Даниел Глатауер
Вечно твой (45)

4

Смисълът на следващите дни — Юдит бе дочакала началото на август с нарастващо притеснение — се изразяваше в отброяване на изминалите часове. Тя бе дотолкова заета с пропъждането на натрапника от мислите си, че забравяше дори да се храни. Нощем й беше трудно да заспи, тъй като се страхуваше да не сънува кошмари с издрани ръце. Ето защо продължително се взираше в светлината на ротердамския лампион, докато клепачите й сами се затвореха.

Всеки ден Герд правеше неуспешни опити да се свърже с нея. Другите й приятели също започваха да се притесняват. Уви, твърде късно. Юдит се бе затворила в себе си и с ужас очакваше следващите атаки на Ханес. Беше в постоянна готовност, заредена с непоклатима решителност да не им обръща никакво внимание.

В този период той неизменно й оставяше по едно съобщение на ден на гласовата поща. За щастие винаги го правеше следобед, никога през нощта. Юдит изтриваше мигновено посланията му, без дори да ги прослуша. Успокояваше се с мисълта, че ако упорството му се запази в умерени граници — едно неизвестно съобщение дневно върху нищожната СИМ-карта на бездушния й мобилен телефон, — тя скоро ще успее да извоюва обратно нормалния си живот. Представяше си как, подобно на новородена, се завръща при своите приятели и роднини с думите: „Ето ме отново, просто преживях малка криза. Нищо чудно, че се получи така — знаете каква жега беше, а като се добави и целият стрес…“ И те щяха да отговорят: „Радваме се, че си сред нас, Юдит. Сега заслужаваш хубава почивка. Няма от какво повече да се страхуваш. Всички сме с теб!“

Все още не се чувстваше готова. Продължаваше да си пробива път през тесния мрачен тунел, но вече се забелязваха първите слънчеви лъчи. В моментен изблик на еуфория, по време на първата си изпитателна разходка под открито небе, Юдит реши да резервира едноседмична екскурзия до Амстердам в края на август. Там можеше да отседне при приятели, които не познаваха Ханес и (в най-лошия случай) щяха да научат от самата нея, че ежедневно е била тормозена от някакъв натрапник, който й е оставял безсмислени съобщения на гласовата поща.

 

 

Два дни по-късно Юдит прояви прекалена наивност и отвори един плик без подател, докато преглеждаше служебната си поща. След първоначалния шок — бързо разбра, че писмото е от Ханес — тя допусна втора сериозна грешка: прочете написаното ред по ред, до последната дума.

Текстът беше в телеграфен стил и в началото звучеше подвеждащо неутрално: „Дванайсети август, седем часа, радиобудилникът й се включва. Неговият часовник показва седем без шест минути. Нейният избързва; той има правилното време. Тя си взема душ. Страхотно е как хладката вода се стича по нежната й, копринена кожа. Тя постоянно си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седем часа и четирийсет и три минути. Тя напуска сградата. Носи прилепнала светлозелена рокля. Русата й коса е леко разрошена. Прилича на двайсетгодишно момиче. Най-красивата жена на света. Но лицето й е твърде сериозно и тъжно. (Телеобективът рисува всичко в черни краски!) Тя му липсва. Той й липсва.

Седем часа и петдесет и седем минути. Тя отключва магазина за лампи. Смарагдовозелената й чанта се изплъзва от крехкото й рамо. Изглежда припряна, напрегната, изнервена. Явно е разсеяна. Мисли си за него. И той за нея — винаги.

Дванайсет часа и четиринайсет минути. Тя излиза от магазина. Озърта се. Търси го. Той е толкова близо. На една ръка разстояние. Обича я повече от всичко на света. Тя него също. Несъмнено. Несъмнено. Несъмнено.

Дванайсет часа и двайсет минути. Тя влиза в банката. Нима ще тегли пари? Той е готов да й даде своите. На него не му трябват пари, а единствено нейната обич.

Дванайсет часа и двайсет и седем минути. Тя излиза от банката. Той й изпраща въздушни целувки. Тя надушва близостта му, усеща дъха му, търси го. Объркана е.

Дванайсет часа и трийсет и пет минути. Шмугва се обратно в магазина. Той й маха. Тя не може да го види, но долавя присъствието му. Той я закриля. Предпазва я от всичко зло.

Седемнайсет часа и десет минути. Тя излиза от магазина. Чакането си заслужаваше. Чакането винаги си заслужава. Търпение и вярност — двете най-важни неща в човешкия живот. Именно те подхранват любовта. Интересно, този път тя избира друг маршрут. Голдшлагщрасе. Таненщрасе. Хютелдорфер Щрасе. Тя поглежда назад. Той усеща вятъра, завихрен от движението на тялото й. Тя си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седемнайсет часа и двайсет и три минути. Тя влиза в… ооо… туристическа агенция. Той е като ударен с мокър парцал. Може би иска да го изненада? Отново Венеция? Тя го обича, несъмнено. И той нея — повече от всичко.

Седемнайсет часа и четирийсет и две минути. Тя излиза от туристическата агенция. Усмихва се. Радва се. Мисли си за него. Обича го. Колко жалко. Жалко. Жалко. За няколко минути му се налага да я изпусне от очи. Тя ще се прибере у дома без него. Той влиза в туристическата агенция…

Осемнайсет часа. Тук приключват записките за деня. Той ще остане до нея. Любовта ги сближава. Вечността ги споява. Тя е неговата светлина, а той — нейната сянка. Двамата не могат един без друг. Щом диша тя, диша и той.

Той ще остане на пост. Тя усеща близостта му. Той се радва. Радва се на пътуването им до Амстердам.“