Даниел Глатауер
Вечно твой (3)

3

Юдит ходеше с удоволствие на работа. И дори когато губеше мотивация, както се случваше почти винаги след празници, тя полагаше огромни усилия да го прикрие. В крайна сметка сама си беше шеф, макар че често мечтаеше да бъде подчинена на някой друг, не дотолкова взискателен човек. Като например стажантката й Бианка, която можеше да прекара часове пред огледалото и да изглежда изключително заета. Юдит притежаваше малка фирма на Голдшлагщрасе в петнайсети район. Въпреки помпозното име на улицата бизнесът й не беше особено доходоносен, но тя обичаше магазина за лампи и не искаше да го замени за нищо на света. Още в детството си смяташе помещенията за най-хубавите на Земята. Те бяха пълни с трептящи звезди и искрящи сфери, които грееха ярко и създаваха празнична атмосфера. В магическия музей на дядо й сякаш винаги беше Коледа.

На петнайсет години Юдит се чувстваше като в златна клетка. Докато пишеше домашните си, над нея бдяха безброй лампиони, а най-съкровените й мечти биваха съпровождани от ослепителното сияние на полилеите. Брат й Али не обичаше светлината и отрано се оттегли в тъмното си убежище. Майка й отчаяно се опитваше да се пребори с фалита и със собственото си нежелание да се занимава с търговска дейност. А баща й отдавна предпочиташе по-сумрачните заведения. Родителите й се бяха разделили в „дух на разбирателство“ — най-отблъскващия израз, който Юдит някога бе чувала. За нея той означаваше да плачеш с усмивка на лице, докато сълзите ти не застинат. В даден момент обаче ъгълчетата на устните ти натежават ужасно, спускат се надолу и остават завинаги в тази позиция — както при майка й.

На 33-годишна възраст Юдит пое западналия магазин за лампи. През последните три години светлините в него отново бяха започнали да сияят. Може би не толкова силно, колкото по времето на дядо й, но продажбите и ремонтите вървяха достатъчно добре, за да позволят на майка й да си остане у дома. Ето как Юдит за пръв път се бе разделила с някого в дух на разбирателство.

Вторникът след Великден протече при изключително спокойно работно темпо. Тя прекара деня в задната стая под матовата светлина на настолната лампа, като се занимаваше със скучни счетоводни операции. Между осем и шестнайсет часа Бианка не издаде нито звук; вероятно вече се гримираше. Малко преди края на работното време момичето реши да засвидетелства присъствието си и се провикна:

— Госпооожо!

— Моля ви, не крещете така! Ако искате да ми кажете нещо, елате тук.

Бианка се приближи и заяви:

— Търси ви някакъв мъж.

— Мен ли? Какво желае?

— Да ви поздрави.

— Аха.

Беше мъжът с бананите. Юдит го позна едва когато чу думите му.

— Отбих се да ви поздравя — каза той. — Аз съм човекът, който ви настъпи по петата в магазин „Меркурий“ преди Великден. Днес сутринта ви видях да влизате тук.

— И цял ден сте чакали да изляза? — пошегува се тя и се изкикоти.

Коментарът й се стори доста остроумен. Мъжът с бананите оцени шегата и на лицето му изгря сияйна усмивка. Около искрящите му очи се открояваха стотици малки бръчици, а зъбите му блестяха от белота.

— Офисът ми се намира на няколко преки от тук — обясни той. — Затова си помислих…

— … дали да не дойдете да ме поздравите — прекъсна го тя. — Много мило от ваша страна. Учудвам се, че изобщо сте ме познали.

Юдит изрече последното с напълно сериозен тон, без най-малката следа от кокетство.

— Точно вие не бива да се учудвате.

Той я погледна особено. Лицето му беше прекалено развеселено за един отговорен баща с осем банана. Юдит определено не знаеше как да се държи в подобни моменти. Усети, че бузите й пламват. Трябваше да проведе спешен телефонен разговор и загатна за своето намерение, като погледна часовника си.

— Е, май е по-добре да тръгвам — каза той.

— Да.

— Много се радвам, че се видяхме.

— Да.

— Сигурно ще се срещнем отново.

— Ако имате нужда от лампа — отвърна тя и се засмя, за да се измъкне от неловката ситуация.

Този път Бианка се появи в най-подходящия миг и попита:

— Може ли да си ходя, госпожо?

Мъжът с бананите възприе думите й като сигнал за собственото си тръгване. Когато стигна до прага на вратата, се обърна още веднъж и помаха на Юдит така, сякаш се намираше на гарата. Жестът му обаче не говореше за сбогуване, а за посрещане на някой близък човек.