Даниел Глатауер
Вечно твой (16)

8

Лампионът до тъмножълтото й канапе в дневната представляваше ценна находка от един антикварен магазин в Ротердам. Подвижните му рамене се спускаха като златен дъжд от дебелата извита стойка, наподобяваща стъбло на цвете. Източникът на светлина беше дискретен и загатваше съвсем бегло за присъствието си в помещението.

На Юдит й бе отнело доста време да нагласи лампиона в подходящата позиция. Сега той имаше способността да придава блясък на най-изморените очи, да развеселява най-посърналите лица и да разсмива най-мрачните хора. Ако Юдит беше психотерапевт, щеше да накара пациентите си да седнат мълчаливо под него, а после да ги разпита какви са проблемите им, ако изобщо продължаваха да си спомнят за тях.

Тя беше толкова чувствителна към познатите светлини и тяхното въздействие, че ги усещаше дори със затворени очи, както и сега, в празничната атмосфера на първата си целувка с Ханес. Какво я бе попитала Дара по телефона? „Хубаво ли се целува?“ Юдит бе докоснала устните му с пръсти, а той бе положил ръка на тила й и нежно бе придърпал главата й към себе си. После тя усети присъствието му с цялата си същност. Краката му обгърнаха тялото й, а лявото му рамо се впи в торса й. Лактите му се плъзнаха по бедрата й, ръцете му обхванаха тънката й талия и продължиха нагоре, като обвиха плътно шията й. Юдит бе напълно приклещена от него в момента, когато устните му се приземиха върху нейните, подобно на огромен самолет върху мек асфалт. Той леко ги придвижи нагоре-надолу, след което засмука още по-силно. Юдит отвори уста и освободи езика си, който се завъртя неконтролируемо като в центрофуга на високи обороти.

Тя успя да дръпне едната си ръка и го потупа по главата. Той веднага отпусна хватката си.

— Не толкова грубо, оставяш ме без въздух — оплака се Юдит.

— Прости ми, скъпа — промълви Ханес в ухото й.

Едва сега тя отвори очи. Видът му я успокои.

Приличаше на непохватен ученик, който отново е объркал всичко.

— Винаги ли се целуваш така необуздано? — попита Юдит.

— Не, аз просто, просто… Толкова много те обичам, че не мога да се контролирам — отвърна Ханес с виновен тон.

Добре, аргументът беше приемлив.

— Но все пак не бива да ме задушаваш — каза тихо тя.

Той се усмихна смутено, а очите му засияха на златистата светлина.

— Трябва да ме докосваш нежно, все едно съм от порцелан — добави Юдит и го перна закачливо по носа.

Ханес леко обгърна лицето й с длани.

— Защо трепериш? — попита тя.

— Желая те толкова много.

— Искаш ли да спиш с мен?

— Да.

— Тогава го направи.

— Добре.

— Само че лампата ще остане включена.