Даниел Глатауер
Вечно твой (17)

1

Началото на юни беше горещо и сухо. Ярката дневна светлина сякаш се излъчваше от космически неонови лампи. Човек се нуждаеше от слънчеви очила, за да може изобщо да различи нещо наоколо. Хибискусът на терасата на Юдит бе изгубил и последните си червени цветове, но затова пък огромният фикус, подарен й от Ханес, растеше неконтролируемо. Колкото и да не й се искаше, Юдит трябваше да го подреже преди настъпването на есента.

Тя седеше на каменните стълби със затворени очи и се опитваше да прочете скритите послания, които слънцето изписваше от вътрешната страна на клепачите й. Беше си поставила амбициозната задача веднъж завинаги да си изясни какво се бе случило с нея през последните седмици и как се бе озовала в подобна ситуация.

Искаше ли да има мъж? (Не непременно.) Човек, с когото да сподели живота си? (Само при определени условия.) Не познаваше ли вече всякакви категории мъже? (Преди няколко седмици би казала „да“.) Нима не бе в съзвучие със себе си? (Напротив. Само когато се напиваше, звуците ставаха повечко.) Не държеше ли всичко под контрол? (Да, понякога. Предимно по време на работа в магазина за лампи.)

Преди около три месеца се бе запознала с някого. Всъщност той не беше просто „някой“, а Ханес Бергталер! Архитект. И в момента планираше общото им бъдеще. Основите вече бяха положени. Ако зависеше от него, двамата щяха да живеят и под открито небе.

Този мъж притежаваше забележителна, необятна, спираща дъха способност да обича. Той разпръскваше любов около себе си. И кой беше обектът на неговите чувства? Тя, Юдит. Колко я обичаше? Ужасно много. Повече от всичко.

Внимавай, Юдит! Може би само се преструва, сигурно постъпва така с всички жени. Навярно се влюбва на всеки няколко месеца, като същински Дон Жуан. Не, не и Ханес. Ханес е искрен. Той не е играч. Не е въздух под налягане. Именно това го отличаваше от предишните мъже в живота й. В начина, по който я обичаше, имаше нещо окончателно, някакъв неразгадаем стремеж към вечността. Ханес беше напълно вглъбен в своята отдаденост, изключително последователен в действията си и естествен в засвидетелстването на любовта си. И през цялото време мислеше за нея. Това й се струваше ужасно… очарователно. Всъщност не знаеше дали е улучила правилната дума, но беше съвсем близо. Струваше й се толкова, толкова…

Учудваше се на себе си. Искаше ли да бъде носена на ръце? (Само от баща си.) Копнееше ли някой да я постави в центъра на Вселената? (Не, не го очакваше дори от баща си.) Жадуваше ли да бъде нечия избраница? (Не, обикновено тя държеше да избира.) Да, точно там се криеше проблемът. Ханес не й даваше право на избор. Винаги я изпреварваше с няколко крачки и я поставяше пред свършен факт. А тя само изоставаше от събитията, без да успее да достигне емоционалните му висини.

Опасяваше се, че няма да може да го следва още дълго. Пътеката, по която я водеше, беше прекалено стръмна. Юдит трудно щеше да издържи на темпото. Не й достигаше въздух. Трябваше да спре за малко. Нуждаеше се от почивка.

От три седмици се виждаха всеки ден. ВСЕКИ ДЕН. През няколко часа той се отбиваше в магазина, за да пият кафе или просто да гледат крушките. Когато Юдит имаше клиенти, Ханес чакаше смирено тя да се освободи. Междувременно бе научил наизуст целия каталог за лампи, а стажантката го бе осведомила кои са стоте „най-яки дискотеки“. Вечер двамата излизаха да хапнат нещо и ходеха на кино, театър или концерт — всъщност за него мястото нямаше никакво значение. Стига да беше с Юдит, би проявил интерес дори към бунища, автоморги и военни учения.

И да, вече прекарваше нощите при нея, което означаваше, че тя спеше, а той я наблюдаваше. Или поне всеки път, когато Юдит отвореше очи, Ханес беше буден и я съзерцаваше. Като дете тя напразно се бе опитвала да открие своя ангел хранител, който да бди над съня й. Но ето че в зряла възраст, когато всички илюзии би трябвало да са изчезнали, в леглото й изведнъж се бе появил Ханес Бергталер.

Разбира се, правеха и секс. Може би не толкова често, колкото му се искаше, но все пак повече от достатъчно. За нея сексът беше… хубав, да, съвсем нормален. А той изпитваше върховна наслада. Самата тя се опияняваше от удоволствието, което предизвикваше у него.

Нима това беше лошо? Дали не проявяваше прекален нарцисизъм? Нуждаеше ли се от Бергталер, за да може отново да повярва, че е красива и желана? Трябваше ли да бъде с такъв човек, за да възвърне своята самоувереност? Толкова ли много се бе подценявала досега? Колко зле се бе чувствала, без дори да го забележи? А в момента по-добре ли й беше? И какво щеше да се случи по-нататък?

Отговорите изчезнаха. Светложълтите послания, които слънцето изписваше върху клепачите й, потъмняха. Юдит отвори очи. На небето бе излязло малко безобидно облаче.