Даниел Глатауер
Вечно твой (15)

7

За да свикне с мисълта за пръстена, Юдит предложи да се преместят в друго заведение — бар „Триъгълник“ зад парка „Вотив“. Беше ходила там няколко пъти с Карло. Сега Ханес имаше всички изгледи да се справи по-добре от него. Оскъдната жълтеникавочервена светлина от тавана се пречупваше в матовите стъклени стени и меко озаряваше лицата на посетителите. Хората се превръщаха в красиво оцветени силуети без контури, които трудно се разграничаваха едни от други. Всеки път, когато Карло бе настоявал тя да се отбие при него (тоест в леглото му), Юдит обикновено се бе съгласявала, ако се намираха във въпросния бар.

Ханес не спадаше към мъжете, които биха извлекли полза от изкусителната атмосфера на такова заведение. Юдит оценяваше неговата сдържаност и дори я смяташе за привлекателна. Той все пак си позволи да сложи ръка върху рамото й, сякаш се опитваше да я предпази от опасност. Подобно на музейни експонати, двамата стояха на бара и си споделяха незначителни истории от миналото.

Юдит трябваше да изпие две по-силни напитки, за да му постави принципния въпрос:

— Какво ще кажеш за една целувка?

Тя се втренчи предизвикателно в широко отворените му очи, съзнавайки, че в този момент изглежда изумително. Ако беше на негово място, веднага щеше да приеме предложението. Ханес се съгласи, без да се замисля.

— Но не тук и сега — добави той за нейно недоумение.

— А къде и кога? — попита тя.

— Вкъщи — отвърна той, без да уточнява кога.

— У вас ли?

Юдит поглади ръбестата повърхност на новия си пръстен. Мразеше кехлибар. Ами ако всички предмети в жилището му бяха от кехлибар?

— Не, по-хубаво да отидем у нас — възрази тя и сама се учуди на настоятелния си тон.

— Добре, така ще направим — съгласи се бързо той.

Ханес се засмя и бръчиците около очите му засияха. Поиска сметката и Юдит разбра, че явно смята да тръгнат веднага.