Даниел Глатауер
Вечно твой (72)

6

Когато се обърна по гръб, Юдит установи, че лежи в спалнята. Онези, които смятаха, че тържеството е свършило, подценяваха острия й слух и здравия й разум. Ритуалът й беше добре познат. Първо се появяваше шепотът. После в стаята отекваха металическите звуци, последвани от фанфари. Почетният гост бе пристигнал. Явно все пак бе решил да се появи. Тя го очакваше. На него можеше да се разчита. Нямаше да я изостави. Никога. Беше й обещал. Колко хубаво звучеше гласът му: „Цялата тази навалица, тази навалица, тази навалица.“ Винаги казваше това в началото. Всичко се свеждаше до началото, когато той я бе настъпил по петата в супермаркета. „Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много.“ Тя изпитваше болка. Опита се да докосне главата си, но ръцете й не помръдваха.

„Лежи спокойно, Юдит, не отваряй очи! Донесъл съм ти нещо, специален подарък.“ Подарък за нея. Двамата седяха около масата. Беше много късно, тъмна нощ. Другите си бяха тръгнали. Оставаха само те и гласовете им. Неговият глас. „Ще отгатнеш ли какво съм ти донесъл?“ Тя трябваше да отгатне.

Изведнъж дочу звънтене. И то какво! Струваше й се познато. „Помниш го, Юдит, нали? Радваш ли се?“ Да, радваше се. Тази гоненица с вятъра, този прекрасен звън. Висулка до висулка, кристал до кристал. Най-ценният й екземпляр. От Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам.“ Тогава бе застанал за пръв път под полилея. „Спомняш ли си? Началото на историята, ослепителната светлина, висулките, които си играят с вятъра — като падащи звезди, завихрени в танц. Обещание към вечността. Нашата голяма любов. Как звучеше тя? Как грееше? Как звучи сега? Чуваш ли? По-силно? Още по-силно? Още по-светло?“ Главата й кънтеше!

„Лежи спокойно, Юдит. Не отваряй очи! Недей! Ако го направиш, ще прогониш светлините и ще заглушиш звъна. Ще се окажеш съвсем самичка и ще се превърнеш в сянка. Мрак и тишина ще обгърнат всичко около теб. Остани, остани при мен.“ Трябваше да остане при него.

Рамото й се удари силно в ръба на леглото. Юдит отвори очи. Ханес? Къде беше той? По дяволите, главата й! Къде висеше испанският кристален полилей, кой го бе разлюлял, откъде се чуваше звънтенето? Тя потърси с ръка ключа на лампата. Светлините на пражкия полилей огряха празната смълчана стая.

Юдит продължи към дневната. Ханес? Около масата нямаше никой. Всичко беше подредено. Гостите си бяха тръгнали. В кухнята се виждаше купчина измити съдове. Всичко беше чисто. Тя избърса потта от челото си с мократа тениска. Краката й трепереха. Завлачи се към входната врата, отвори я и пусна осветлението на стълбището. Там също нямаше никой. Никакви послания или сигнали. Господин Шнайдер беше мъртъв. Юдит заключи вратата, отправи се към кухнята и влезе в банята. Приведе се над мивката, обля се със струя студена вода и избърса мократа си коса.

По дяволите! Главата й бучеше от алкохола. Тя взе силно обезболяващо и отпи малко хладка вода. Преглътна хапчето, което изглеждаше като миниатюрен пясъчен часовник, и грабна още едно — жълтото — срещу червея в главата си. И още едно — овалното, — което трябваше да попречи на червея да се размножи (освен ако не беше твърде късно). Юдит си помисли дали да не извика бърза помощ. Но защо? За да открие мъжа, чийто глас не спираше да отеква в съзнанието й? Или полилея, който все така примамливо звънтеше в ушите й? При подобни аргументи дори най-добрите лекари оставаха безпомощни.

Юдит си даде срок до зазоряване. Беше изключено да заспи. Ето защо реши да се отдаде на по-смислени занимания, докато стане светло. Прибра съдовете в шкафа колкото се може по-бавно. От ръцете й се изплъзна само една чиния — за съжаление не повече. Търсенето и събирането на парчетата й отне най-много пет минути.

Бурята в главата й бавно утихна и на нейно място се спусна гъста мъгла. Юдит се шмугна отново в спалнята, отвори голямата ракла и започна да изпразва с две ръце цялото й съдържание. Струпа на пода огромна купчина палта, якета, пуловери, ризи, тениски, блузи, панталони, чорапи и бельо. После се зае да сгъва прилежно дрехите и да ги нарежда обратно в раклата. След известно време ръцете й продължиха да действат сами, без никакво нейно участие.