Даниел Глатауер
Вечно твой (92)

1

Когато същата вечер Ханес се приближи до леглото й, Юдит се престори на заспала, но ръцете и краката й трепереха. Беше забравила да скрие хапчетата в касичката и той, разбира се, веднага ги забеляза на нощното шкафче. Пъхна ръката си под изпотената й шия и повдигна главата й. Подобно на онези детски кукли, които в легнало положение са заспали, а в изправено се събуждат, Юдит отвори очи и се втренчи в скрина, където се намираха бананите.

— Скъпа, важно е да вземаме лекарствата три пъти на ден, иначе никога няма да оздравеем — прошепна Ханес и доближи чашата с вода до устните й, върху които вече бе поставил хапчетата.

За една десета от секундата Юдит трябваше да реши дали да приключи с театъра и да изплиска водата в лицето му. Не, беше по-разумно да затвори очи, да отвори уста и послушно да погълне лекарствата, след което отново да потъне в плътната сива пелена. Тихо си обеща, че ще й бъде за последен път.

Когато Ханес си отиде, тя притисна с юмруци слепоочията си и се опита да прогони първите признаци на замаяност. Ако успееше да задържи мислите си върху Бела, щеше да пропъди гъстата мъгла в главата си. От време на време чуваше шепота на Йесика Райман, която би се гордяла много с нея в този момент. Изведнъж пъзелът се нареди. Едно обстоятелство разбули всички мистерии — Бела беше съкращение от Изабела. Изабела, Изабела, Изабела… Пермасон. Клиентката, купила кристалния полилей от магазина. Юдит се сети къде другаде е виждала името — то беше на първо място в списъка. Изабела Пермасон. Написано със специфичния разкривен почерк на Райман. Когато Юдит бе влязла за пръв път в кабинета й, психиатърката бе седяла пред компютъра и бе въвеждала личните й данни от някакъв лист. Тогава Юдит бе забелязала още няколко имена върху него. „Кои са останалите?“ — бе попитала тя. „Пациенти със сходна медицинска история“, гласеше отговорът. Най-отгоре — точно така, не съществуваше и най-малкото съмнение — пишеше: „Изабела Пермасон“. Двете жени фигурираха в един списък. Общото помежду им беше Ханес. Същият глас, същият кристален полилей, същият звън. И светлината, която ставаше все по-слаба и по-слаба. Юдит вече чуваше единствено сподавени звуци. Сивата пелена бавно се спускаше около нея и блокираше сетивата й. Трябваше да заспи само още веднъж. Още веднъж, а после…