Джон Грийн
Вината в нашите звезди (14)

Тринадесета глава

На другата сутрин последния ни пълен ден в Амстердам, заедно с мама и Огъстъс извървяхме половината пресечка от хотела до „Фонделпарк“, където намерихме едно кафене, сгушено в сенките на Холандския национален филмов музей. Седнахме сред дантелената сянка на един огромен орех, поръчахме си лате — което, обясни сервитьорът, холандците наричали „сбъркано кафе“, защото в него имало повече мляко, отколкото кафе — и преразказахме на мама срещата ни с великия Питър ван Хутен. Разказахме историята от смешната й страна. Убедена съм, че човек има избор по какъв начин да разказва тъжните истории, и ние избрахме смешния: Огъстъс, седнал изгърбен на стола, се престори на несловоохотливия, завалящ думите Ван Хутен, който не може да стане от стола си; аз пък се изправих, за да изиграя себе си как се държа нахакано и агресивно и крещя: „Ставай, дебел грозен старец!“.

— Наистина ли го нарече грозен? — попита Огъстъс.

— Играй си ролята — отвърнах аз.

— Не съм грозен. Ти си грозотията с тези тръби в носа.

— А ти си страхопъзльо! — измърморих аз и Огъстъс се разсмя, излизайки от роля. Тогава седнах отново и разказахме на мама за къщата музей на Анне Франк, като премълчах единствено за целувката.

— После върнахте ли се да дразните Ван Хутен? — попита мама.

Преди да съм успяла да се изчервя, Огъстъс отвърна:

— Не, през останалото време киснахме в едно кафене. Д.? Хейзъл ме забавляваше с диаграмите на Вен^[1]. — Тогава той ме погледна. Боже, беше толкова секси.

— Звучи забавно — отвърна мама. — Слушайте, мисля да се поразходя. А вие двамата ще имате време да си поговорите — додаде остро тя, обръщайки се към Гас: — А по-късно може да се разходим с лодка по канала.

— Ами, добре — казах аз. Мама мушна една банкнота от пет евро под чинийката си, целуна ме по главата и ми прошепна: — Обичам- обичам- обичам те — в което имаше два пъти повече „обичам“ от обикновеното.

Гас посочи с ръка към сенките на клоновете, които се пресичаха и разделяха на цимента.

— Красиво е, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Чудесна метафора — измърмори той.

— Нима? — попитах аз.

— Негативното изображение на нещата от живота, които се събират, а после се разделят — обясни той. Пред нас преминаваха стотици хора — едни тичаха, други караха велосипеди, а трети — ролери. Амстердам беше град, създаден за движение и физическа активност, град, в който пътуването с кола не беше на почит и в който неизбежно се чувствах отхвърлена. Но, боже, каква красота — потокът, който се виеше около голямото дърво, една чапла, която клечеше неподвижно на самия ръб на канала, като си търсеше храна сред милионите брястови венчелистчета, носещи се във водата.

Само Огъстъс не забелязваше нищо. Цялото му внимание беше погълнато от движението на сенките. Накрая той каза:

— Мога да ги наблюдавам цял ден, но трябва да се връщаме в хотела.

— Има ли време? — попитах аз.

Той се усмихна тъжно.

— Само да можеше… — не довърши той.

— Какво има? — попитах аз.

Той кимна по посока на хотела.

Вървяхме мълчаливо, а Огъстъс бе избързал с половин крачка напред. Страхувах се да го попитам дали има причина да се страхувам.

В психологията съществува едно такова понятие, наречено „Пирамида на потребностите на Маслоу“. Общо взето, този тип, Ейбрахам Маслоу, е известен с теорията си, че първо трябва да бъдат задоволени едни потребности, преди да възникнат други. Пирамидата изглежда ето така:

img:{vinata_v_nashite_zvezdi_piramida.JPG}

Щом нуждите от храна и вода на един човек бъдат задоволени, той преминава към следващата група потребност под общото название „сигурност“, а после към следващата и така нататък, но най-важното е, твърди Маслоу, че докато физиологичните потребности не бъдат задоволени, човек не може дори да помисля за сигурност или за социални потребности, да не говорим за „самоусъвършенстване“ което започва в мига, в който човек започва да се занимава с изкуство, да мисли за етическите норми, за квантовата физика и прочее.

Според Маслоу аз бях закотвена на второто ниво на пирамидата, тъй като не можех да изпитам сигурност заради здравословното си състояние и следователно не можех да се стремя към любов, уважение, изкуство и всичко останало, което, разбира се, са пълни врели-некипели — защото вътрешната потребност да създаваш изкуство или да се отдаваш на философски размишления не изчезва просто ей така, когато се разболееш. Просто тези потребности претърпяват трансформация заради болестта.

Така че според пирамидата на Маслоу аз бях по-малко човек от останалите и, както изглежда, повечето хора бяха на едно мнение с него. Но не и Огъстъс. Преди вярвах, че е в състояние да ме обича, защото навремето той също е бил болен. Сега обаче ми хрумна, че болестта му може да не е останала в миналото.

 

 

Влязохме в стаята ми, „Киркегор“. Седнах на леглото, като смятах, че Гас ще дойде при мен, само че той се сви в прашното кресло в ъгъла. Ама и това кресло. На колко години ли беше? На петдесет?

Докато го гледах как изважда цигара от пакета и я мушва между устните си, усетих как топката, заседнала на гърлото ми, се втвърдява. Той се облегна назад и въздъхна:

— Малко преди да постъпиш в Интензивното, започнах да чувствам болка в бедрото си.

— Не — отроних аз. Обзе ме пристъп на паника.

Той кимна.

— Тогава влязох в болница, за да ми направят ПЕТ скенер. — Той млъкна. Извади цигарата от устата си и стисна зъби.

Голяма част от живота ми бе преминала в опити да не плача пред хората, които обичам, така че знаех добре какво прави Огъстъс в този момент. Просто стискаш зъби. Гледаш нагоре. Казваш си, че ако те видят да плачеш, това ще ги наскърби, а ти ще бъдеш само една голяма мъка в живота им, и затова не бива да го допускаш, не бива да плачеш — казваш си всички тези неща, докато гледаш в тавана, а после преглъщаш, въпреки че гърлото ти отказва да се свие, поглеждаш човека, който те обича, и се усмихваш.

Той стрелна към мен кривата си усмивка и каза:

— Светнах като коледно дърво, Хейзъл Грейс. Гръдният ми кош, лявото бедро, черния дроб — навсякъде.

Навсякъде. Думата увисна за миг във въздуха. И двамата знаехме какво означава това. Изправих се, като повлякох цялото си тяло и количката по килима, който беше по-стар, отколкото Огъстъс щеше да бъде някога, коленичих на пода до креслото, отпуснах глава в скута му и го прегърнах през кръста.

Започна да ме гали по косата.

— Толкова съжалявам — обадих се аз.

— Извинявай, че не ти казах — отвърна той със спокоен глас. — Майка ти сигурно знае. Досещам се от начина, по който ме гледа. Предполагам, че майка ми й е казала. Но аз трябваше да кажа на теб. Беше толкова глупаво. И егоистично.

Но аз, разбира се, знаех защо не ми беше казал — по същата причина, по която не исках той да ме вижда, докато бях в Интензивното. Не можех да му се сърдя дори за миг и сега, когато се оказваше, че обичам една граната, изведнъж си дадох сметка колко глупаво е било да се опитваш да предпазя останалите от моето собствено неизбежно избухване — не можех да разлюбя Огъстъс Уотърс. И не исках.

— Не е честно — казах аз. — Животът е дяволски нечестен.

— Животът — отвърна той — не е фабрика за желания. — И тогава той се пречупи, но само за миг, риданието му отекна глухо като гръмотевичен тътен, който не е последван от светкавица — ужасната ярост, която аматьорите в областта на страданието биха взели за проява на слабост. Тогава той ме притегли към себе, като лицето му, изпълнено с решимост, се оказа на сантиметри от моето. — Ще се боря. Ще се боря заради теб. Не се тревожи за мен, Хейзъл Грейс. Ще се постарая още дълго да се навъртам наоколо, за да те дразня.

Започнах да плача. Но дори в този момент той прояви твърдост, като ме прегръщаше толкова силно, че виждах сухожилията на мускулестите му ръце, обвити около мен.

— Съжалявам — каза той. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Обещавам — промълви той и се усмихна с кривата си усмивка.

Когато ме целуна по челото, усетих от силните му гърди да се изтръгва едва доловима въздишка.

— Предполагам, че това е моята хамартия.

 

 

Когато го отведох до леглото и легнахме един до друг, той започна да ми разказва, че е започнал поддържаща химиотерапия, която е спрял за известно време заради пътуването до Амстердам, въпреки че родителите му били бесни. Опитвали се да го разубедят чак до онази сутрин, когато го чух да крещи, че тялото си е лично негово.

— Можеше да го отложим — казах аз.

— Не, това беше невъзможно — отвърна той. — И бездруго терапията не даваше резултати. Сама знаеш, че това е нещо, което се усеща.

Аз кимнах и казах:

— От това лечение няма никаква полза.

— Щом се прибера у дома, ще опитат нещо друго. Винаги имат по някоя нова идея.

— Така е — отвърнах аз, тъй като знаех какво е да бъдеш експериментален игленик.

— Само че те подведох, като те накарах да повярваш, че се влюбваш в някого, който е здрав — каза той.

— На твое място щях да постъпя по същия начин — свих рамене аз.

— Напротив, но не може всички да сме страхотни като теб. — Той ме целуна, след което лицето му се изкриви в гримаса.

— Боли ли? — попитах аз.

— Не. Просто… — Той дълго лежа, втренчил поглед в тавана, преди да продължи: — Харесвам този свят. Харесва ми да пия шампанско. Харесва ми да не пуша. Харесва ми начина, по който холандците говорят холандски. И освен това… нямам кауза. Нямам за какво да се боря.

— Ще се бориш с рака — отвърнах аз. — Това е твоята кауза. Ще се бориш докрай — казах му аз. Въпреки че мразех, когато хората ме нахъсваха да се боря, сега правех същото с него. — Трябва да… да… живееш пълноценно днес. От този момент това е твоята война. — Презирах се заради тази евтина сантименталност, но какво друго можех да му предложа?

— Война ли? — попита пренебрежително той. — И с какво ще воювам? С рака ми. А какво е ракът ми? Ракът ми — това съм аз. Туморите са образувани от самия мен. Така, както е сигурно, че мозъкът и сърцето ми са образувани от мен. Хейзъл Грейс, та това е гражданска война с предопределен край.

— Гас — започнах аз, но нямаше какво да му кажа. Беше прекалено умен за утехата, която можех да му предложа.

— Добре — каза той. Въпреки че нищо не беше добре. А после додаде: — Ако отидеш в „Райксмузеум“, който много исках да посетя — но всъщност кого залъгваме, и двамата не можем да го направим. Преди да заминем обаче, разгледах сбирката на музея онлайн. Но ако можеше да отидеш, да се надяваме, че някой ден това ще стане, щеше да видиш портретите на много мъртви хора. Щеше да видиш Исус на кръста, щеше да видиш и един тип, когото намушкват във врата, както и хора, загиващи в морето или в битка; изобщо цяла процесия от мъченици. Но нито едно дете, умряло от рак. И въобще никой, който се е споминал от чума, едра шарка или жълта треска, защото в болестта няма никакво величие. Няма смисъл. В такава смърт няма никаква чест.

Ейбрахам Маслоу, запознай се с Огъстъс Уотърс, чието екзистенциално любопитство засенчва многократно това на неговите сити, обичани и здрави събратя. Докато повечето хора водят напълно безсмисления живот на ненаситни консуматори, Огъстъс Уотърс разглежда дистанционно сбирката на „Райксмузеум“.

— Какво? — попита след малко той.

— Нищо — отвърнах аз. — Аз просто… — Не можах да довърша изречението, защото не знаех как. — Просто те обичам толкова много.

Той се усмихна с половин уста, докато носът му беше на сантиметри от моя.

— Чувствата са взаимни. Предполагам, че не мога да искам от теб да забравиш и да не се държиш с мен, сякаш умирам.

— Не мисля, че умираш — отвърнах аз. — А просто си пипнал лек рак.

Той се усмихна. Малко черен хумор.

— Возя се на скоростното влакче, което отива само нагоре — каза той.

— За мен ще бъде дълг и привилегия да се возя редом до теб по целия път нагоре — отвърнах аз.

— Дали ще бъде нелепо да се опитаме да правим секс?

— Няма какво да се опитваме — отвърнах аз. — Просто да го направим.