Даниел Глатауер
Вечно твой (61)

5

Магазинът за лампи щеше да бъде затворен от четвъртък до понеделник заради ремонт на канализацията. Юдит си бе поставила за цел да дочака невредима неделния ден, когато си бе уговорила среща с Лукас на кафе. Между другото, той смяташе за пръв път да доведе семейството си — факт, който леко я притесняваше.

Плановете й се провалиха още през първата нощ. Тя отново не успя да мигне, въпреки че беше взела приспивателни. Напразно се напрягаше да чуе познатите шумове и гласа, който повтаряше все едни и същи реплики. На сутринта се чувстваше ужасно уморена и съсипана. Нима този страхливец вече не искаше да говори с нея, и то тъкмо когато бе започнала да свиква със среднощното му присъствие?

Юдит отдавна бе изтрила номера на мобилния му телефон, но в съзнанието й се открояваше украсена с жълти рози черна дъска, на която ясно личаха цифрите. Дълго време даваше свободно, но накрая се включи гласовата поща и той произнесе името си. Юдит беше прекалено развълнувана, за да се храни, и твърде изтощена, за да заспи. До срещата й е Лукас имаше цели сто и двайсет часа. Тъй като не знаеше какво друго да прави, тя продължи да звъни на Ханес през две-три минути и с нарастващо нетърпение дочакваше все същия отговор: „Свързахте се е гласовата поща на — и тук се чуваше неговият глас… — Ханес Бергталер.“ На няколко пъти Юдит се изсмиваше високо, след което отново я обземаше гняв. После реши да му остави, или по-скоро да му изкрещи, следното съобщение: „Здравей, аз съм! Исках само да ти кажа, че не съм толкова глупава. Много добре знам, че си наоколо и ме наблюдаваш. Но нека ти издам нещо — не ме интересува. Вече не можеш да ме уплашиш. Затова се покажи, страхливецо! А ако не го направиш, аз ще те намеря! Където и да се криеш!“

След обаждането не я свърташе вкъщи. На стълбището забеляза, че още е по пижама и чехли. Внимавай, Юдит, сега не е моментът за глупави грешки! Тя се прибра в апартамента, наплиска лицето си със студена вода, нанесе плътен слой тъмночервено червило върху устните си и облече дрехите от предишния ден. Скри бучащата си глава под лилава вълнена шапка, прекрачи прага на жилището и заключи вратата.

При втория си опит успя да излезе навън. Оскъдната мъглява светлина подразни очите й и тя си сложи слънчеви очила. Хората около нея издаваха странни звуци, движеха се като на забавен кадър и до един изглеждаха навъсени. Отначало Юдит си помисли, че просто я избягват, но после усети враждебното им отношение. Децата я зяпаха втренчено и правеха злобни гримаси. Жените се подиграваха на външния й вид и я обиждаха. Мъжете й хвърляха похотливи погледи, сякаш всеки момент щяха да я завлекат в храстите и да разкъсат дрехите й.

За пръв път мярна Ханес на трамвайната спирка, но когато се приближи до него, разбра, че се е припознала. С каква ненавист я изгледа този мъж! По-добре се премести на отсрещния тротоар, Юдит, там ще си в безопасност. Никой няма да ти причини зло.

Но враговете бяха бдителни и продължиха да я следват. Враговете никога не остават на едно и също място. Ти си по-бърза, Юдит, ти ги превъзхождаш. Хайде, скъпа, пресечи отново улицата! Ханес? Той понечи да я хване, но веднага отдръпна ръката си. Беше някакъв непознат, който я стрелна злобно с очи. „Мразиш ли ме?“ — попита тя. „Да те мразя? Скъпа, не съзнаваш какво говориш.“ Минувачите я бутаха. Юдит се опитваше да се защити, доколкото можеше. За миг избяга на отсрещния тротоар, после пак се върна обратно. Постоянно се движеше на зигзаг — така отровните змии нямаше да я докопат. „Пресечи още веднъж, за да се отървеш окончателно от тях. Пази се от шумните автомобили!“ Беше твърде късно. Този път не успя да се измъкне. Враговете се надвесиха над нея. Ханес стоеше сред тълпата и й махаше. Беше тъжен. Юдит отново го бе изоставила. „Определено няма да се изгубим от поглед“, каза тя. „Със сигурност няма, скъпа.“

Някой я хвана за ръката. Всички наоколо мълчаха. „Колко пъти съм ти казвала да внимаваш с колите?“ Най-после един глас от миналото — още от времето, когато Юдит беше малко дете.