Даниел Глатауер
Вечно твой (43)

2

Ханес послуша съвета на Герд и изчака няколко дни, преди да се обади на Юдит и да й остави следното съобщение на гласовата поща: „Здравей, Юдит! Не искам да се разделяме с неприятни чувства. Не желая да ме запомниш с лошо. Ето защо те моля да се срещнем за последно. Съзнавам, че постъпих грешно. Нека да се видим утре към дванайсет часа в кафене «Райнер». Ако не се обадиш, ще смятам, или по-скоро ще се надявам, че ще дойдеш. Аз ще бъда там и ще те чакам. До утре!“

Тя не се обади и нямаше никакво намерение да отиде на срещата. На следващата сутрин вече не можеше да прикрие измъченото си състояние и реши да разкаже на Бианка за случилото се с Ханес.

— Гадна работа, шефке — заяви стажантката. — Но напълно ви разбирам. И аз не обичам някой да ме дебне по петите, когато вече нямам чувства към него. А на мен мъжете много бързо започват да ми лазят по нервите.

В подкрепа на твърдението си тя направи подходяща отвратена физиономия. Юдит си помисли, че ако владееше подобни гримаси, отдавна щеше да се е отървала от Ханес.

— Но отидете на срещата — продължи Бианка. — Само така ще го разкарате. Иначе ще продължи да ви звъни и утре, и вдругиден. Ясни са ми тези номера, някои мъже просто не могат да се примирят.

Странно, че тъкмо Бианка първа реагираше сравнително адекватно при създалите се обстоятелства. Навярно в емоционално отношение Ханес бе останал някъде на нейната възраст.

— Благодаря, Бианка — каза Юдит.

— Не му се давайте, шефке! — отвърна шестнайсетгодишната стажантка.