Даниел Глатауер
Вечно твой (40)

7

С всеки изминал ден, лишен от „инциденти“, все повече нарастваше надеждата на Юдит, че Ханес най-сетне се е примирил с фактите. Бианка й съобщи, че го е видяла само веднъж „да профучава покрай витрината“.

— Защо вече не влиза при нас, шефке? — попита тя.

— В момента е много зает — отвърна Юдит. Що се отнасяше до Бианка, истината можеше да се отложи.

За съжаление обаче истината се отлагаше за всички. Юдит все още не беше готова да обсъжда провалената си връзка с Ханес. Ужасяваше се от изказвания като „Горе главата!“ и „Всичко ще се оправи!“. Не искаше да гледа разочарованите лица на приятели и познати, които бяха толкова ужасно загрижени за нея, че й желаеха само най-доброто. А в момента трябваше безучастно да наблюдават как най-доброто отново се е оказало недостатъчно за Юдит — Ханес, тази шестица от тотото, този невероятен шанс, който съдбата предлагаше веднъж в живота. Мъжът мечта бе предопределен единствено за нея, а тя го бе изоставила по най-жестокия възможен начин, заедно с всичките му жълти рози.

С всеки изминал ден, лишен от „инциденти“, нарастваше и състраданието й. Неговото положение със сигурност бе по-окаяно от нейното. За Юдит Ханес беше просто един болезнен „провал“, ясно доказателство за това, че не е достатъчно да обичаш някого с цялото си сърце, за да спечелиш любовта му. Жалко, че въпреки житейския си опит бе попаднала в толкова елементарен капан. Той от своя страна трябваше тепърва да се примири с факта, че е бил отхвърлен от жената, която бе заела централно място във вселената му и бе станала обект на най-силните му чувства. Юдит се проклинаше, че изобщо е допуснала подобно нещо.

Кой ли щеше да го утеши сега? Едва ли имаше много приятели, след като никога не й бе споменавал за такива. А предишни връзки? Миналото му беше обвито в мистерия. Ханес не поддържаше контакт с доведената си сестра и нейното семейство. Беше загубил биологичния си баща още като дете. Майка му и новият й съпруг живееха в Грац. Но той се бе изказал доста сдържано за тях. Нима оставаха само двете му безлични колежки?

 

 

След осем дни, към обяд, Юдит реши да му се обади от офиса.

— Как си? — попита тя. Не й хрумна въпрос от по-лично естество.

— Благодаря, Юдит, опитвам се да се справя, доколкото мога.

Отговорът му я успокои. За пръв път я наричаше Юдит вместо „скъпа“. А и всичко друго — тонът на гласа, интонацията и съдържанието на думите му — свидетелстваше за известна уравновесеност.

— Старая се да ангажирам вниманието си с работа — продължи той. — В момента имаме големи проекти.

Ханес използваше множествено число, и то без да включва нея. Това й хареса. Също така споменаваше важни думи като „ангажирам“, „работа“ и „проекти“.

— А ти как си, Юдит?

— Ами горе-долу.

— Често ли излизаш?

— Не, не, стоя си най-вече у дома. Както казах, нуждая се от спокойствие и дистанция от… ъъъ… всичко. Бих искала отново да постигна равновесие със себе си.

— Да, разбирам. Сигурно и на теб не ти е лесно.

— Така е.

Юдит скоро трябваше да намери изход от този ужасно съдържателен разговор, в противен случай и двамата щяха да изпаднат в униние.

— А как смяташ да отпразнуваш рождения си ден? — попита внезапно той.

Хвана я неподготвена. Въпреки че рожденият й ден се падаше само след два дни, досега тя бе успяла да не мисли за него. Ханес вероятно бе оградил датата с огромно сърце в календара.

— Може би със семейството? — продължи той.

— Ами… още не знам, ще го реша спонтанно — излъга тя.

— Поздрави ги от мен, ако ги видиш.

— Да, непременно. Благодаря ти, Ханес.

Благодареше му за приятния, формален, почтително дистанциран поздрав.

— Е, ще се залавям за работа — каза той.

Страхотно.

— Да, и аз имам да свърша някои неща. Ще се чуем.

— Само секунда, Юдит. Реши ли гатанката?

— Коя гатанка?

— С розите. Какво е общото помежду им? Досети ли се? Не е трудно.

Гласът му отново звучеше ведро. Разговорът незабавно трябваше да приключи.

— Всички рози са жълти — отвърна тя бързо и отегчено.

— Разочароваш ме, не е чак толкова просто. Разгледай ги още веднъж. Обещай ми, че ще го направиш. Предполагам, че още ги пазиш. Нали не са увехнали, скъпа?

Юдит реши да замълчи. „Скъпа“ беше последната изречена дума.