти, представи си само!“.

Исак не можа да продължи или може би това беше всичко, което бе написал.

След като един приятел на Гас от гимназията разказа няколко истории за неговите изключителни баскетболни умения и за безкрайните му достойнства като съотборник, пасторът каза:

— А сега ще чуем няколко думи от специалната приятелка на Огъстъс, Хейзъл.

„Специална приятелка ли?“ Сред публиката отекна приглушено хихикане и аз реших за всеки случай да поправя недоразумението, обръщайки се към пастора:

— С него бяхме гаджета.

Това накара хората да се разсмеят. И едва тогава започнах да чета предварително написаното прощално слово:

— В дома на Гас има един цитат, в който двамата с него намирахме голяма утеха: „Без болката не можем да познаем радостта“.

След това продължих да декламирам глупави лозунги за кураж, докато родителите на Гас, хванати ръка за ръка, слушаха прегърнати и кимаха при всяка моя дума. Стигнала бях до заключението, че погребенията са за живите.

Сестра му Джули също произнесе реч, службата завърши с молитва за единението на Гас с Господ и аз си спомних какво ми беше казал в „Орание“ — че не вярва в никакви имения и арфи, но вярва в съществуването на нещо с главно Н, така че докато се молехме, си представих, че в момента е някъде с главно Н, но въпреки това не можех да убедя сама себе си, че някога ще се съберем. Познавах твърде много починали хора. Знаех, че от сега нататък за мен времето ще тече много по-различно, отколкото за него — че подобно на всички хора в тази стая, аз ще продължа да трупам запаси от любов и загуби, но не и той. А за мен това беше най-голямата и истински непоносима трагедия: като всички неизброими починали хора той е претърпял необратимото превъплъщение от преследван от витаещи души във витаещ дух.

Тогава един от зетьовете на Гас донесе портативен касетофон и пусна едно парче, което Гас бе избрал сам — една тъжна и спокойна песен на The Hectic Glow, която се наричаше „Новият партньор“. А аз исках само да се прибера у дома. Не познавах почти никого от тези хора и в същото време усещах как малките очички на Питър ван Хутен се забиват в беззащитните ми плещи, ала след края на песента трябваше да изчакам, докато всички се отбият при мен, за да ми кажат, че съм говорила прекрасно и че службата е била чудесна, което беше лъжа: все пак се намирахме на погребение. Което приличаше на всяко друго.

Тогава се събраха хората, които щяха да носят ковчега му — братовчеди, баща му, един чичо, приятели, които никога не бях виждала — и го понесоха към катафалката.

Когато тримата с мама и татко влязохме в колата, аз им казах:

— Не искам да ходя там. Уморена съм.

— Хейзъл — възрази мама.

— Мамо, там няма да има къде да седна, службата ще продължи цяла вечност и освен това се чувствам изтощена.

— Хейзъл, налага се отидем заради господин и госпожа Уотърс — настоя мама.

— Просто… — не довърших аз. По някаква причина се чувствах толкова малка на задната седалка на колата. Всъщност дори исках да бъда малка. Искаше ми се да бъда шестгодишно хлапе. — Добре — съгласих се накрая.

Известно време се взирах безцелно през прозореца. Наистина не исках да ходя. Не исках да гледам как го спускат вътре в земята на парцела, който бе избрал заедно с баща си, не исках да гледам как родителите му рухват на колене върху влажната от росата трева и вият от болка, не исках да гледам как пиянският търбух на Питър ван Хутен изпъва лененото сако, не исках да плача пред тези хора, не исках да хвърлям пръст върху ковчега му и не исках родителите ми да стоят под това ясносиньо небе с падаща косо следобедна светлина, потънали в мисли за своя ден и своето дете, за моя парцел, за моя ковчег и за моята пръст.

Но аз сторих всичко това. Сторих всичко това и дори много повече, защото мама и татко чувстваха, че така трябва.

 

 

След като всичко свърши, Ван Хутен се приближи към мен и постави ръка на рамото ми.

— Може ли да ме закарате? — попита той. — Оставих колата под наем в подножието на хълма. — Аз свих рамене и в мига, в който татко отключи колата, той отвори задната врата.

Щом влезе вътре, се наведе напред и каза:

— Питър ван Хутен — писател в пенсия и полупрофесионален негодник.

Родителите ми също се представиха. Той се здрависа с тях. Бях искрено изненадана, че Питър ван Хутен бе прелетял половината земно кълбо само за да присъства на едно погребение.

— Но как изобщо… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Използвах вашия проклет интернет, за да следя информацията за починалите в Индианаполис — Той бръкна под сакото си и извади оттам бутилка уиски.

— И просто ей така си купихте билет и…

Но той ме прекъсна отново, докато развиваше капачката:

— Похарчих петнайсет хиляди за билет първа класа, но от финансова гледна точка съм достатъчно добре обезпечен, за да задоволявам прищевките си. Освен това питиетата по време на полета са безплатни. Ако си достатъчно амбициозен, можеш дори да излезеш на чисто.

Ван Хутен отпи голяма глътка от уискито, след което се наведе напред и предложи бутилката на баща ми.

— Ъ, не благодаря — отвърна татко.

Тогава Ван Хутен побутна бутилката към мен. И аз я взех.

— Хейзъл — обади се мама, само че аз развих капачката и отпих. Сега стомахът и белите ми дробове се чувстваха по един и същи начин. После върнах бутилката на Ван Хутен, който отпи жадно и каза:

— Е, omnis cellula е cellula.

— Какво?

— С твоя Уотърс си кореспондирахме известно време и в последното си…

— Какво, нима вече четете пощата от феновете си?

— Не, той ги пращаше у дома, а не чрез издателя. А и той не отговаря на определението за фен. Той ме презираше. Но във всеки случай беше доста настоятелен, че ще получа опрощение за поведението си, ако дойда на погребението му, за да ти разкажа какво е станало с майката на Анна. И ето ме тук, а твоят отговор е: omnis cellula e cellula.

— Моля? — попитах отново.

— Omnis cellula e cellula — повтори той. — Всички клетки произлизат от клетки. Всяка клетка е родена от клетка, която също е родена от клетка. Животът произлиза от живот. Животът се ражда от живот, който ражда живот и така нататък.

Стигнахме до подножието на хълма.

— Е, добре — казах аз. Не бях в настроение за това. Нямаше да позволя на Питър ван Хутен да обсеби погребението на Гас. — Благодаря — казах аз. — Струва ми се, че това е подножието на хълма.

— Няма ли да поискаш обяснение? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Не ми е нужно. Мисля, че вие сте един жалък алкохолик, който ръси остроумия само за да привлече внимание, също като някое прекалено развито единайсетгодишно хлапе, и наистина ми е жал за вас. Но тъй като вече не сте човекът, написал навремето „Всевластна скръб“, няма как да измислите продължение, дори да искате. Все пак благодаря. Желая ви чудесен живот.

— Но…

— Благодаря за уискито — казах аз. — А сега излизайте от колата.

Изглеждаше унизен. Татко бе спрял колата и ние постояхме за минута под гроба на Гас, докато накрая Ван Хутен отвори вратата и мълчаливо си тръгна.

Докато се отдалечавахме, видях през задното стъкло на колата как той отпива от уискито и вдига бутилката към мен, сякаш отправя тост. Очите му бяха тъжни. Наистина ми дожаля за него.

 

 

Около шест часа най-сетне се прибрахме и аз се чувствах изтощена. Единственото, което исках, беше да си легна, само че мама настоя да хапна малко макарони със сирене, но поне ми позволи да се храня в леглото. Поспах няколко часа, включена за АИБВ. Събуждането беше ужасно, защото за един кратък момент на объркване имах чувството, че всичко е наред, и тогава настоящето ме връхлетя отново. Мама изключи АИБВ, а аз взех една кислородна бутилка и се помъкнах към банята, за да се измия.

Изучавайки се в огледалото, докато миех зъбите си, си мислех, че има два типа възрастни: едните бяха Питър ван Хутеновци — жалки същества, които живееха, за да нараняват. А другите бяха като родителите ми, които обикаляха наоколо като зомбита, като правеха каквото е необходимо, за да продължат да обикалят наоколо.

Нито едната от тези две опции за бъдещето не ми се виждаше особено привлекателна. Имах чувството, че вече съм изпитала всичко най-чисто и хубаво на този свят, и започвах да си мисля, че ако смъртта не се бе намесила, любовта, която споделяхме двамата с Огъстъс, не би продължила задълго. „Така зората в утро се топи — пишеше поетът. — И златно нищо не стои“^[1].

Някой почука на вратата на банята.

— Заето — отвърнах аз.

— Хейзъл — обади се татко. — Може ли да вляза? — Не отговорих, но малко след това отключих вратата. Седнах на спуснатия капак на тоалетната чиния. Защо трябваше дишането да е такова бреме? Татко застана на колене до мен. Той улови главата ми с ръце и я притегли в сгъвката на шията си.

— Съжалявам, че Гас умря — каза той.

Задушавах се леко в тениската му, но въпреки това беше приятно да те прегръщат така силно и да усещаш уютната миризма на баща си. Имах чувството, че е ядосан за нещо, което ми харесваше, защото аз също бях ядосана.

— Всичко е пълна гадост — каза той. — Осемдесет процента шансове за живот, а той да се окаже в останалите двайсет? Пълна гадост. Той беше такова умно хлапе. Мамка му. Просто не е честно. Но затова пък беше привилегия да го обичаш, нали?

Кимнах, все така заровила глава в тениската му.

— Това трябва да ти подскаже какво изпитвам към теб — додаде той.

Моят мил старец. Винаги знаеше какво да каже.