Дж. Р. Уорд
Споделена любов (9)

7.

Джон Матю зае отбранителна позиция и още по-здраво стисна дръжката на ножа. В другия край на залата, отвъд морето от сини постелки, имаше три боксови круши. Джон Матю се съсредоточи и в съзнанието му средната круша се превърна в лесър. Съвсем ясно си представи бялата коса, безцветните очи и бледата кожа, които населяваха кошмарите му, и се затича, а босите му крака шляпаха по пода.

Дребното му тяло не беше надарено нито със сила, нито с бързина, но за сметка на това волята му не знаеше предел. А в близката една година и мускулите му щяха да се изравнят по мощ с омразата му.

Нямаше търпение Преобразяването му да започне.

Вдигнал ножа над главата си, той отвори уста, за да нададе боен вик. Не последва никакъв звук, защото той беше ням, но във въображението си Джон крещеше оглушително.

В неговите очи лесърите бяха убили родителите му. Тор и Уелси го бяха приели в дома си, бяха му казали какъв е в действителност, бяха го дарили с единствената любов, която някога беше получил. И когато кучите синове убиха Уелси, а Тор изчезна, на Джон не му остана нищо друго, освен жаждата за възмездие… желанието да отмъсти не само за тях, но и за другия невинен живот, който в онзи януарски ден лесърите бяха отнели, още преди да е започнал.

Когато стигна до боксовата круша, вече тичаше с всички сили, вдигнал ножа във въздуха. В последния момент се сви на кълбо, претърколи се през глава и рязко се изправи, така че оръжието се заби в крушата изотдолу. Ако това бе истински двубой, острието щеше да потъне дълбоко в тялото на лесъра. Много дълбоко.

Джон Матю завъртя дръжката.

После скочи на крака и рязко се обърна, представяйки си как убиецът рухва на колене, стиснал с две ръце зейналата в корема му дупка. Джон заби ножа в горната част на крушата — в мислите му оръжието потъна в тила на…

— Джон?

Той се обърна запъхтян.

Той потрепери… и то не само защото се беше стреснал. Към него се приближаваше Бет Рандал, кралицата, която беше негова сестра или поне така показваха кръвните изследвания. Странно, всеки път, когато тя беше наблизо, мозъкът му сякаш блокираше и преставаше да действа. Но поне вече не припадаше, както първия път, когато я видя.

Бет прекоси тренировъчната зала и дойде при него. Висока и стройна, тя беше облечена в дънки и бяло поло. Тъмната й коса имаше съвсем същия цвят като неговата. Когато тя се приближи, Джон усети, че от нея се излъчва тъмната миризма на Рот. Предполагаше, че маркирането става чрез секс, тъй като миризмата беше най-силна по време на Първото хранене, когато и двамата идваха от спалнята си.

— Джон, ще се присъединиш ли към нас за Последното хранене?

— Трябва да остана и да тренирам — отвърна той на езика на жестовете.

Всички в къщата бяха научили жестомимичния език и това негласно признаване на неговата слабост, на неспособността му да говори, го дразнеше. Не искаше тяхното снизхождение. Искаше да е нормален.

— Ще ни бъде приятно да те видим. А и ти прекарваш толкова много време в залата.

— Тренировките са важни.

Тя хвърли поглед към ножа в ръката му.

— Има и други важни неща.

Той видя как тъмносините й очи обходиха залата, сякаш в търсене на някой особено убедителен довод.

— Моля те, Джон, ние… тревожим се за теб.

Имаше време, преди около три месеца, когато нищо не би го зарадвало повече от това, да чуе подобни думи от устата й. Да ги чуе от устата на когото и да било. Но това време беше безвъзвратно отминало. Не му беше притрябвала нейната загриженост. Искаше единствено да го оставят на мира.

Когато го видя да поклаща отрицателно глава, Бет въздъхна дълбоко.

— Добре тогава. Ще ти оставя храна в кабинета, окей? Моля те… хапни нещо.

Джон кимна, но когато тя вдигна ръка, сякаш се канеше да го докосне, той се отдръпна. Без да каже нищо повече, Бет се обърна и се отдалечи.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Джон прекоси тренировъчната зала и приклекна. Вдигнал ножа във въздуха, той се хвърли напред, а омразата утрояваше силите му.

 

 

Господин Х. се залови за работа по обяд. Влезе в гаража на къщата, за да презареди, и се качи в невзрачния миниван, с чиято помощ успешно се сливаше с човешкия поток в Колдуел.

Не изпитваше никакъв интерес към възложената задача, но когато си водач на лесърите и господарят ти нареди нещо, нямаш друг избор, освен да се подчиниш. Или да бъдеш уволнен, разбира се — нещо, което господин Х. вече беше преживял и то никак не му бе харесало. Да бъдеш уволнен от Омега, беше също толкова приятно, колкото да обядваш салата от бодлива тел.

Това, че го бяха върнали на проклетата планета, и то в предишната му роля, все още му се струваше невероятно. Явно обаче на Омега му беше писнало водачите на лесърите да се сменят постоянно и искаше поне един да се задържи. И тъй като през последните петдесетина години не беше имало по-добър лесър от господин Х., отново го бяха вкарали в играта.

Изписан от ада.

Така че днес отиваше на работа. Докато пъхаше ключа в стартера и слушаше как двигателят запалва с анемична кашлица, господин Х. не изпитваше и капчица ентусиазъм. Вече не беше някогашният лидер. Но как би могъл да се чувства другояче, след като беше поставен в ситуация, в която можеше само да изгуби. Рано или късно Омега отново щеше да се вбеси за нещо и да си го изкара на своя главнокомандващ. Това беше неизбежно.

Огрян от ярките лъчи на обедното слънце, господин Х. подкара колата из улиците на новия лъскав квартал. Построени в края на деветдесетте години, евтините къщи, издържани в един и същ сладникав стил, покрай които минаваше, бяха като извадени от комплект за „Монополи“. Редици от веранди със семпла резба. Прозорци с пластмасови капаци. И истинско изобилие от великденска украса.

За един лесър нямаше нищо по-лесно от това, да остане незабелязан в този мравуняк от изтощени домакини и изнервени регионални мениджъри.

Господин Х. мина по „Лили Лейн“ и излезе на шосе 22, като не пропусна да спре на знака СТОП.

С помощта на джипиес навигатора откри мястото, което Омега му беше наредил да посети. Щяха да му трябват дванайсет минути, за да стигне дотам, което беше добре, тъй като господарят му нямаше търпение да разбере дали планът му да използва човека като троянски кон беше успял и дали вампирите от Братството си бяха прибрали обратно приятелчето.

Господин Х. се замисли за мъжа. Сигурен беше, че го е срещал и преди, само че не помнеше кога и къде. Не че това имаше значение, нито сега, нито докато го обработваше.

Беше дяволски кораво копеле. Не беше отронил нито дума за Братството, както и да го измъчваха. Господин Х. беше останал много впечатлен. Един такъв тип би бил страхотна придобивка, стига да успееха да го привлекат на своя страна.

А може би това вече беше станало. Може би човекът вече беше един от тях.

Не след дълго господин Х. паркира минивана в една отбивка на шосе 22 и пое през гората. Макар че вече беше март, миналата нощ се беше извила снежна буря и сега клоните на високите борове, натежали от сняг, изглеждаха така, сякаш бяха надянали подплатени екипи и се канеха да поиграят американски футбол. Всъщност беше красиво. В случай че си падаш по излети сред природата и разни такива глупости.

Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-малко му се налагаше да разчита на джипиеса — усещаше присъствието на господаря си така ясно, сякаш Омега беше наблизо. Може би братята не бяха дошли за човека.

Я виж ти…

Господин Х. излезе на една поляна, насред която имаше тъмен кръг. Горещината, която бе изригнала там, беше успяла да разтопи снега и да размекне за кратко коравата пръст и макар че земята отново беше замръзнала, следите от взрива се виждаха съвсем ясно. Отпечатъкът от присъствието на Омега тегнеше наоколо така, както зловонието на боклук през лятото остава във въздуха дълго след като колата за смет е изпразнила кофите.

Господин Х. си пое дълбоко дъх. Да, усещаше се и мирис на човек.

Мили боже, бяха го убили! Братята бяха изличили човека от лицето на земята. Интересно. Само че… защо Омега не беше разбрал, че мъжът е мъртъв? Може би късчето от неговата плът, което беше скрил в тялото на човека, не се бе оказало достатъчно голямо, за да го върне обратно при него след смъртта му.

Новината никак нямаше да се понрави на господаря му. Омега не търпеше провали. Те го правеха раздразнителен, а това не вещаеше нищо добро за водача на лесърите.

Господин Х. коленичи на обгорената земя и си помисли, че завижда на човека. Копелето беше извадило късмет. Когато някой лесър ритнеше камбаната, от другата страна го очакваше безкрайно мъчение, ужасяваща баня, пред която и най-страшните представи на християните за ада бледнееха.

Когато ги убиеха, лесърите се връщаха във вените на Омега, ставаха част от една злокобна помия, състояща се от безброй други лесъри, загинали преди тях, превръщаха се в кръвта, която Омега вливаше в телата на новите си роби. И тъй като оставаха в съзнание, лесърите, завърнали се в жилите на Омега, бяха обречени на една безкрайност, в която имаше единствено палещ мраз, смъртен глад и смазващ натиск. Завинаги.

Господин Х. потрепери. Атеист приживе, той никога не беше мислил за смъртта като за нещо друго, освен като за вечен сън. Сега, когато беше лесър, отлично знаеше какво го очаква, когато господарят му изгуби търпение и отново го „уволни“.

И все пак, надежда имаше. Господин Х. беше намерил вратичка, стига, разбира се, всичко да се развиеше както трябва.

Късметът му се беше усмихнал и той беше успял да открие изход от света на Омега.