Даниел Глатауер
Вечно твой (66)

5

В понеделник сутринта Юдит напусна клиниката и в есенната мъгла потегли с такси към къщи. С удоволствие би поговорила с някой от съседите за мрачното октомврийско време, но както винаги стълбището беше пусто. Из целия вход се носеше познатата миризма на мухъл, лук и стара хартия. Докато отключваше апартамента, тя си спомни за господин Шнайдер — починалия от рак съсед, чийто некролог неотдавна бе висял на нейната врата. Това беше първата й тягостна мисъл от няколко дни насам.

Не се почувства особено комфортно в жилището, което бе осеяно със следи от предишната, кошмарна фаза. С трескаво усърдие Юдит се опита да се пребори с тягостното усещане — смени спалното бельо, размести мебелите, украси наново стените, разчисти гардероба си и дори се раздели с два чифта обувки. Накрая подбра дрехи в ярки цветове за новия старт на работното ежедневие.

В късния следобед прекрачи прага на магазина. Още на входа, където Бианка я посрещна с театрален жест, Юдит забеляза промяната — светлината беше различна, по-матова и приглушена, без обичайния си блясък. Полилеят го нямаше. Огромният кристален полилей от Барселона, на който всички се възхищаваха от петнайсет години, но никой не смееше да купи. Перлата в колекцията на Юдит, най-скъпият артикул в магазина.

— Продаден! — съобщи Бианка.

Стажантката изпъна тялото си като войник и се потупа по гърдите.

— Не е възможно — едва изрече Юдит.

— 7580 евро. Не се ли радвате?

— Да, разбира се, и още как! Но аз… тепърва трябва да…

Тя седна на стъпалото.

— Кой го купи?

Бианка сви рамене.

— Нямам представа.

— Как така?

— Не мога да кажа със сигурност, защото жената изобщо не дойде тук. В понеделник или вторник… Мисля, че беше в понеделник… или пък във вторник…

— Няма значение!

— Един мъж се обади от някакъв офис и заяви, че госпожа Еди-коя-си искала да купи полилей, който била видяла в нашия магазин. Той го описа съвсем точно. Веднага се досетих, че става дума за огромния полилей от Барселона, чиито кристални висулки звънтят така хубаво. Тогава, разбира се, му казах колко струва. Но вместо да онемее, мъжът отговори, че цената няма значение, тъй като онази жена непременно държи да го притежава. После ме помоли да го демонтирам и опаковам, тъй като някой щял да дойде да го вземе. И в петък… или пък беше четвъртък?

— Няма значение!

— Както и да е, те наистина дойдоха да го вземат и платиха на място, и то в брой!

— Кои са те?

— Двама млади мъже от някаква куриерска фирма. За съжаление не бяха особено красиви.

Настъпи мълчание.

— Не се ли радвате? — попита отново Бианка.

— Напротив, естествено, че се радвам. Просто всичко е малко изненадващо и все още…

— Да, разбирам ви. Полилеят е поне десет пъти по-стар от мен и е тук от незапомнени времена. Нормално е да сте привързана към него. Но за 7580 евро…

— Значи не е ясно кой е купувачът?

— Ами аз също бях много любопитна и попитах единия от двамата мъже, по-високия, с дългата руса…

— Няма значение!

— Попитах го къде ще доставят полилея. Обясни ни, че не знае, тъй като трябвало да се свърже с онзи мъж от фирмата. Вече му бил звънял, но не го бил открил и затова нямал представа.

— Аха.

— Аз обаче продължих да го разпитвам. Исках да науча на чие име е направена поръчката, тоест как се казва жената, която го е купила.

— И?

— Тогава другият мъж заяви, че не бива да издават името, тъй като купувачите често желаят да запазят анонимност. Не било изключено тя да е някой богат колекционер и да притежава дори картини на Пикасо, та му се струвало нередно…

— Да, разбрах.

— Но въпреки всичко изплю камъчето. Сигурно искаше да си придаде важност или се опитваше да ме сваля, макар че… пфу… беше ужасен.

Бианка се намръщи и подаде на Юдит малък лист хартия.

— Жената се казва Изабела Пермасон. Вече проверих името й в интернет. Не е някоя знаменитост, а и няма профил във Фейсбук.

— Изабела Пермасон — прошепна Юдит и се загледа в бележката.

— Познавате ли я?

— Не, не. Но името…

— Както и да е. Важното е, че полилеят е продаден. Нали така, шефке?

— Да, Бианка.

— Но вие изобщо не се радвате — нацупи се стажантката.

— Напротив — възрази Юдит. — Просто ми трябва малко време да го осъзная.