Даниел Глатауер
Вечно твой (10)

2

Във втората събота на май Илзе и Роланд я поканиха на вечеря, за да се реваншират за Великден. Герд и младите влюбени Лара и Валентин, които непрекъснато се държаха за ръце, също присъстваха на събирането. Времето беше достатъчно топло, за да седнат на терасата. Евтините и не особено оригинални градински фенери не се набиваха на очи. Четирите големи свещи, разположени около масата, допълваха светлината от лампата и й придаваха по-мек отблясък.

Към осем часа Роланд поднесе „специалитета на кухнята“ — ястие със скариди, авокадо и кориандър. До този момент Мими (на четири) и Били (на три) бяха обсебили вниманието на всички гости и започваха да мрънкат от умора. В десет часа, когато Илзе сервира „лекия като перце“ чийзкейк по рецепта на Джейми Оливър, малките най-сетне бяха заспали и възрастните можеха да си поговорят на спокойствие.

— Имам новини — заяви Юдит, придобила смелост след третата чаша червено вино.

— Как се казва? — поинтересува се Герд.

Явно я беше наблюдавал. Тя не бе успяла да запази хубавата тайна за себе си.

— Казва се Ханес и определено ще ви хареса — отвърна Юдит малко по-ентусиазирано от необходимото.

Реакцията не закъсня.

— И защо не го доведе? — попита учудено Илзе.

Роланд също изглеждаше изумен. Сред присъстващите постепенно се възцари пресилено възмущение, което ескалира дотам, че Герд подхвърли на Юдит абсурдната идея да се опита да поправи грешката си, като веднага покани въпросния Ханес. Всички умираха от нетърпение да го видят.

Тя положи огромни усилия да ги разубеди. Искаше известно време да се наслаждава на Ханес в мислите си, вместо още отсега да започне да го води навсякъде със себе си. А и в събота вечер той едва ли щеше да се отзове на покана за гости в западната част на Виена.

Накрая все пак се поддаде на натиска и му изпрати есемес — по-скоро като жест към приятелите си, отколкото от любопитство. Предлагаше му да се присъедини към тяхната весела компания, като прилагаше точния адрес. Направи го с ясното съзнание, че Ханес най-вероятно няма да й отговори. Сигурно беше зает или се намираше извън града, а и едва ли щеше да има достатъчно време, за да реагира в този късен час, дори и да скучаеше, в което Юдит дълбоко се съмняваше. След по-малко от минута обаче тя получи следното съобщение: „Много благодаря за поканата!!! След двайсет минути ще бъда там! Ханес“.