Дж. Р. Уорд
Споделена любов (7)

5.

Ривендж не й се стори никак изненадан, когато му се обади, помисли си Мариса. Но пък той винаги беше притежавал почти свръхестествено умение да разчита мислите й.

Повдигайки полите на черното си палто, тя излезе през задния вход на имението на брат си. Нощта току-що се беше спуснала и тя потрепери, но не от студ. Беше заради ужасния кошмар, който бе сънувала през деня. Летеше високо над земята, над някакво замръзнало езеро. На отсрещния му бряг се издигаха борове и когато достигна първите дървета, тя започна да лети по-бавно и погледна надолу. Върху заснежената земя, свит на кълбо и облян в кръв, лежеше… Бъч.

Ужасяващият образ не я напусна и след като се събуди, не я напусна и желанието да се свърже с Братството. Само че колко глупаво щеше да се почувства, когато воините, силно подразнени, й върнеха обаждането, за да й съобщят, че с Бъч всичко е наред! Сигурно щяха да си помислят, че го преследва или нещо такова. Само дето… Господи, не можеше да се отърве от образа на безпомощното му окървавено тяло, свито като зародиш върху замръзналата земя.

И все пак, това беше сън. Просто сън.

Мариса затвори очи, наложи си да се успокои и се дематериализира в центъра на града, на терасата на един апартамент на трийсетия етаж. В мига, в който прие формата си, Ривендж отвори една от шестте стъклени врати.

И се навъси.

— Разстроена си.

Мариса се насили да се усмихне, докато вървеше към него.

— Нали знаеш, че винаги ми е малко неловко.

Той махна с инкрустирания си със злато бастун.

— Не, този път е различно.

Господи, никога досега не беше срещала някой, който да е в такъв синхрон с емоциите й.

— Ще се оправя.

Когато Рив я улови за лакътя и я въведе в апартамента си, Мариса усети, че я залива вълна от тропическа горещина. У Рив винаги беше много топло, а докато не се настаняха на дивана, той никога не сваляше самуреното си палто. Мариса не разбираше как понася тази жега, но той като че ли имаше нужда от нея.

Ривендж затвори вратата зад тях.

— Мариса, искам да знам какво става.

— Нищо, честна дума.

С плавно движение тя свали палтото си и го преметна през облегалката на един стол, издържан в сребристо и черно. Три от стените на апартамента бяха от стъкло. Навън, пресечен на две от тъмната извивка на река Хъдсън, Колдуел се простираше под звездното небе, изпълнен с потрепващи светлинки. За разлика от бляскавия пейзаж, интериорът на апартамента беше съвсем изчистен, елегантна симфония в абаносово и бяло… досущ като Рив с неговата черна коса, златиста кожа и съвършени дрехи.

Ако обстоятелствата бяха различни, Мариса може би щеше да се влюби в апартамента. Ако обстоятелствата бяха различни, може би щеше да се влюби и в Рив.

Виолетовите очи на Ривендж се присвиха, когато той пристъпи към нея, облегнат на бастуна си. Беше едър вампир, с телосложение като на някой от братята, а суровото изражение на красивото му лице можеше да уплаши всекиго.

— Не ме лъжи.

По устните на Мариса пробяга усмивка. Мъжките вампири като него имаха силно развит покровителствен инстинкт и макар двамата да не бяха обвързани, тя изобщо не се учудваше, че той изпитва гняв към всичко, което би могло да я разтревожи.

— Тази сутрин имах лош сън и още не съм се отърсила от него. Това е всичко.

Докато Рив я измерваше с изпитателен поглед, Мариса изпита странното усещане, че той пресява емоциите й, опитвайки се да види връзката между тях.

— Дай ми ръката си — каза той.

Мариса се подчини без колебание. Ривендж винаги спазваше формалностите на глимера, а все още не я бе поздравил, както повеляваше обичаят. Само че този път, когато дланите им се срещнаха, той не докосна кокалчетата на пръстите й с устни, а сложи палец върху китката й и натисна леко. После — малко по-силно. Неочаквано, сякаш Ривендж бе отворил някакъв канал, страхът и тревогата й потекоха по ръката й и се вляха в него.

— Ривендж? — прошепна тя немощно.

В мига, в който той я пусна, чувствата отново я връхлетяха като внезапно отприщен извор.

— Тази нощ няма да си в състояние да бъдеш с мен.

Тя се изчерви и разтърка мястото, което той бе докоснал.

— Разбира се, че ще съм. Нали вече… е време.

И тя отиде до черния кожен диван, който използваха обикновено. Миг по-късно Ривендж се приближи и като свали самуреното си палто, го разстла, за да легнат на него. След това разкопча черното си сако и го съблече. Снежнобялата копринена риза се разтвори под пръстите му, разкривайки масивните му гърди без нито едно косъмче, върху които с червено мастило бяха татуирани две петолъчни звезди. Плоският му корем също беше покрит с татуировки.

Ривендж се настани на дивана и се облегна назад, при което мускулите на тялото му се напрегнаха. Вдигна очи към Мариса и погледът на аметистовите му очи я притегли. Той я повика с пръст.

— Ела при мен, тали. Мога да ти дам онова, от което се нуждаеш.

Мариса вдигна полите на роклята си и се покатери между краката му. Рив винаги настояваше тя да пие от шията му, но нито един от трите пъти, когато го бяха правили, не бе успяла да го възбуди. Което донякъде й носеше облекчение, но в същото време й напомняше, че и Рот никога не бе получавал ерекция от нея.

Когато погледна към гладката му мъжка гордост, тъпият глад, който чувстваше от няколко дни, я връхлетя като вълна. Тя сложи длани върху гърдите му и се наведе над него. Ривендж затвори очи, изви глава на една страна и прокара пръсти по ръцете й. Както винаги, преди тя да забие зъби в него, от устните му се откъсна тих стон. При други обстоятелства би си помислила, че го прави от нетърпение, но не и в този случай. Тялото на Рив никога не се възбуждаше и тя не можеше да повярва, че чак толкова му харесва да бъде използван по този начин.

Мариса отвори уста, вампирските й зъби се удължиха и тя се приведе над него…

Образът на Бъч в снега я накара да замръзне и тя трябваше да тръсне глава, за да го прогони и да се съсредоточи върху шията на Рив и своя глад.

„Пий“, заповяда си тя. „Вземи онова, което той ти предлага.“

Опита отново, но спря с устни върху врата му и затвори смутено очи. Рив сложи длан под брадичката й и повдигна лицето й.

— Кой е той, тали? — попита, докосвайки долната й устна с палец. — Кой е този мъж, когото обичаш и който не иска да се храниш от него? Наистина ще ме заболи, ако не ми кажеш.

— О, Ривендж… не го познаваш.

— Той е глупак.

— Не, глупачката съм аз.

Най-неочаквано Рив я притегли към устата си с рязко движение. Мариса ахна от изненада, когато в чувствен изблик езикът му проникна в нея. Ривендж целуваше умело, с плавни, но настойчиви движения. Макар да не почувства никаква възбуда, Мариса можеше да си представи какъв любовник би бил той — доминиращ, могъщ… неуморим.

Тя леко се оттласна от него и Рив й позволи да се откъсне от прегръдката му.

Докато той се облягаше назад, аметистовите му очи грееха — прекрасна, пурпурна светлина струеше от тях и се вливаше в нея. Макар Мариса да не усещаше ерекция там долу, спазмите, които пробягваха по мускулестото му тяло, красноречиво говореха, че жаждата за секс е в ума и във вените му. Това беше вампир, който определено искаше да проникне в нея.

— Изглеждаш толкова изненадана — провлечено каза той.

Като се имаше предвид как повечето мъже от расата й гледаха на нея, Мариса наистина беше изненадана.

— Не го очаквах. Пък и не мислех, че ти…

— Мога да правя секс — увери я Рив, клепачите му се притвориха и за миг той придоби плашещ вид. — Стига обстоятелствата да са подходящи.

Шокиращ образ изскочи сякаш от нищото и нахлу в съзнанието на Мариса. Тя се видя гола, изтегната върху покрито със самурено палто легло, а Рив, гол и възбуден, разтваряше краката й със своите. От вътрешната страна на бедрото си зърна белег от ухапване, сякаш той бе пил оттам.

Мариса рязко си пое дъх и закри очи. Видението мигновено изчезна.

— Съжалявам, тали — прошепна Рив. — Опасявам се, че фантазиите ми са твърде ярки. Но не е нужно да се тревожиш — те ще си останат в главата ми.

— Господи, Ривендж, никога не бих предположила. Може би, ако нещата бяха различни…

— Разбирам. — Той се взря в лицето й и поклати глава. — Наистина ми се иска да срещна този твой мъж.

— Там е проблемът — отвърна Мариса. — Той не е мой.

Рив помилва косата й.

— Значи бях прав — той е глупак. И колкото и да си гладна, ще трябва да го отложим за друг път, тали. Сърцето няма да ти позволи да го направим тази вечер.

Мариса се оттласна от него и се изправи. Погледът й се зарея към прозорците и блещукащия град далеч под тях. Зачуди се къде ли е Бъч и какво прави, после погледна към Рив и се запита защо ли не я привлича. Беше красив като воин — могъщ, с гъста кръв, силен… особено сега, когато масивното му тяло бе изтегнато върху покрития с кожа диван, а краката му — разтворени в недвусмислено сексуална покана.

— Ще ми се да те желаех, Рив.

От устните му се откъсна сух смях.

— Интересно. Знам точно какво имаш предвид.

 

 

Ви прекоси вестибюла на имението и излезе на двора. Застанал в сянката на каменната сграда, той изпрати мислите си в нощта, като радар, търсещ сигнал.

— Няма да отидеш сам — изръмжа Рейдж в ухото му. — Когато откриеш къде го държат, ще ни повикаш.

Когато не получи отговор, Рейдж улови Ви за яката и го разтърси като парцалена кукла, въпреки че беше висок близо два метра. Доближи лице на сантиметри от лицето на брата, изражението му красноречиво говореше, че не се шегува.

— Вишъс. Чу ли какво ти казах?

— Да, добре.

Ви го отблъсна от себе си само за да осъзнае миг по-късно, че двамата не са сами. Останалите от Братството чакаха, въоръжени и гневни — заредено оръдие, което само чакаше някой да запали фитила. Но въпреки неприкритата им агресия, в погледите, насочени към него, се четеше искрена загриженост. И понеже тя го подлудяваше, Вишъс се извърна.

Подреди мислите си и продължи да търси в нощта, мъчейки се да открие мъничката частица от себе си, която бе оставил в Бъч. Прониквайки в мрака, той претърсваше поля и планини, замръзнали езера и шуртящи потоци… все по-надалеч и по-надалеч…

„О, Господи!“

Бъч беше жив. Почти. И се намираше… на североизток. Дванайсет, може би петнайсет мили оттук.

Ви извади своя „Глок“ и усети как нечии железни пръсти се сключват около ръката му. Рейдж отново се канеше да подхване старата песен.

— Няма да се изправиш срещу лесърите сам.

— Окей.

— Обещай ми — сопна се Рейдж, сякаш прекрасно знаеше, че Ви възнамерява собственоръчно да се разправи с онези, които бяха пленили Бъч, и да повика братята си само за да разчистят след него.

Но това тук беше лично. Този път не ставаше въпрос просто за войната между вампири и лесъри. Тези неживи копелета му бяха отнели… е, не знаеше какъв точно му е Бъч. Но определено отдавна не беше чувствал някого толкова близък.

— Вишъс…

— Ще ви се обадя, когато съм готов, дяволите да го вземат — изруга той и се дематериализира.

Придвижвайки се под формата на вихрушка от молекули, той се озова извън града, до една горичка, издигаща се на брега на сковано от лед езеро. Беше изчислил движението си така, че да се появи на около стотина метра от мястото на сигнала, който беше получил от Бъч, приклекнал и готов за битка.

Което беше добър план, защото с цялото си същество усещаше, че наоколо гъмжи от лесъри.

Ви затаи дъх и предпазливо се завъртя в полукръг, като този път разчиташе на очите и ушите, а не на инстинктите си. Не се виждаше нито един убиец. Не се виждаше абсолютно нищо. Нито дори някоя колиба или ловджийска хижа.

Неочаквано Ви потръпна. Не, не беше прав. В гората имаше нещо! Някакъв чудовищен отпечатък, въплътено зло, което го караше да потръпва неспокойно.

Омега.

Тъкмо когато Ви обръщаше глава към ужасяващата концентрация, силен порив на вятъра се надигна и обрули лицето му, сякаш дори природата му казваше да не се приближава.

Проклятие! Трябваше да измъкне ченгето оттам.

Ви се втурна към мястото, откъдето долавяше присъствието на Бъч, като разпръскваше мръсния сняг с тежките си ботуши. Насреща му пълната луна грееше ярко на беззвездното небе, но злото присъствие беше толкова плътно, че той можеше да го открие и със завързани очи. А Бъч се намираше съвсем близо до този мрак.

След около петдесетина метра Ви забеляза койотите. Обикаляха около нещо на земята и ръмжаха — не от глад, а неспокойно, сякаш усещаха някаква заплаха.

Онова, което беше привлякло вниманието им, явно бе толкова колосално, че те изобщо не усетиха приближаването на Ви. За да ги прогони, той вдигна пистолета над главата си и стреля във въздуха. Койотите се разбягаха и…

… Ви се закова на място. Когато видя какво лежи на земята, усети, че не е в състояние да преглътне. Но устата му и без това беше пресъхнала.

Бъч лежеше в снега гол, смазан от бой и окървавен. Лицето му беше посиняло и подпухнало. Бедрото му беше превързано, но превръзката беше подгизнала от кръв. Но не това беше най-страшното. Навсякъде около Бъч витаеше зло, тегнеше във въздуха над него… по дяволите, той беше скверният черен отпечатък, който Ви бе усетил.

„О, Скрайб Върджин!“

Вишъс бързо се огледа наоколо, след което коленичи и нежно положи ръката с ръкавицата върху приятеля си. Проряза го остра болка, сякаш го беше ударил ток. Инстинктите му нашепваха да се маха, защото онова, което беше докоснал, трябваше да бъде избягвано на всяка цена. Зло.

— Бъч, аз съм. Бъч?

Ченгето простена и се размърда, по окървавените му черти пробяга бледо подобие на надежда, сякаш беше вдигнал лице към слънцето, но миг по-късно се стопи.

Мили боже, не можеше да отвори очи, защото беше плакал и сълзите му бяха замръзнали.

— Не се тревожи, ченге. Аз ще…

Какво всъщност щеше да направи? Бъч умираше, но какво, по дяволите, му бяха сторили? Цялото му тяло беше пропито от мрак.

Бъч отвори уста. Дрезгавите звуци, които се откъснаха от гърлото му, може и да бяха думи, но Ви не ги разбираше.

— Ченге, не се опитвай да говориш. Аз ще се погрижа за теб…

Бъч поклати глава и се размърда. С покъртителна немощ той протегна ръце и впи пръсти в земята, мъчейки се да пропълзи в снега. Надалеч от Ви.

— Бъч, аз съм…

— Не… — Бъч забиваше нокти в земята като обезумял, влачейки израненото си тяло в снега. — Заразен съм… не знам как… заразен… не бива… да ме вземеш. Не знам защо…

Гласът на Ви изплющя като шамар, остър и силен.

— Бъч! Престани!

Ченгето спря, но дали заради нареждането на Ви, или защото силите му се бяха изчерпали напълно, не бе ясно.

— Какво са ти сторили, човече?

Ви извади одеяло от спасително фолио и уви съквартиранта си с него.

— Заразен… — Бъч с усилие се претърколи по гръб, отметна одеялото и сложи изранената си ръка върху корема. — За… разен.

— Какво, по дяволите…

На корема на Бъч тъмнееше черен кръг с размерите на юмрук. Приличаше на синина с ярко очертани ръбове, а в средата се виждаше нещо, което приличаше на… белег от операция.

— Проклятие!

Бяха сложили нещо в тялото му.

— Убий ме — каза Бъч със смразяващ дрезгав глас. — Убий ме още сега. Заразен съм. Нещо… в мен. Расте…

Ви приседна на пети и зарови пръсти в косата си. Изтласка чувствата си на заден план и принуди извънредно острия си ум да заработи на пълни обороти — сега само той можеше да го спаси. Бързо взе решение — радикално, но логично — и то му помогна да се успокои и съсредоточи. Ръката му не трепна, когато извади един от черните си кинжали и се наведе над съквартиранта си.

Онова, което нямаше място в тялото му, трябваше да бъде извадено. А като се имаше предвид какво зло се съдържаше в него, операцията трябваше да бъде извършена тук, на неутрална територия, а не у дома или в клиниката на Хавърс. Освен това смъртта вече дишаше във врата на ченгето и колкото по-бързо неутрализираше заразата, толкова по-добре.

— Бъч, приятелю, искам да си поемеш дълбоко дъх и да не мърдаш. Аз ще…

— Внимавай, боецо.

Ви рязко се обърна, както бе приклекнал. Зад себе си, рееща се над земята, видя Скрайб Върджин. Тя беше въплътена енергия, черните й одежди, които дори силният вятър не бе в състояние да раздвижи, скриваха лицето й, а гласът й беше ясен като нощния въздух.

Вишъс отвори уста, но тя го прекъсна.

— Ще те изпреваря и ще ти отговоря, преди да си прекрачил границата и да си ме попитал — не, не мога да ти помогна. Това е нещо, в което не бива да се намесвам. Но едно ще ти кажа. Добре ще сториш, ако използваш проклятието, което така презираш. Ако се докоснеш до онова, което е скрито в него, ще се приближиш до смъртта повече от всякога. Но ти си единственият, който може да го премахне.

Сякаш прочела мислите му, тя се усмихна и добави:

— Да, този миг е една от причините за твоите видения. Но има и друга.

— Ще оживее ли?

— Залавяй се за работа, боецо — твърдо каза тя. — Ще направиш повече за неговото спасение, ако действаш, вместо да ме оскърбяваш с въпроси.

Ви се наведе над Бъч и вдигна ножа си. В корема на Бъч зейна дупка, а от напуканите му устни се откъсна стенание.

— Боже!

Вътре, обвито като пашкул в плътта, имаше нещо черно. Гласът на Скрайб Върджин долетя съвсем отблизо иззад рамото му.

— Не губи време, боецо, свали ръкавицата! Много бързо се разпространява!

Ви прибра кинжала в канията на гърдите си и смъкна ръкавицата. Посегна към Бъч, но спря с ръка във въздуха.

— Но аз не мога да докосвам никого с тази ръка.

— Заразата ще го предпази. Направи го сега, боецо. Докато го докосваш, нека бялата светлина, която се излъчва от дланта ти, те обгърне като втора кожа в мислите ти.

Вишъс протегна ръка, представяйки си как го обвива чисто, ослепително сияние. В мига, в който докосна черния пашкул, през тялото му сякаш премина ток и той потръпна конвулсивно. Нещото изпука и се разпадна със съскане, а Вишъс се почувства зле, сякаш го бе повалила тежка болест.

— Дишай — каза Скрайб Върджин. — Просто дишай.

Вишъс залитна и трябваше да се подпре на земята, за да не падне. Главата му се люлееше безсилно на раменете, гърлото му се сви.

— Мисля, че…

О, да, той повърна. Насред напъните, които го разтърсваха, усети как някой го подкрепя. Скрайб Върджин го държа през цялото време, а когато повръщането най-сетне спря, той се облегна безсилно на нея. За миг дори му се стори, че тя го милва по косата.

После сякаш от само себе си мобилният телефон се появи в ръката му, а гласът й прозвуча в ухото му:

— Сега върви. Вземи този човек и знай, че истинското зло се крие не в тялото, а в душата. Освен това трябва да донесеш една от урните на своите врагове. Донеси я тук и сложи ръката си върху нея. Направи го, без да губиш и миг.

Ви кимна. Когато получиш съвет от Скрайб Върджин, без дори да си го искал, най-добре е да не го пренебрегваш.

— И нека твоят щит от светлина продължи да обгръща човека. Използвай ръката си, за да го изцелиш. Той все още може да умре, ако в тялото и сърцето му не се влее достатъчно светлина.

Ви усети как силата й отслабва в същия миг, в който отново му прилоша. Докато се бореше с последиците от мимолетния си допир до онова скверно нещо, си помисли, че ако той се чувства така, не иска и да си представи какво му е на Бъч.

Телефонът в ръката му иззвъня и той внезапно си даде сметка, че от доста време лежи в снега.

— Ало? — замаяно каза той.

— Къде си? Какво става? — Басовият рев на Рейдж го изпълни с облекчение.

— При мен е. Той… — Ви хвърли поглед към окървавената купчина, която представляваше Бъч, после закри очите си с ръка и потрепери. — Някой трябва да дойде да ни вземе. Господи, Рейдж… ако знаеш какво са му направили…

Сякаш разбрал, че братът е на ръба, Рейдж продължи много по-меко:

— Окей, успокой се. Кажи ми къде се намирате.

— Гора… Не съм сигурен… — Господи, умът му май беше дал накъсо. — Не можеш ли да ме намериш с GPS-а?

Нечий глас, най-вероятно на Фюри, извика:

— Открих го!

— Не! Мястото е заразено — каза Ви и като прекъсна въпросите, с които Рейдж го заливаше, добави: — Кола. Трябва ни кола. Аз ще го изнеса оттук. Не искам никой друг да се приближава.

Последва дълга пауза.

— Добре. Тръгни на север, братко. След около половин миля ще излезеш на шосе 22. Ще те чакаме там.

— Обадете се… — Ви избърса очи и се насили да овладее гласа си. — Обадете се на Хавърс. Кажете му, че ще му доведем пациент с тежка травма. И че ще трябва да го постави под карантина.

— Исусе! Какво са му направили?

— Побързай, Рейдж… Не, почакай! Донесете и урната на някой лесър.

— Защо?

— Нямаме време за обяснения. Просто го направи.

Ви мушна телефона в джоба си, нахлузи ръкавицата върху ръката си, която все още излъчваше светлина, и отиде до Бъч. След като се увери, че спасителното одеяло го покрива добре, той вдигна отпуснатото му тяло на ръце, при което Бъч изстена от болка.

— Няма да е лесно — каза Ви, — но трябва да те махнем оттук.

После обаче погледът му попадна на земята и той се намръщи. Бъч вече почти не кървеше, но какво щяха да правят със следите, които щяха да оставят в снега? Ако някой лесър се върнеше, можеше да ги настигне, преди да са стигнали до шосето.

Неочаквано плътни облаци покриха небето и заваля гъст сняг.

По дяволите, Скрайб Върджин си я биваше.

Докато си пробиваше път през виелицата, Ви упорито си представяше как ослепителна бяла светлина обгръща и него, и мъжа в ръцете му.

 

 

— Ти дойде!

Мариса се усмихна, докато затваряше вратата на веселата болнична стая без прозорци. В леглото лежеше дребничко, крехко на вид момиченце. До него, малко по-голяма, но сякаш много по-крехка, седеше майка му.

— Нали снощи ти обещах, че отново ще те посетя.

Момиченцето се усмихна широко, едно от предните му зъбчета липсваше.

— И ето че дойде. Толкова си красива тази вечер.

— Ти също — отвърна Мариса и като приседна на ръба на леглото, взе малката ръчичка в своята. — Е, как си?

— Мамен и аз тъкмо гледахме „Изследователката Дора“^[1].

Бледо подобие на усмивка пробяга по невзрачното лице на младата майка, но очите й си останаха все така безрадостни. Откакто бяха приели момиченцето преди три дни, майка му изглеждаше вцепенена, сякаш караше на автопилот. Е, ако не се броеше това, че подскачаше всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Мамен каза, че няма да останем още дълго. Вярно ли е?

Майката отвори уста, за да отговори, но Мариса я изпревари:

— Не се безпокой за това. Нека първо се погрижим за крака ти.

Момиченцето и майка му не бяха от богато семейство, но Хавърс никога не връщаше някой, който се нуждаеше от помощта му. Нито пък щеше да претупа лечението им.

— Мамен казва, че кракът ми е зле. Вярно ли е?

— Няма да е за дълго.

Мариса хвърли поглед към завивките. Хавърс всеки момент щеше да оперира фрактурата и с малко повечко късмет костта щеше да зарасне както трябва.

— Мамен каза, че ще остана в зелената стая цял час. Може ли да бъде по-малко?

— Брат ми ще те задържи там само толкова, колкото трябва.

Хавърс щеше да подсили костта й с титаниев пирон, което нямаше да бъде просто, но иначе детето щеше да изгуби целия си крак. Докато растеше, то щеше да се нуждае от още операции, а ако се съдеше по изтощението в погледа на майката, тя отлично разбираше, че това е само началото.

— Не ме е страх — заяви момиченцето и притисна оръфан плюшен тигър до гърдите си. — Нали Мастимон ще е с мен. Сестрата каза, че може.

— Мастимон ще те брани. Той е свиреп, точно какъвто трябва да бъде един тигър.

— Аз му казах да не изяжда никого.

— Постъпила си много умно — похвали я Мариса и извади кожена кутийка от джоба на светлорозовата си рокля. — Имам нещо за теб.

— Подарък?

— Да.

Мариса обърна кутийката към момиченцето и я отвори. Вътре имаше златна плочка с размерите на чаена чинийка, така съвършено полирана, че блестеше като огледало и сияеше като слънчев лъч.

— Колко е красиво! — ахна детето.

— Това е моята плочка за желания. — Мариса извади скъпоценния предмет и го завъртя в ръката си. — Виждаш ли инициалите ми на гърба?

Момиченцето присви очи.

— Да. А това е моята буква!

— Нарочно накарах да я добавят. Плочката е за теб.

Откъм ъгъла, където се беше настанила майката, долетя приглушено ахване — тя очевидно знаеше колко струва златото.

— Наистина ли? — попита детето.

— Протегни ръце.

Мариса постави златния диск в малките й ръчички.

— О, колко тежи!

— Знаеш ли как действат плочките за желания? — попита Мариса и когато момиченцето поклати глава, тя извади парче пергамент и химикалка. — Намисли си желание и аз ще го запиша. Докато ти спиш, Скрайб Върджин ще дойде и ще го прочете.

— А ако Скрайб Върджин не изпълни желанието ми, това означава ли, че съм била лоша?

— О, не! Означава само, че тя е намислила нещо още по-хубаво за теб. Е, какво ще си пожелаеш? Може да бъде всичко, за което се сетиш. Какво ще кажеш за сладолед, когато се събудиш? Или още епизоди на „Дора“?

Момиченцето сбърчи съсредоточено вежди.

— Искам мамен да не плаче повече. Тя се преструва, че не плаче, но откакто… откакто паднах по стълбите, е толкова тъжна.

Мариса с мъка преглътна. Отлично знаеше, че детето не си беше счупило крака, падайки по стълбите.

— Мисля, че това е хубаво желание. Ще го запиша.

И тя изрисува изящните букви на Древния език с червено мастило:

„Ако желанието ми не е оскърбително, бих била признателна, ако мамен си върне щастието.“

— Ето така. Как ти се струва?

— Прекрасно.

— Сега го сгъваме и го оставяме. Може би Скрайб Върджин ще ти отговори, докато си в операционната… в зелената стая.

Детето още по-здраво прегърна плюшения си тигър.

— Би било чудесно.

В този миг в стаята влезе медицинска сестра и Мариса се изправи. Беше обзета от неустоимо желание да брани момиченцето, да го предпази от онова, което го бе сполетяло в дома му, както и от онова, което му предстоеше в операционната. Вместо това погледна към майката.

— Всичко ще бъде наред.

Мариса се приближи до младата жена и постави длан върху слабото й рамо. Жената потрепери, после здраво стисна ръката й.

— Нали той не може да проникне тук? — тихо попита майката. — Ако ни намери, ще ни убие.

Мариса също понижи глас:

— Никой не може да влезе в асансьора, без да се е идентифицирал пред камерите. Тук сте в безопасност. Имаш думата ми.

Майката кимна и Мариса си тръгна, за да може момиченцето да бъде поставено под упойка.

Когато излезе в коридора, тя се облегна на стената и усети как я залива вълна на ярост. Това, че майката и дъщерята в болничната стая бяха принудени да търпят нечия мъжка агресивност, беше достатъчно, за да й се прииска да се научи да стреля.

Господи, просто не можеше да си представи как ще ги пусне да си отидат, когато бе сигурна, че техният хелрен ще ги открие още щом напуснат клиниката. Въпреки че повечето мъжки вампири пазеха своите партньорки като зеницата на окото си, в расата им открай време имаше едно малцинство от насилници. Грозната истина беше, че домашното насилие съществуваше.

Звук от затваряне на врата я накара да вдигне глава и тя видя Хавърс да се приближава по коридора, забил глава в един болничен картон. Странно… върху обувките си беше нахлузил жълти найлонови калцуни, от онези, които обуваше, когато носеше защитно облекло.

— От лабораторията ли идваш, братко? — попита тя.

Хавърс вдигна очи от картона и намести очилата с рогови рамки на носа си. Веселата му червена папийонка бе изкривена на една страна.

— Какво каза?

Тя посочи краката му и се усмихна.

— Лабораторията.

— А… да. Бях в лабораторията — отвърна той и като свали найлоновите калцуни, ги смачка в ръката си. — Мариса, ще ми направиш ли услугата да се върнеш в къщата? За следващия понеделник съм поканил на вечеря председателя на Съвета на принцепсите, както и още седем от членовете. Менюто трябва да бъде съвършено. Сам бих поговорил с Каролин, но ме чака операция.

— Разбира се.

Брат й стоеше неподвижно като статуя и Мариса свъси вежди.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, благодаря ти. Сега върви… върви. Да, тръгвай… моля те.

Мариса се изкуши да го поразпита, но беше време за операцията на момиченцето и тя не искаше да го задържа повече, така че просто го целуна по бузата, оправи папийонката му и се отдалечи. Когато стигна до двойната врата, която отвеждаше в приемното отделение, нещо я накара да хвърли поглед назад.

Хавърс тъкмо изхвърляше найлоновите калцуни в едно кошче за опасни отпадъци с обтегнато от напрежение лице. С дълбока въздишка той се овладя и бутна вратата към преддверието на операционната.

„Това беше значи“ — помисли си Мариса. Беше разстроен заради предстоящата операция. Кой би могъл да го вини!

Мариса отново се обърна към двойната врата… и в този миг чу тежки стъпки.

Замръзна на мястото си. Само един определен тип вампири вдигаха такъв шум, когато се движеха.

Тя рязко се обърна и видя Вишъс да се задава по коридора с клюмнала глава. Зад него, със също толкова мрачно заплашителен вид, крачеха Фюри и Рейдж. Въоръжени до зъби, и тримата изглеждаха грохнали от умора, по дрехите на Вишъс имаше засъхнала кръв. Но какво бяха правили в лабораторията на Хавърс? Защото тя беше единственото помещение в тази част на клиниката.

Братята я забелязаха едва когато почти се блъснаха в нея. Те като един се заковаха на място и извърнаха очи. Несъмнено, защото бе изгубила благоволението на Рот.

О, Скрайб Върджин, отблизо имаха направо ужасен вид. Нездрав, макар че очевидно не бяха болни, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.

— Всичко е наред — рязко отвърна Вишъс. — Извини ни…

„Сънят… тялото на Бъч в снега…“

— Някой да не е пострадал? Бъч…

Вишъс сви рамене, минавайки покрай нея, и блъсна вратата на приемната. Другите двама се усмихнаха насила и го последваха.

Мариса проследи с поглед как братята минават покрай сестринската стая и се насочват към асансьорите. Докато чакаха асансьора, Рейдж се пресегна и сложи ръка върху рамото на Вишъс, а той сякаш потрепери.

При тази гледка в главата на Мариса задрънчаха предупредителни звънци и в мига, в който вратата на асансьора се затвори зад тях, тя се отправи към онова крило на клиниката, от което бяха дошли. С бърза крачка мина покрай просторната, ярко осветена лаборатория, и надникна във всяка от шестте болнични стаи. Те до една бяха празни.

Какво тогава бяха търсили тук? Може би бяха дошли просто за да поговорят с Хавърс?

Тласкана от инстинкта си, тя отиде на регистратурата, включи компютъра и провери всички приети пациенти. Не откри нищо нито за братята, нито за Бъч, но това не я успокои. Хавърс никога не въвеждаше воините в регистъра и най-вероятно би постъпил по същия начин и с Бъч, ако го беше приел в болницата. Онова, което Мариса искаше да види, беше колко от тридесет и петте легла бяха заети.

Записа си цифрата и обиколи стаите. Не откри нищо необичайно. Бъч не беше в клиниката, освен ако не се намираше в някое от помещенията в основната част на къщата. Понякога настаняваха там ВИП пациенти.

Мариса повдигна полите на роклята си и се втурна към задните стълби.

 

 

Бъч се сви на кълбо, макар че не му беше студено — може би, ако вдигнеше колене достатъчно високо, болката в стомаха му щеше да поотслабне.

Как ли пък не! Този план изобщо не подейства на нагорещения ръжен, който сякаш беше забит в корема му.

Той с мъка отвори подпухналите си очи, примига и като си пое дълбоко дъх, стигна до следните заключения: не беше мъртъв, намираше се в болница и във вената му се вливаше нещо, което без съмнение поддържаше живота му.

Много предпазливо се преобърна и стигна до още едно заключение — някой беше използвал тялото му вместо боксова круша. А, да… и в стомаха му имаше някаква гадост, сякаш за последно бе ял гранясало месо.

Какво, по дяволите, се беше случило с него?

В ума му се заредиха неясни образи. Видя как Вишъс го открива в гората, а той отчаяно настоява да го оставят да умре. После в съзнанието му изплува някакъв нож… ръката на Ви и някакво бяло сияние, с което бяха извадили онова гадно…

Бъч се преви надве и усети, че му се повръща само при спомена. Бяха скрили нещо зло в корема му. Чисто, неподправено зло. Черен ужас, който неумолимо пълзеше в тялото му.

С треперещи ръце той сграбчи болничната нощница, с която беше облечен, и я повдигна.

— Боже!

На корема му се открояваше черен белег, сякаш вече угаснал огън беше обгорил кожата му. Обзет от отчаяние, той напразно напрегна размътения си мозък, мъчейки се да си спомни какво и как му беше оставило този белег.

И така, прибягвайки до детективските си похвати, той се зае с огледа на местопрестъплението. Което в случая беше собственото му тяло. Вдигна едната си ръка и видя, че ноктите му са в ужасно състояние, сякаш някой беше забивал под тях пирон или пила. Пое си дълбоко въздух и разбра, че ребрата му са потрошени. А ако съдеше по подутите си очи, явно лицето му беше поело доста юмручни удари.

Бяха го измъчвали. Съвсем наскоро.

Той отново напрегна ума си и се зае да пресява спомените си. Кое беше последното място, където помнеше, че е бил? „Зироу Сам“. „Зироу Сам“ и… о, боже, онази жена-вампир. Животински, анонимен секс в тоалетната. После той си бе тръгнал и… Лесъри. Беше се бил с лесъри. Бяха го простреляли, а след това…

Спомените му спираха дотук, сякаш пътят, който следваха, рязко свършваше, стигнал до ръба на бездънна пропаст.

Беше ли пропял? Беше ли предал Братството? Изменил ли беше на онези, които му бяха най-близки?

И какво, по дяволите, беше станало с корема му? От онова, което се разлагаше в тялото му, имаше чувството, че във вените му тече кал.

Бъч се отпусна и започна да диша през устата. Но покоят така и не идваше.

Дали защото не можеше да спре, или пък за да демонстрира геройство, мозъкът му започна да вади спомен след спомен от най-далечното му минало. Рождени дни, в които баща му го гледаше навъсено, а майка му пушеше цигара след цигара от напрежение. Коледи, в които братята и сестрите му получаваха подаръци, но за него нямаше нищо.

Душни юлски вечери, в които никакъв вентилатор не помагаше и баща му се бореше с жегата с ледена бира, под чието въздействие измъкваше Бъч от леглото с юмруци.

Като неканени гости го връхлетяха спомени, които не го бяха навестявали от години. Видя как братята и сестрите му си играят весело на моравата и си спомни как му се искаше да бъде с тях, вместо да стои отстрани, особнякът, чието място просто не беше там.

А после… О, господи, не! Не и това!

Твърде късно. Видя се на дванадесет години, мършав и размъкнат, застанал на тротоара пред къщата на семейство О’Нийл в Южен Бостън. Беше хубав есенен следобед и той гледаше как сестра му Джейни се качва в червения шевролет „Шевет“, изрисуван отстрани с ивици в цветовете на дъгата. Съвсем ясно си спомни как тя му маха през прозореца на задната седалка, докато колата се отдалечаваше.

Сега, когато вратата към миналото беше отворена, той не можеше да стори нищо, за да спре ужаса, който предстоеше. Спомни си посещението на полицаите същата вечер и видя как краката на майка му се подкосиха, когато спряха да говорят. Спомни си как го разпитваха, защото той последен бе видял Джейни жива. Чу как момчето, което беше някога, казва на мъжете със значки, че не е разпознал момчетата и че му се е искало да каже на сестра си да не се качва в колата им.

Но най-ясно си спомняше болката в очите на майка си, прекалено огромна, за да се излее в сълзи.

После сякаш някой натисна копчето за превъртане напред и той се намери двадесет и няколко години по-късно. Господи… кога за последен път беше видял родителите си или бе говорил с тях? Ами братята и сестрите си? Преди пет години? Може би. Боже, какво облекчение бе изпитало цялото му семейство, когато той се изнесе от вкъщи и започна да пропуска все повече празници.

Да, всички, които сядаха у дома на коледната трапеза, бяха замесени от едно и също тесто, а той беше като капката катран в кацата с меда. Накрая изобщо спря да се прибира вкъщи, оставяше им само телефонните номера, на които можеха да го открият. Номера, на които те никога не звъняха.

Сигурно дори нямаше и да разберат, ако той умреше. Без съмнение Вишъс знаеше всичко за семейство О’Нийл, включително номерата на социалните им осигуровки и банковите им сметки, но Бъч никога не беше говорил за тях. Дали Братството щеше да им се обади? И какво ли щяха да кажат?

Бъч се погледна, осъзнавайки прекрасно, че е много вероятно никога да не си тръгне оттук. Тялото му много приличаше на труповете, на които се бе нагледал, докато работеше в полицията. Онези, които обикновено намираха в гората. Всъщност — нали и него бяха намерили в гората. Използван и захвърлен. Оставен да умре. Като Джейни. Точно като Джейни.

Той затвори очи и се понесе върху вълните на болката, която го раздираше. Неочаквано от мътилката на агонията изплува прекрасно видение — образът на Мариса такава, каквато я бе видял за първи път. Картината беше толкова ярка, че той почти усети мириса на океан, който се излъчваше от нея, и я видя такава, каквато бе през онази вечер — ефирната жълта рокля, с която бе облечена… начина, по който косата падаше по раменете й… лимоненожълтата стая, в която се бяха срещнали.

За него тя беше жената, която не можеше да забрави, която не бе имал и никога нямаше да има, но която въпреки това бе докоснала най-съкровената му същност.

Господи, толкова беше уморен.

Той отвори очи и преди да осъзнае какво прави, посегна към ръката си, махна прозрачната лепенка и извади иглата от вената си. Оказа се по-лесно, отколкото предполагаше, но пък болката в цялото му тяло беше толкова свирепа, че убождането от една игла беше като капка в морето.

Ако му беше останала поне мъничко сила, щеше да потърси по-сигурен начин да сложи край на живота си, но сега се налагаше да разчита единствено на времето, защото не разполагаше с нищо друго. А като се имаше предвид колко ужасно се чувстваше, със сигурност нямаше да продължи дълго. Почти можеше да усети как органите му спират.

Бъч затвори очи и се откъсна от всичко, което го заобикаляше. Сякаш от много далеч чу как машинариите над леглото му започнаха да пищят. Боец по природа, той се изненада от това, колко лесно се беше предал, после умората го заля като приливна вълна. Инстинктивно разбра, че това не е изтощението на съня, а забравата на смъртта, и беше щастлив, че е дошла толкова бързо.

Откъсвайки се от всичко земно, той се видя в началото на дълъг, ослепително ярък коридор. В другия му край имаше врата, пред която стоеше Мариса. С усмивка на уста, тя отвори вратата, разкривайки бяла стая, обляна в светлина.

Изведнъж усети как на душата му олеква и като си пое дълбоко дъх, той тръгна напред. Искаше му се да вярва, че отива в рая въпреки всички лоши неща, които беше сторил през живота си, така че присъствието й тук бе съвсем логично.

Не би било истински рай без нея.