Даниел Глатауер
Вечно твой (23)

7

Викове и звучен смях откъм градината събудиха Юдит на следващата сутрин. Синият спален чувал на пода беше празен. Очевидно Ханес си бе легнал, след като тя бе заспала, и бе станал преди нея. До възглавницата си Юдит намери бележка, на която с молив бе изрисувано несъразмерно сърце. Отдолу пишеше: „Скъпа, не знам какво ме прихвана вчера. Държах се като някой петнайсетгодишен. Обещавам ти, че никога повече няма да се повтори. Моля те, прости ми. Поведението ми може да се обясни единствено с безпределната ми любов към теб. Твой Ханес“.

Навън беше слънчево. Тя погледна през прозореца и го видя. Беше в чудесно настроение и си играеше с децата. От време на време хващаше някое от тях и го завърташе във въздуха. Лукас и Антония стояха отстрани и се шегуваха с него. Щом зърна Юдит, той ентусиазирано й помаха.

На терасата вече ги чакаше закуската.

— Явно през нощта в къщата е шетало работливо джудже — каза Хеди на Юдит.

Купищата съдове от предишната вечер бяха измити и прибрани, а подът — безупречно изметен. Кухнята не приличаше на себе си — от години не бе изглеждала толкова чиста. Дори безнадеждно изцапаната готварска печка сияеше от белота.

— Може ли да ми преотстъпваш Ханес през седмицата? — пошегува се Хеди.

Юдит се опита да се усмихне.

Ханес отказваше да приеме каквито и да е комплименти.

— Когато имам проблеми със съня, се залавям за домакинска работа — обясни той. — Това ми е нещо като тик. А за закуската ми помогна… мама.

Тя, разбира се, седеше до него. Ханес леко я докосна по рамото.

— О, само извадих няколко чаши — подметна тя и кокетно примигна.

Докато Ханес се занимаваше с децата, Юдит успя да изкопчи няколко думи от мълчаливия си брат Али. Антидепресантите му понасяха по-добре и на моменти той дори преливаше от енергия. Очакваше с нетърпение бебето и се заклеваше (пред себе си и пред Хеди), че ще бъде идеален баща. Само че нямаше постоянна работа. Пейзажната фотография не им носеше никакви доходи. За съжаление Али не умееше да прави друго, но и не желаеше да сменя професията си.

— Какво мислиш за Ханес? — попита Юдит.

— Очевидно умее да разтребва.

— А иначе?

— Ами не знам. Струва ми се… ужасно… ужасно мил.

— Да, такъв е.

— И вече е част от семейството.

— Всичко се случи толкова бързо. Все още не мога да го проумея!

— По-различна си, когато си с него.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Юдит.

— Все едно си наполовина себе си.

— Звучи доста страшно от твоята уста.

— Е, щом го обичаш.

Юдит не отговори нищо. Настъпи кратко мълчание.

— Обичаш ли го?

— Не знам.

— Човек би трябвало да е наясно дали обича някого.