Даниел Глатауер
Вечно твой (18)

2

В петък преди Петдесетница Юдит за пръв път посети жилището му на Ниселгасе. Часове преди нейната поява той си бе отишъл вкъщи, за да „подреди“, както сам се бе изразил. Тя не можеше да си представи, че в живота му съществува нещо неподредено, още по-малко апартаментът му.

Ханес се държа особено при пристигането й. Открехна колебливо входната врата, сякаш се боеше от неканени гости. Щом Юдит влезе, той веднага заключи и дръпна резето.

— Какво ти става? — попита тя.

— Обичам те! — отвърна той.

— А иначе? Изглеждаш ужасно напрегнат.

— Разбира се, че съм напрегнат. Нали си в моя дом.

По обзавеждането Юдит веднага разбра колко бегло го познава. Същевременно всичко й се стори съвсем логично. Всеки един предмет, включително и множеството ценни мрачни антики, си знаеше добре мястото. От старомодното канапе се разкриваше прекрасна гледка към грамадната дървена маса, разположена в средата на стаята. Над нея висеше грозна светлокафява лампа, която се състоеше от няколко груби стъклени топки. Кухнята беше тясна и стерилна — като извадена от каталог. Съдовете се криеха зад витрини от страх да не бъдат използвани. Юдит и бездруго искаше само чаша вода.

Единственото помещение, което загатваше за признаци на живот, беше работният му кабинет. Именно тази стая подсказваше, че обитателят на жилището всъщност е архитект, а не пенсиониран адвокат, специализиран в завещанията. Навсякъде се виждаха планове и скици — по стените, на бюрото, на пода. Миришеше на моливи, гумички и изключително прецизна работа.

Вратата към спалнята беше затворена и спокойно можеше да си остане така. Ханес я открехна съвсем леко, сякаш двете единични легла с карирани кувертюри не биваше да бъдат обезпокоявани в хилядолетния си сън. От тавана висеше бяла кръгла лампа. Юдит знаеше добре, че кръглите лампи никога не представят нещата в подходящата светлина.

— Да, хубаво е — казваше тя на всеки трийсет секунди. — Не съвсем мой стил, но е хубаво.

През цялото време Ханес я водеше за ръка, все едно прекосяваха труднодостъпен терен или минно поле.

— Много ли жени са минавали през това жилище? — попита Юдит.

— Не съм сигурен. Знам само, че предишните наематели са били двойка зъболекари — отвърна Ханес.

Той владееше изкуството да разбира погрешно въпроси, които не съдържаха и най-малкото двусмислие.

В края на обиколката двамата застанаха до дървената маса, потънали в неловко мълчание. Скоро обаче на лицето на Ханес изгря познатата слънчева усмивка. Той я прегърна и целуна, след което я поведе към канапето. Преди да се стоварят върху него, Юдит успя да прошепне в ухото му:

— Скъпи, имаш ли нещо против да отидем в моето жилище?