Даниел Глатауер
Вечно твой (64)

3

Във вторник се състоя първата й среща с Йесика Райман — дребничка жена, която наближаваше четирийсетте и тежеше едва петдесет килограма, но очевидно беше доста компетентен психиатър. Тя седеше пред огромен компютър и въвеждаше данните на Юдит от някакъв списък с още пет-шест имена.

— Кои са останалите? — попита Юдит.

Райман се усмихна дяволито и отговори:

— Пациенти със сходна медицинска история, директно от интелигентния ни архив.

Страхотно, помисли си Юдит. Ето че и тя пишеше „медицинска история“. Нейният случай също щеше да попадне в архива. Лекарката разгледа резултатите от проведената електроенцефалография, проследи всички диаграми и таблици, след което поклати разочаровано глава и погледна състрадателно Юдит.

— Ужасна скука! Липсват церебрални увреждания, смущения, необичайни събития и инциденти. Нямате и наследствена обремененост заради някоя луда баба. Абсолютно нищо.

Психиатърката веднага спечели симпатиите на Юдит. Обясни й, че шизофреничната психоза всъщност не е нищо сериозно. Един на всеки сто души страдал от нея поне веднъж в живота си.

— Нормално е да не я възприемате като нещо сериозно — каза Юдит. — Нали се занимавате само с въпросния „един на сто“.

Райман се засмя сърдечно. Явно досега не бе чувала тази шега.

Все пак се радваше да съобщи на Юдит, че всеки четвърти пациент с подобно заболяване не изживява повторно бягство от реалността.

— Така че ако вземате послушно предписаните невролептици преди или след миене на зъбите (но никога по време на това), със сигурност ще станете част от позитивната статистика!

Юдит се радваше, че е попаднала на свестен лекар. Скоро обаче разговорът придоби по-неприятен оттенък — тя за пръв път трябваше да разкаже за „инцидента“.

— Съжалявам, но си спомням съвсем откъслечно случилото се — започна да се оправдава Юдит.

— Още по-добре — отвърна Райман. — Страшно обичам пъзели. Понякога ми отнема цели седмици да ги наредя. Продължете, слушам ви!

— Вечерта преди инцидента не можах да заспя. После нещата ми се губят.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не можахте да заспите?

— Сигурно не съм била достатъчно уморена.

— Или пък сте чували гласове?

— Какво ви навежда на тази мисъл?

— Подобен сценарий е често срещан при един на сто души.

— В такъв случай ще трябва да ви разочаровам. Не чувах Никакви гласове. Вероятно заради това… не успях да заспя.

Йесика Райман потърка доволно ръце.

— Харесва ми — заяви тя. — Най-сетне нещо различно! А после?

— Какво после?

— Какво се случи на следващия ден?

— Бях напълно съсипана и изтощена, но в приповдигнато настроение, като в транс. Не съм напълно сигурна, но се чувствах така, сякаш някой ме направлява от разстояние.

— Какво ви тревожи?

— Хм, трудно ми е да преценя — излъга Юдит.

Все пак двете не бяха толкова близки.

— Проблеми в работата?

— Определено не — засмя се Юдит.

— Тогава в личния живот?

— От доста време нямам такъв.

— Хората, които го твърдят, често водят изключително интензивен личен живот. Разбира се, той се върти изцяло около самите тях — каза Райман и добави леко нетърпеливо: — Е, ще ми кажете ли кой е причинителят? Майка, баща, настоящ или бивш приятел, любовник, неговата съпруга, домашният му любимец? Може би всички заедно? Кой ви изнервя? Какво ви тормози? Защо страдате?

Юдит сведе глава и се престори на замислена.

— Добре, няма значение, това си е Вашият личен живот — заяви любезно Райман. — Значи в даден момент сте напуснали жилището си. Какво си спомняте после?

— Много хора, които са се надвесили над мен. В объркването си съм скочила пред някакъв автомобил.

— Кой ви тласна към него?

Юдит трепна. Въпросът беше потресаващо точен и недискретен.

— Нечии гласове? — настоя Райман.

Тъй като Юдит мълчеше, тя продължи да задълбава.

— Гласове, които ви даваха заповеди?

— Не, не бяха заповеди — отвърна Юдит. — По-скоро препоръки.

Райман се засмя, с което леко разведри обстановката.

— И какво ви препоръчаха?

— Да пресека улицата.

— Съветът не е особено добър.

— Вече ми е известно — каза Юдит. — Другия път просто няма да ги послушам.

На моменти разговорът наистина я забавляваше.

— След малко приключваме — обеща Йесика Райман.

Юдит се досещаше какъв ще бъде следващият въпрос.

— Чии бяха гласовете?

Да, разбира се. Юдит въздъхна.

— Трудно ми е да определя. Беше нещо като смесица от гласове на близки, роднини, непознати хора…

— Добре, да забравим това — заяви Райман, сякаш бе прозряла лъжата. — Сега ще ви оставя да си починете и да се насладите на вкусната храна в болницата.

Преди да излезе, лекарката огледа Юдит от глава до пети и добави загрижено:

— Аз също имам препоръка за вас.

— И каква е тя? — попита Юдит.

— Не се затваряйте в себе си. Доверете се на онези, които ви обичат. Подновете контакта с приятелите си. Човек никога не може да преодолее сам психичните си проблеми. Изолацията е най-сигурната предпоставка да се превърнете завинаги в „един на сто“.