Даниел Глатауер
Вечно твой (56)

4

В нощта на шестия ден, откакто Ханес не се бе обадил на Юдит, тя за пръв път чу гласа му. Лежеше по гръб на канапето в дневната, огряна от златистата светлина на ротердамския лампион, и чакаше клепачите й да се затворят. Предишните вечери този метод й бе помогнал да си извоюва поне няколко часа сън, преди зората да я избави от кошмарните сенки.

Първоначално Юдит чу звуци, напомнящи огъването на ламарина в някоя пещера. После долови нечий шепот. Той постепенно прерасна в мърморене, което все повече се усилваше. И накрая тя разпозна неговия глас, да, нямаше никакво съмнение. „Цялата тази навалица — каза Ханес, както при първата им среща в супермаркета. Думите му отекнаха в стаята. — Тази навалица, тааази навааалица, тааазиии навааалииицааа…“ Юдит веднага проследи реакцията си. За своя изненада не се поддаде на паника, дори напротив. Гласът й беше познат, толкова отдавна го носеше в себе си. До този момент го бе потискала като мъчителна тайна, но сега той най-сетне напираше да излезе навън, за да се върне на мястото си — при Ханес. Юдит не помръдваше. Стараеше се да диша едва доловимо, за да не изпусне нито дума от казаното. „Сигурно ви е заболяло много — продължи гласът. Явно имаше предвид настъпването по петата й. — Надявам се, че не ви притеснявам.“ Беше казал това, когато за пръв път бе застанал под светлината на кристалния полилей от Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам, не виии притесняяявам, прииитееесняяявааам…“ Не, не я притесняваше, успокояваше я. Тя се отпусна. Обзе я умора. Накрая чу само: „Лека нощ, скъпа. Скъъъпа, Скъъъпааа…“ После всичко наоколо утихна и потъна в мрак.

 

 

На следващата сутрин Юдит се чувстваше така, сякаш страдаше от тежък махмурлук. Имаше силно главоболие и изпитваше известно смущение от среднощното си преживяване. Възприемаше го като първия сериозен гаф на мозъка си. Не беше просто някакъв сън, тъй като в будно състояние човек винаги знаеше дали е сънувал, или не. А Юдит не бе сигурна. За пръв път й се случваше подобно нещо.

Когато отиде на работа, тя реши да го сподели със стажантката си. Бианка не се впечатли много от историята.

— О, аз чувам гласове непрекъснато. Особено този на майка ми, който е доста пронизителен.

— Бианка, кажи ми честно, смяташ ли, че нещо не е наред с мен?

— Съвсем честно ли?

— Да, моля те.

— Добре, шефке. Мисля, че изглеждате ужасно.

— Благодаря ти за комплимента! Защо „ужасно“?

— Ами как да се изразя, все едно сте бегла сянка на жената, която бяхте доскоро. Ставате все по-изпита и бледа. Треперите. Вече не се обличате хубаво. Да не говорим за прическата ви! А когато в магазина има клиенти, ставате нервна и раздразнителна и гризете ноктите си. Неща от този сорт. Може би се нуждаете от почивка. Или от нов любовник, който да пропъди мрачните ви мисли. В момента изживявам точно такъв период. Човек забравя всичките си грижи.

Бианка извъртя очи, за да подсили думите си.

— Или поне си купете нови ботуши — добави тя. — Щом се чувствате зле, трябва да се сдобиете с нещо красиво.

— Знаеш ли кое ме побърква най-много? — каза Юдит.

— Предполагам, Ханес.

— Фактът, че не се обажда.

— Вероятно си е намерил друга. Нормално е да се ядосвате в подобна ситуация, въпреки че го ненавиждате.

— Бианка, според мен няма друга.

— Тогава се радвайте, че ви е оставил на мира!

— Но Ханес не ме оставя на мира. Той окупира и блокира съзнанието ми. Вече не е просто някъде наблизо, а вътре в мен.

— Хм — промърмори Бианка и потупа с показалец слепоочието си. Рядко се замисляше толкова напрегнато. — Знаете ли какво? — заяви тя накрая. — Нека отидем да ви изберем нови ботуши!