Даниел Глатауер
Вечно твой (6)

6

„Някой път“ се оказа следващата сутрин. Бианка се провикна от предната част на магазина:

— Госпооожо, търсят ви!

Юдит веднага се досети за какво става дума. Ханес, чието фамилно име започваше с „Берг“ или „Бург“, беше застанал под един от най-ценните артикули — гигантския овален кристален полилей от Барселона. Вече петнайсет години всеки клиент му се възхищаваше, но никой не се решаваше да го купи.

— Надявам се, че не ви притеснявам — започна мъжът.

Носеше синя плетена жилетка със светлокафяви копчета. Приличаше на човек, който всяка вечер сяда с чаша „Ърл Грей“ пред запалената камина и от време на време докосва с крак плътната козина на тромавия си санбернар, докато децата лудуват наоколо и бършат омазаните си с банани пръсти в Дамаската на канапето.

— Не, не ме притеснявате.

Ядоса се на себе си, че е толкова развълнувана. Нямаше логично обяснение за притеснението й. Наистина. Непознатият й се струваше приятен, но не особено интересен на пръв поглед. А рядко й се искаше да се сближи повече с мъжете. Той в никакъв случай не беше неин тип, но и типовете не бяха от значение. Опознаеш ли веднъж някой мъж, всички останали са ти ясни.

Юдит не можеше да прецени в какво точно се изразява чарът на Ханес Еди-кой-си. Навярно се криеше в честотата, с която случайността го тласкаше към нея, или в непредвидимостта на появите му — винаги изникваше по-рано от очакваното. Или пък в устремеността, с която той се впускаше към Юдит, сякаш на света не съществуваше нищо друго.

В момента обаче не биваше да избързва — още беше твърде рано да я покани на кафе. Юдит ясно щеше да му покаже, че действията му са прекалено настойчиви, и да го отпрати. Тя нямаше никакво желание да се превръща във временно развлечение за някакъв отегчен съпруг, чиято жена му плете сини жилетки със светлокафяви копчета.

— Наистина не исках да се натрапвам — продължи той.

— Не се натрапвате.

— Истината е, че от снощи нещо не ми излиза от ума.

— И какво е то?

— Вие, ако трябва да съм напълно искрен.

Поне е прям, помисли си Юдит.

— За мен ще бъде огромно удоволствие да отидем на кафе. Искам просто да поговоря с вас. Какво ще правите след работа?

— След работа ли? — попита Юдит, все едно това беше възможно най-неподходящото време. — За съжаление съм заета.

Отговорът й сякаш го съсипа. Той я погледна тъжно, отпусна отчаяно рамене и въздъхна тежко. Приличаше на обиден ученик, на когото току-що са отнели топката.

— Но сигурно ще успея да отложа уговорката си за по-късно — добави Юдит. — Едно бързо кафе след края на работния ден не е проблем.

За да придаде по-голяма тежест на своите думи, провери часовника си и продължи:

— О, да, ще може да се уреди.

— Страхотно — заяви мъжът.

Юдит трябваше да признае, че й е приятно да наблюдава как усмивката се връща на лицето му. Осъзна, че именно тя е причината бръчиците около очите му да се раздвижат и огрени от светлината на любимия й полилей от Каталуния, да засияят като слънчеви лъчи.