Даниел Глатауер
Вечно твой (20)

4

Рано на следващата сутрин, след дълга безсънна нощ, Юдит долови аромата на кафе. От радиото се носеше класическа музика. Ханес, който беше почти напълно облечен, се приведе усмихнат над нея и я целуна.

— Майка ти се обади — заяви той.

— Защо?

Всъщност искаше да разбере защо е вдигнал слушалката, вместо да я събуди.

— Попита кога ще минем да я вземем.

— Ние? — изкрещя Юдит.

Вече беше съвсем будна и ужасно ядосана.

— Обясних й, че най-вероятно няма да те придружа.

— Аха.

— Тя остана разочарована и изрази надежда, че все пак ще променя мнението си. Щяла да се радва да се запознаем. Каза, че си й говорила много за мен.

— И?

Юдит не бе отваряла и дума за Ханес. Очевидно майка й отново не бе разбрала за кой мъж става дума.

— Няма да дойда, ако не искаш. В никакъв случай не желая да се натрапвам. Може би наистина е прекалено рано да се срещам със семейството ти.

— Да.

Юдит въздъхна и го погали по врата.

— Но все пак бих се радвал. Майка ти страшно ми допадна. Звучеше толкова любезно по телефона. Гласовете ви си приличат. Искам да дойда. Скъпа, ще видиш, че ще се получи чудесно. Харесвам семейството ти. Харесвам всичко, свързано с теб.

— Да, знам.

— Обещавам ти, че ще бъде страхотно. Мога да спя на пода, не е проблем. Имам топъл спален чувал. Обожавам да прекарвам времето си с теб, скъпа. Обичам те. Много ми се идва. Нали нямаш нищо против?

Юдит се засмя. Ханес приличаше на добре дресиран санбернар, надушил сочна пържола. Тя го докосна по върха на носа и го целуна по челото.

— Само да не кажеш, че не съм те предупредила.