Даниел Глатауер
Вечно твой (26)

2

Вечерта Юдит се срещна с Герд и няколко негови колеги от Картографския институт в испанския ресторант на Мерцщрасе.

— Къде е Ханес? — попита той вместо поздрав.

— В командировка в Лайпциг.

— Ех, жалко.

Не го каза просто от учтивост. Реакцията му беше съвсем искрена и в известна степен притесни Юдит. Тя я прие като лека обида срещу наскоро извоюваната й втора половина.

Четири часа по-късно, след като я изпрати до къщи, Герд поправи грешката си.

— Винаги си била специална, но днес си просто изключителна — заяви той. — Надмина себе си.

— Благодаря.

Герд едва ли имаше предвид приноса й към обсъжданите теми — домашен прах, майки, вредни насекоми, прераждане.

— Беше ми много приятно във вашата компания, получи се хубава вечер — отвърна Юдит.

На лицето й все още сияеше усмивка, когато тя затвори входната врата на сградата, качи се с асансьора до последния етаж и включи осветлението на площадката. Изведнъж нададе остър писък. Връзката ключове се изплъзна от ръката й и падна шумно на пода. Някой се беше свил пред вратата й, но рязко се изправи и тръгна към нея. Юдит понечи да избяга или да извика за помощ, но от шока остана като вцепенена.

— Скъпа — каза глухо той.

— Ханес, ти ли си? — едва успя да изрече тя. — Да не си се побъркал?

Сърцето й биеше като лудо.

— Какво ти става? Защо си тук? — продължи Юдит.

Едва сега забеляза огромния букет тъмночервени рози, който той бе насочил като оръжие срещу нея.

— Чаках те да се върнеш. Но ти закъсня, скъпа. Прибираш се ужасно късно!

— Ханес, да не си откачил? Как изобщо ти хрумна подобно нещо? Изплаши ме до смърт. Защо не си в Лайпциг? Какво търсиш тук?

Юдит дишаше тежко. Ханес остави цветята на пода и разтвори ръце. Тя се отдръпна.

— Какво търся ли? Разбира се, че теб, скъпа. Исках да те изненадам. Нямах представа, че ще си дойдеш толкова късно. Защо се забави? Къде скиташ посред нощите? Защо ни причиняваш това?

Гласът му трепереше. Светлината играеше по лицето му. Около очите му се открояваха дълбоки сенки.

— Моля те, върви си! — каза Юдит.

— Гониш ли ме?

— Сега не съм в състояние да говоря. Трябва да остана сама, да дойда на себе си. Моля те, тръгни си!

— Скъпа, недей така. Мога да ти обясня всичко. Искам да бъда с теб, завинаги. Готов съм да те закрилям. Ние си принадлежим. Пусни ме вътре. Нека да обясня.

Юдит усети как вцепенението постепенно започва да отстъпва място на гнева. Гласът й бе възвърнал силата си.

— Ханес, напусни сградата! — изкрещя тя. — Веднага! Разбра ли ме?

На четвъртия етаж се отвори врата и някой извика:

— Тихо там горе! Ще се обадя на полицията!

Заплахите очевидно подействаха, тъй като Ханес рязко смени тона.

— Мислех, че ще се зарадваш — измънка той пред вратата на асансьора. — Изобщо ли не ти липсвах?

Юдит стоеше безмълвно.

— Няма ли поне да вземеш цветята? Почти увехнаха. Имат нужда от вода. От часове чакат някой да ги сложи във ваза.