Даниел Глатауер
Вечно твой (34)

1

— Причината не е в теб — заяви Юдит.

Още в началото изрече най-безсрамната от всички лъжи. После потопи три бучки захар в кафето си. Ханес бе забил поглед в чашата с вода пред себе си — Юдит дори не искаше да знае какво му минава през главата. Никоя връзка не е толкова съвършена, че да оправдае горчивината на раздялата.

— В момента просто не съм готова да се обвържа — продължи тя.

По дяволите, не можеше ли поне да се разгневи? Защо й се усмихваше така смирено?

— Ханес, аз… много съжалявам.

Той избърса с палец една сълза, която се стичаше по носа й. Юдит бе твърдо решена да не плаче повече.

— Ти си прекрасен човек. Заслужаваш жена, която е сигурна в чувствата си и може да откликне подобаващо на вниманието, с което я обграждаш. Жена, която…

Нищо чудно, че бе спрял да я слуша. Той измъкна от папката си лист хартия и го остави на масата.

— Направи ли ти впечатление? — попита.

Звучеше твърде развеселен в тази ситуация. Обясни й, че докато седели в едно кафене до Моста на въздишките, той бил поръчал на някакъв уличен художник да ги нарисува. Именно заради това трябвало да притисне лицето си до бузата й в продължение на няколко минути. Неговите черти бяха изобразени сполучливо, но нейното лъчезарно излъчване й се стори чуждо. Не можеше да очаква от един случаен художник във Венеция да знае как изглежда влюбената Юдит.

— Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме…

— Да, ясно — прекъсна я той. — Подарявам ти рисунката. За спомен.

— Благодаря.

Юдит се подразни. Представяше си по друг начин истинското сбогуване.

— Вероятно сме възложили прекалено много очаквания на Венеция — каза той.

— Не, не, всичко беше чудесно. Ще запазя много хубав спомен от пътуването, наистина.

(Юдит усети срама си чак в слепоочията. Дори баща й не бе изричал такива лъжи пред майка й.)

— Мразиш ли ме? — попита тя с надеждата да чуе категоричното „да“ в кулминацията на своето смущение.

Не му попречи, когато той взе ръката й и я целуна. Щом напускаш някого, е редно да му позволиш подобни жестове.

— Да те мразя ли? — отвърна с усмивка Ханес. — Скъпа, не знаеш за какво говориш.

Не, явно ти не знаеш за какво говоря, което е по-лошо, помисли си Юдит. А и беше крайно време да престане да я нарича „скъпа“.

— Ами добре тогава — заяви тя, след като мълчанието й се стори непоносимо дълго.

— Добре тогава — каза той, сякаш току-що бе чул гениална фраза, която заслужаваше да се повтори.

Искаше й се да вметне нещо от сорта на: „Най-вероятно пак ще се засечем някъде.“ Вместо това обаче реши да приключи разговора с утешителна доза оптимизъм.

— Определено няма да се изгубим от поглед.

Ханес се засмя и разкри блестящите си зъби.

— Не, със сигурност няма.

Юдит стана от масата и бързо се насочи към изхода, за да избегне драматичната целувка за сбогом.

— Със сигурност няма да се изгубим от поглед, скъпа — извика той след нея.