Даниел Глатауер
Вечно твой (39)

6

Обзе я приятна умора и тя се отправи към спалнята с надеждата, че ще може да се наслади на седем безпаметни часа сън. Включи пражкия месингов полилей и погледна с недоумение леглото. Нещо не беше както трябва. Изведнъж осъзна, че преди няколко часа не бе забелязала издутината в долната му част. Юдит се доближи и повдигна завивката. Не изпищя само защото не можеше да повярва на очите си. Та нали всички прозорци бяха затворени, а и беше изключено той да се е промъкнал през вратата.

Но ето че върху чаршафа лежеше малък продълговат пакет, от който се подаваха три жълти рози. Тя хвана букета и го запрати към стената. Сгуши се до леглото, опряла колене в гърдите си, и се опита да подреди хаоса в главата си. Не, първо трябваше да прочете бележката. Юдит допълзя до прекършените цветя и веднага зърна грозното сърце. До него беше написано: „… Помежду Си?“ Проклетата гатанка най-сетне добиваше цялост. „Какво Общо Имат Тези И Тези, И Тези Рози Помежду Си?“ Всички бяха жълти. Пращаше ги Ханес. А тя бе попаднала в капана им. И се страхуваше от тях. По дяволите.

Нещата постепенно започваха да се избистрят — имаше само едно логично обяснение за появата на цветята върху леглото й. Юдит звънна на Валентин, но попадна на гласовата му поща. За щастие телефонът на Лара даваше свободно.

— Ало.

— Здравей. Вие ли сложихте розите под завивката?

Юдит се постара да звучи нормално. Никой не биваше да разбира в какво душевно състояние се намира в момента.

— Разбира се — отвърна Лара и се засмя. — Едва ли е бил Дядо Коледа. Изненадахме те, нали? Искахме да допринесем за вашето сдобряване.

— Какво сдобряване? — попита Юдит.

Тогава Лара й разказа цялата история.

От няколко седмици Ханес и Валентин ходели редовно да играят тенис. (Били се разбрали да опитат още през май, на терасата в дома на Илзе. Интересно. Ханес никога не бе споменавал за това.) След мачовете обикновено оставали да си поговорят, понякога и самата Лара се присъединявала към тях.

Ханес често споменавал за любовта си към Юдит и се смятал за „най-щастливия човек на Земята“. Преди два дни обаче с дълбоко отчаяние им признал, че пътуването до Венеция било претърпяло „лека злополука“. Той бил ядосал Юдит с „няколко глупави забележки и постъпки“ и искал да изглади „малката криза в отношенията им“ с рози и други прояви на внимание.

Затова попитал Лара дали двамата е Валентин не могат да занесат цветята в жилището й, след като и бездруго щели да ходят там. Помолил ги да оставят незабелязано букета на някое скришно място — „например върху леглото й“, — за да засилят ефекта. Тъй като не искал да безпокои Юдит, ги предупредил да не коментират пред нея „глупавата криза в отношенията им“.

— Страхотно — измърмори Юдит. — Значи настройва и приятелите ми срещу мен.

— Но защо говориш така?

— Лара, аз скъсах с Ханес, и то окончателно. Моля те, предай го на Валентин и останалите. Но най-вече на Ханес, когато се видите следващия път на тенис корта или някъде другаде!

— Ах, Юдит, звучиш много отчаяна. Горе главата, сигурна съм, че всичко ще се оправи!

— Няма какво да се оправя, Лара. Чувствам се чудесно.