Даниел Глатауер
Вечно твой (9)

1

За пръв път от три години на покривната тераса на Юдит отново разцъфна яркочервеният хибискус. Беше настъпил хубав период. Нещо се зараждаше. Всеки ден се натрупваха нови емоции. Юдит се стараеше да ограничава срещите си с Ханес. Виждаха се не по пет пъти на ден, както би искал той, а най-много веднъж или два пъти. Тя се опасяваше, че с подобно темпо магията скоро ще се развали и той ще се насити на елегантните й движения и неповторимите изражения на лицето й. Боеше се, че Ханес ще изпадне в недоумение какви цветя да й подарява, какви послания да й изпраща по имейла, какви комплименти да й прави и какви думи да подбира, за да й пожелае с есемес „добро утро“ или „лека нощ“.

Юдит се бе озовала в непозната за нея ситуация. Този път не възлагаше прекалено високи очаквания на човек, който не е готов или способен да ги оправдае. Напротив, беше попаднала на мъж, който нямаше търпение да го стори. Ето защо тя се опитваше да занижи възможно най-много очакванията си, за да продължи да се изненадва от полученото внимание. С малко късмет щеше да прекара цялото лято, изпълнена с мисли за Ханес Бергталер — този едър (190 см, 85 кг), непохватен 42-годишен необвързан мъж, въоръжен с бръчици като слънчеви лъчи и блестящите зъби на баба си.

Много неща у него й правеха странно впечатление, но никое от тях не я притесняваше сериозно. Нито начинът, по който разказваше истории — винаги започваше отзад напред, — нито необичайният му моден вкус, нито твърде избелелите му тениски. Не я дразнеше дори любимият му израз „като ударен с мокър парцал“, който използваше на всеки няколко минути. До момента Юдит се бе въздържала да го попита дали случайно не продължава да живее със своята (ударена с мокър парцал) майка.

Той беше по-различен от всичките й досегашни партньори, а и Юдит не бе чувала някоя от приятелките й да е попадала на подобен мъж. Беше едновременно плах и дързък, срамежлив и безсрамен, сдържан и разгорещен, целеустремен по някакъв свой, недодялан начин. И определено знаеше какво иска — да бъде близо до нея. Доста благороден копнеж, мислеше си Юдит. Но тя се опитваше да подхожда предпазливо, да не избързва излишно. Не желаеше да дава на Ханес прекалено много надежди. Бъдещето щеше да й подскаже как да действа по-нататък.

Засега оставаше сама в късните вечери и през уикендите, поне физически. Колкото и странно да звучеше, Юдит възприемаше миговете без Ханес като най-хубавото и пълноценно време, прекарано с него. Независимо на кое от обичайните си занимания се отдаваше, всичко минаваше на заден план и тя имаше усещането, че се намира под въздействието на силни опиати. За пръв път — дори и този период да продължеше кратко — Юдит се чувстваше като щастлива и безгрижна необвързана жена. Можеше да прави онова, което иска: да мисли за Ханес Бергталер. Беше страхотно да наблюдава как влечението й към него постепенно нараства. Вероятно по-скоро се увличаше по копнежа на Ханес към самата нея, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.