Джон Грийн
Вината в нашите звезди (18)

Седемнадесета глава

Една сутрин, месец след завръщането ни от Амстердам, отидох с колата до дома му. От родителите му разбрах, че все още спи на долния етаж, след което почуках силно на вратата на мазето и влязох вътре.

— Гас? — повиках го аз.

Тогава чух, че бълнува нещо неразбираемо. Беше се напикал. Почувствах се ужасно. Нямах сили дори да го гледам. Успях само да извикам на родителите му, след което се качих горе, докато те почистят.

Когато се върнах долу, той се разбуждаше бавно от въздействието на приспивателните за поредния мъчителен ден. Наредих възглавниците, за да можем да играем на „Каунтъринсърджънс“, седнали на голия, незастлан матрак, но той беше толкова изморен и отнесен, че играеше не по-добре от самата мен и не минаваха дори пет минути, без да ни убият. Но в тази смърт нямаше нищо героично, а само безразличие.

Почти не разговарях с него. Искаше ми се едва ли не да забрави за присъствието ми и в същото време се надявах, че не си спомня как съм открила момчето, което обичам, да лежи в собствената си урина. Надявах се, че ще ме погледне и ще каже: „О, Хейзъл Грейс. Кой вятър те довя тук?“.

Но за жалост помнеше всичко.

— С всяка изминала минута осъзнавам все по-ясно значението на думата унижение — заяви той накрая.

— Повярвай ми, Гас, аз също съм се напикавала в леглото. Какво толкова.

— Преди — започна той и пое дълбоко въздух — ти ме наричаше Огъстъс.

— Знаеш ли — обади се той след малко, — може би е детинско, но винаги съм смятал, че некрологът ми ще се появи във всички вестници и че хората ще искат да чуят историята на живота ми. Винаги съм имал тайното усещане, че съм специален.

— И това наистина е така — отвърнах аз.

— Знаеш какво имам предвид — каза той.

Не, не знаех. Просто не разсъждавах по същия начин.

— Пет пари не давам дали „Ню Йорк Таймс“ ще напише некролог за мен. Искам ти да го направиш — заявих аз. — Обиждаш ме, като твърдиш, че не си специален, защото останалият свят не знае кой си. Нали аз знам.

— Не мисля, че бих могъл да напиша некролога ти — отвърна той вместо извинение.

Почувствах се страшно наранена.

— Искам само да ти бъда достатъчна, но това не е възможно. Аз никога няма да ти бъда достатъчна. Но това е всичко, което имаш. Имаш мен, семейството си и този живот. Това е твоят свят. Съжалявам, ако не ти харесва. Но проумей най-сетне, че ти няма да си първият човек, стъпил на Марс, няма да станеш звезда в Ен Би Ей, нито пък ще преследваш нацисти. Гас, погледни се само. — Той не отговори. — Не исках да кажа това… — запънах се аз.

— Напротив, искаше — прекъсна ме той. Понечих да се извиня, но той додаде: — Не, аз съжалявам. Ти беше права.

Нека просто да поиграем.

Така че просто започнахме да играем.