Даниел Глатауер
Вечно твой (44)

3

Той седеше леко приведен над масата до прозореца вляво от входа. Юдит се шокира от външния му вид. Беше небръснат, с мазна коса и хлътнали бузи, а кожата му имаше нездрав зеленикав оттенък. Щом я зърна, ококори очи.

— Радвам се, че си тук — каза той.

Беше му трудно да преглъща и с усилие изговаряше думите.

— Болен ли си? — попита Юдит.

— Не и когато те виждам.

Тя вече съжаляваше, че е дошла.

— Трябва да отидеш на лекар.

Той се усмихна измъчено.

— Несъмнено си най-красивата жена на света.

— Май си вдигнал температура. Сигурно си пипнал някой грип или вирус.

— Ти си моят вирус.

— Ханес, престани, моля те. Крайно време е да ме забравиш.

Явно я бе заразил, защото и тя започна да преглъща трудно.

— Скъпа, и двамата допуснахме грешки.

— Да, моята е, че дойдох тук.

— Защо говориш така? Нараняваш ме. Скъпа, какво съм направил, че се отнасяш толкова лошо с мен?

— Ханес, умолявам те, спри да ме наричаш „скъпа“. Вече не сме заедно. Искам отново да водя нормален живот.

— Нека ти припомня нещо, Юдит. — Гласът му изведнъж стана силен и яростен. — Сещаш ли се как седяхме ей там?

Той посочи масата в ъгъла.

— Случи се преди двайсет и три дни — Ханес погледна часовника си… — и седемдесет и пет минути. Както си седяхме, ти ми каза следното (поправи ме, ако бъркам): „В момента просто не съм готова да се обвържа.“ След няколко минути добави: „Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме.“

Той направи кратка пауза. На бледото му лице се прокрадна лека усмивка.

— Е, Юдит, позволи ми да те попитам, какво според теб означава понятието „в момента“? И колко дълго трае „известно време“? Двайсет и три дни и седемдесет и пет — Ханес отново погледна часовника си, — не, седемдесет и шест минути? Бих казал, че това далеч не е един момент. Дори не е известно време, а цяла вечност. Погледни ме, Юдит, виж уморените ми очи. В тях ще откриеш двайсет и три дни и седемдесет и шест минути. Колко още възнамеряваш да ме мъчиш?

— Ханес, ти напълно отричаш реалността. Нуждаеш се от лекар. Болен си, направо си се побъркал.

— Ти ме побъркваш с твоите игрички. Бях си обещал да бъда търпелив, дори го казах на родителите ти, но понякога, понякога…

Той сви юмруци и стисна силно зъби. Челюстите му изскочиха, вените по челото му изпъкнаха.

Юдит понечи да стане от масата и да избяга от кафенето. Тогава обаче си спомни за Бианка и мъжете, които просто не искаха да се примирят. Ханес щеше да продължи да я преследва, ако тя не го отблъснеше веднъж завинаги. Затова се опита да запази спокойствие и заяви почти шепнешком:

— Съжалявам, Ханес. Харесвам те и много те ценя, но не те обичам. Не Те Обичам! Двамата никога няма да се съберем отново. Никога, Ханес, никога. Погледни ме: никога! Моля те, спри да ме чакаш. Спри да мислиш за мен. Зачеркни ме от живота си. Знам, че звучи ужасно. Боли ме дори когато го изричам. Но пак повтарям, за да не останат никакви съмнения. Зачеркни ме от живота си!

Той я погледна и поклати глава. Стисна очи и се вглъби в себе си. После се усмихна, вдигна рамене и пак ги отпусна. Като че ли най-сетне се опитваше да възприеме думите й и да се отърси от натрапчивите си мисли, но нещо в него продължаваше да се бунтува. Юдит седеше мълчаливо и наблюдаваше вътрешната му борба с каменно изражение.

— Юдит — каза Ханес, сякаш обявяваше изводите от своите разсъждения, — ще те освободя от присъствието си.

Някак между другото започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обещавам да те оставя на мира и да те зачеркна от външния си свят.

После сложи силно окосмените си ръце върху масата.

— Но ти ще продължиш да живееш в сърцето ми — заключи патетично той, след което демонстративно завъртя ръце и разкри вътрешната страна на предмишниците си.

Юдит го погледна ужасено. По цялото протежение на ръцете му се очертаваха кървавочервени ивици — твърде дълбоки и симетрични, за да бъдат следи от ноктите на котка.

— От какво са тези рани? — попита Юдит.

Треперещият й глас му подейства като мехлем и Ханес се усмихна кротко, почти блажено.

— Двамата сме неразривно свързани във вътрешния ми свят — обясни той. — Вече си свободна да си ходиш.