Даниел Глатауер
Вечно твой (94)

3

За вечерта беше предвидено предколедно тържество с роднини и близки приятели. Юдит дори не предполагаше за него и най-вероятно нямаше да осъзнае какво точно се случва. Или поне така си мислеха останалите. Въпреки това те не искаха да отнемат удоволствието на Ханес от поднасянето на изненадата.

В късния следобед Юдит, Бианка и Басти се заеха с всички необходими подготовки за осъществяването на специалното празненство. Юдит за последен път се настани като пациентка в леглото си и в даден момент разбра, че първите гости са пристигнали. Долови звъна на чашите с шампанско, съпътстван от гласовете, които си разменяха обичайните банални поздрави.

Някои от гостите започнаха смутено да си шушукат, за да не нарушат спокойствието на душевноболната домакиня. Тя научи от тях, че състоянието й е „в застой“, но че „критичният момент все пак е преодолян“. Освен това отдавна нямала „истерични пристъпи“ и се хранела „безупречно“, а и медицината била напреднала неимоверно с изобретяването на всички гениални лекарства. Благодарение на тях пациентите получавали шанса да водят „едно напълно достойно съществуване“ у дома. Ханес изрази увереността си, че Юдит е „една много весела и уравновесена жена“, която „спокойно може да доживее до сто години“.

В края на здравните дебати мама официално удостои Ханес със заслужената награда за огромните му усилия, като под бурните аплодисменти на гостите го дари с целувка по двете бузи. Юдит беше сигурна, че устните й са оставили тъмночервени следи от червило върху лицето му. Шумните целувки отекнаха чак в стаята на пациентката.

После вечерта достигна първата си кулминационна точка. Юдит беше събудена, вдигната от леглото и приведена в подходящ вид за гостите. Типичното й облекло от зимната психоколекция се състоеше от лилава пижама и черен хавлиен халат. Всички я прегърнаха сърдечно и я приветстваха обратно в реалния свят. Юдит реши да стои настрана от Лукас, тъй като искаше да му спести целия този театър. Същевременно се опита да намигне окуражително на брат си Али, който днес имаше особено тъжен вид.

По-късно организаторът на тържеството взе думата.

— Скъпа Юдит, скъпи роднини и приятели! Както знаете, не си падам по дългите речи — започна Ханес дългата си реч.

Той разказа за последните месеци, които били изпълнени с трудности за всички, за непосилните предизвикателства, изправили се пред тях, и за внезапните промени, които можели да настъпят буквално за една нощ и карали човек да се чувства напълно безпомощен. В този момент Юдит се намеси с кратко ръкопляскане, което предизвика неловко коледно мълчание.

Ханес реши да съкрати речта си и да премине директно по същество.

— Днешният ден е изключително специален за мен и Юдит — заяви той, без да подозира колко е прав. — А именно защото нашата… как да се изразя… жилищна ситуация — продължи Ханес с театрален тон, като удължаваше нарочно гласните — от днес ще се промени. Или по-скоро ще се разшири.

Юдит не се сдържа и изръкопляска още веднъж.

В следващия миг Ханес вдигна високо някакъв ключ, размаха го триумфално във въздуха и подобно на средновековен пазач на градските порти съобщи:

— Последвайте ме, ако обичате.

Юдит хвана Али за ръката и се престори, че се обляга на него. Всъщност единствено тя знаеше накъде се бе запътил Ханес. Наскоро бе видяла с очите си сходен жилищен модел.

След малко всички се озоваха в съседния апартамент, който до неотдавна бе принадлежал на вече починалия пенсионер Хелмут Шнайдер. Гостите се удивиха на безупречното изпълнение на ремонтираните помещения. Ханес бе свършил чудесна работа, и то при пълна дискретност, ако се изключеха някои среднощни шумове, които почти бяха отнели разсъдъка на Юдит. Почти.

Разбира се, в този тържествен момент никой не посмя да изтъкне каквито и да е възражения спрямо проявения вкус, макар и всеки квадратен сантиметър от грижливо обновеното пространство веднага да подсказваше, че отговорният за ремонта архитект се занимава с преустройство на аптеки.

— Реших да взема това жилище, за да не си пречим — обясни Ханес с празнична скромност.

Говореше в множествено число, като очевидно прибавяше и мама, която сякаш изживяваше втора младост. Юдит се отдели от групата и се насочи към масата с коктейлни хапки. Така обяви студения бюфет за открит.

— Може ли още веднъж да помоля за вашето внимание? — попита Ханес.

Предстоеше и друга изненада. Тя се спотайваше зад бялата врата и дори през малката пролука загатваше за необикновената си яркост.

Гостите се преместиха в новата стая на Юдит, съчетаваща функциите на хол, спалня и дневна. Приличаше на петзвезден затвор с всичко необходимо за „напълно достойното съществуване“ на Юдит. Обзавеждането включваше една нова, още по-голяма фруктиера, в която изненадващо се виждаха само три банана. Определено имаше какво да се подобри в това отношение.

Юдит се приближи до стената, която отделяше бъдещата й болнична стая от старата й спалня, и незабелязано я докосна. Едва се сдържаше да не попита Ханес как бе успял да възпроизведе металическия звук от огъване на ламарина и дали всеки път бе произнасял на живо до болка познатите й фрази. Навярно бе използвал аудиозапис и бе вградил високоговорители в стената? Юдит обаче реши да остави тези въпроси на други хора.

Разбира се, възхитените погледи на гостите бяха приковани в средата на стаята. Великолепният кристален полилей от Барселона, чиито висулки пречупваха неповторимо светлината, висеше точно над леглото.

— Този полилей, скъпи роднини и приятели, е много специален за нас — заяви Ханес. — Под него ние с Юдит на практика…

Кратката пауза имаше за цел да предизвика трогателни усмивки по лицата на присъстващите. Тържествената ситуация очевидно го изискваше.

— … на практика открихме любовта.

Непоправимата Юдит се доближи до полилея и прокара пръсти по кристалните висулки, които иззвънтяха по добре познатия й начин. После тя избухна в силен смях.

— Вижте я само как се радва! — възкликна Ханес.

Постепенно и останалите започнаха да го забелязват.