Даниел Глатауер
Вечно твой (95)

4

Звънецът на вратата прекъсна представлението и в стаята се възцари мълчание.

— Моите гости пристигнаха — съобщи Юдит с напълно ясен глас, с който тепърва трябваше да свиква.

Бианка и Басти бяха придружени от двама непознати мъже, които останаха в преддверието.

— Съжалявам, че ви прекъсваме — каза по-ниският от тях.

Очилата му се бяха запотили от притеснение.

— Изобщо не ни прекъсвате, ние тъкмо празнувахме — насърчи ги Юдит. — Извинете ме за небрежния външен вид. Нямах възможност да облека нещо по-подходящо за случая.

Без да се озърта, Юдит беше сигурна, че всички са приковали очи в нея. А Ханес най-вероятно беше като ударен с мокър парцал от внезапната й трансформация.

— Господата са от криминалния отдел на полицията — намеси се Бианка. — Инспектор Битнер и главен инспектор Кайнрайх.

Тя се приведе към тях, сякаш се подготвяше за групова снимка. Басти стоеше до нея със зачервени бузи, а устата му беше по-широко отворена от всякога.

— Господин Бергталер? — заяви главният инспектор и огледа смаяното множество.

— Да, аз съм — отвърна Ханес.

Звучеше притеснено. Беше забил очи в пода като на онази среща в кафене „Райнер“, когато Юдит за пръв път се бе опитала да сложи край на връзката им.

— Имаме някои въпроси към вас и затова…

— Въпроси? — попита ужасено мама.

— Моля, последвайте ни в участъка, за да…

— Разбира се, господин инспектор — прекъсна го Ханес с треперещ глас. — Щом мога да ви бъда полезен с нещо.

— Определено може — намеси се Юдит.

— В участъка ли? — учуди се мама.

— За съжаление е наложително, тъй като сте заподозрян в извършването на сериозни престъпления в два отделни случая…

Полицаят извади син бележник, прочисти гърло и прочете:

— Параграф деветдесет и девет: принудително отнемане на свобода. Параграф сто и седем: заплашване. Параграф сто и седем „а“: упорито преследване. Параграф сто и девет: влизане с взлом…

— Какво става, за бога? Какво се е случило? — попита мама.

— Повярвай ми, мамо, по-добре е да не знаеш — отговори Юдит.

После даде знак на Бианка, която побутна Басти. Той затвори уста и открехна вратата.

— Имаме още един непредвиден гост — добави Юдит.

Тя се доближи до една висока жена с къса посивяла коса, която до този момент бе чакала отвън. Хвана я под ръка, заведе я при майка си и заяви с официален тон:

— Госпожо Пермасон, това е майка ми. Мамо, нека ти представя Аделхайд Пермасон, тъщата на Ханес.

Следващите мигове, в които думите й постигнаха желания ефект, бяха най-сладките за Юдит през последните месеци.

— За да обясня ситуацията на моите скъпи учудени гости — продължи тя, — ще кажа следното. От дълги години Ханес се грижи за психичното здраве на Изабела, дъщерята на госпожа Пермасон.

— Какво си направил? — извика високата възрастна жена. — Защо си ни го причинил?

Всички се обърнаха към Ханес, който седеше смутено на един стол встрани от групата. Беше заровил лице в дланите си и клатеше енергично глава.

— Ти си болен, Ханес! — изкрещя госпожа Пермасон. — Ти имаш психичен проблем!

— За да разберете за какво говорим, ви донесох едно писмо, написано от Ханес за жена му Изабела. Беше придружено от красив кехлибарен гердан, който той й е подарил преди тринайсет години.

Юдит вдигна пожълтелия лист с нарисуваното сърце и прочете:

„За Изабела, моя ангел на Земята, по случай двайсет и петия й рожден ден. Любовта ни сближава. Вечността ни споява. Ти си моята светлина, а аз — твоята сянка. Двамата не можем един без друг. Щом дишаш ти, дишам и аз!

Вечно твой, Ханес“.