Дж. Р. Уорд
Споделена любов (5)

3.

Напоследък бизнесът в „Зироу Сам“ вървеше много добре, мислеше си Ривендж, докато преглеждаше счетоводните си книги. Притокът на пари растеше. Спортните залагания се увеличаваха. Броят на посетителите — също. Господи, притежаваше клуба от колко… пет-шест години? И най-сетне беше започнал да печели достатъчно, за да може да си поеме дъх.

Разбира се, това беше отвратителен начин за изкарване на пари — с всичките наркотици, секс, алкохол и хазарт. Но той трябваше да издържа майка си, а до съвсем скоро — и сестра си Бела. На всичко отгоре трябваше да си плаща рекета. Да имаш тайни, се бе оказало скъпо удоволствие. Вратата на кабинета му се отвори и Рив вдигна поглед. Беше шефката на охраната му и той неволно се усмихна, доловил миризмата на Бъч О’Нийл да се носи от нея. Обичаше да е прав.

— Благодаря, че се погрижи за Бъч.

Сивите очи на Хекс бяха прями, както винаги:

— Не бих го сторила, ако не го желаех.

— А аз нямаше да те помоля, ако не знаех, че го искаш. Какво друго?

Хекс се разположи от другата страна на писалището му. Силното й тяло беше толкова кораво, колкото и мраморните облегалки под лактите на Ривендж.

— Опит за изнасилване в мъжката тоалетна на мецанина. Погрижих се. Жената смята да повдигне обвинение.

— Мъжът държеше ли се на краката си, когато приключи с него?

— Да. Само дето можеше да си носи топките като обици. Освен това открих двама непълнолетни и ги изхвърлих от клуба. А един от охранителите вземаше подкупи от хората на опашката, затова го уволних.

— Нещо друго?

— Още една свръхдоза.

— По дяволите! Но не е от нашите продукти, нали?

— Не. Някакъв боклук, внесен отвън.

Хекс извади малко целофанено пакетче от задния джоб на кожените си панталони и го хвърли на бюрото.

— Успях да го докопам, преди линейката да пристигне. Ще наема допълнителен персонал, който да се справи с положението.

— Добре. Щом намериш копелето, което пласира боклуците си наоколо, искам да ми го доведеш. Държа лично да се погрижа за него.

— Окей.

— Имаш ли нещо друго за мен?

В тишината, която последва, Хекс преплете пръсти и се приведе напред. Тялото й беше изтъкано само от мускули, единственото изключение в твърдите му линии бяха малките й, щръкнали гърди. Хекс имаше съблазнително андрогенен вид, макар че, доколкото Преподобния беше чувал, си беше стопроцентова жена.

„На ченгето здравата му е провървяло“, помисли си той. Хекс рядко правеше секс, и то само с мъже, които смяташе за достойни.

Освен това не обичаше да си губи времето. Обикновено.

— Казвай, Хекс.

— Искам да знам нещо.

Рив се облегна на стола си.

— Въпросът ти ще ме ядоса ли?

— Аха. Партньорка ли си търсиш?

В очите на Преподобния лумна пурпурен огън, той се наведе и я изгледа изпод вежди.

— Кой разправя такива неща? Искам името му.

— Това е мое умозаключение, не клюка. Според данните от джипиеса ти, бентлито ти напоследък често е било у Хавърс. А аз случайно знам, че Мариса не е обвързана. Освен това е красива. И загадъчна. Но теб никога не те е било грижа за глимера. Да не мислиш да я вземеш за партньорка?

— Ни най-малко — излъга той.

— Добре — отвърна Хекс, но по погледа, с който го измери, ясно личеше, че знае истината. — Защото би било същинска лудост дори да се опиташ. Тя ще разбере за теб… и нямам предвид онова, което се случва в клуба. Та тя е в Съвета на принцепсите, за бога! Ако научи, че си симпат, и двамата сериозно ще загазим.

Рив се изправи на крака и стисна дръжката на бастуна си.

— Братството вече знае за мен.

— Какво? — ахна Хекс.

Ривендж се замисли за онова, което се беше случило между него и Фюри, и реши, че е по-добре да не навлиза в подробности.

— Просто знаят и това е. Но сестра ми е омъжена за един от тях, което ме превръща в част от шибаното им семейство. Така че дори ако Съветът на принцепсите научи истината, воините ще ги държат настрани.

Колко жалко, че онзи, който го изнудваше, изобщо не се вълнуваше от обичаите на Нормалните. Оказваше се, че не е никак приятно да имаш симпат за враг. Нищо чудно, че останалите вампири толкова ги мразят.

— Сигурен ли си? — попита Хекс.

— Бела ще бъде съсипана, ако ме изпратят в някоя от онези колонии. Мислиш ли, че нейният хелрен би понесъл да я види разстроена, особено сега, когато е бременна? Зи е дяволски опасно копеле и не дава и косъм да падне от главата й. Така че — да, сигурен съм.

— Тя някога досещала ли се е какъв си?

— Не.

И макар Зейдист да знаеше, за нищо на света не би й казал. Никога не би поставил Бела в подобна ситуация. Законът гласеше, че ако някой познава симпат, е длъжен да го предаде на правосъдието.

Рив излезе иззад бюрото, облягайки се на бастуна си, тъй като освен Хекс нямаше кой да го види. Допаминът, който редовно си биеше, потискаше най-гадните симптоми и той успяваше да мине за един от Нормалните. Не знаеше как Хекс се справя с проблемите си като симпат, а и не беше сигурен, че иска да знае. Работата беше там, че когато осезанието му не действаше, той бе принуден да използва бастун, за да не падне — когато не си усещаш краката, останалите възприятия не са достатъчни.

— Не се тревожи — каза той. — Никой не знае какви сме. И това няма да се промени.

Сивите й очи се взряха в лицето му.

— Храниш ли я, Рив?

Той замълча, но тя продължи настойчиво разпита.

— Храниш ли Мариса?

— Не е твоя работа.

Хекс рязко се изправи.

— Майната ти! Имахме уговорка — никакви партньори. Никакво хранене с Нормалните. Какви ги вършиш, по дяволите?

— Държа нещата под контрол, а този разговор приключи — отсече той и си погледна часовника. — Я виж ти, време е да затваряме, а ти се нуждаеш от почивка. Двамата Мур ще заключат.

Тя го изгледа свирепо.

— Не си тръгвам, преди да съм си свършила работата.

— Не се опитвам да бъда любезен. Просто ти заповядвам да се прибереш у дома. Ще се видим утре вечер.

— Не се засягай, Ривендж, но защо не си го начукаш!

И Хекс се отправи към вратата. Движенията й излъчваха нещо смъртоносно, каквато беше тя самата в действителност. Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Рив отново си помисли колко нищожна беше работата, която Хекс вършеше по охраната на клуба му, в сравнение с онова, на което бе способна.

— Хекс — обади се той. — Ами ако грешим за обвързването?

Тя му хвърли през рамо намръщен поглед, който сякаш казваше: „Ти да не си идиот?“.

— Слагаш си инжекции два пъти на ден. Не мислиш ли, че Мариса рано или късно ще забележи? Ами това, че трябва да ходиш при брат й, добрия чичо доктор, за да си набавяш невро-модулатора, от който зависиш? И как, според теб, ще реагира една аристократка като нея, ако научи за… това тук? — Хекс махна с ръка наоколо. — Изобщо не грешим. Просто си започнал да губиш връзка с реалността.

Вратата се затвори след нея и Ривендж сведе поглед към безчувственото си тяло. Представи си Мариса, толкова чиста и красива, така различна от жените, които го заобикаляха, така различна от Хекс… от която той се хранеше.

Желаеше Мариса, може би дори беше започнал да се влюбва в нея. Мъжът в него искаше да я притежава, въпреки че лекарствата го правеха импотентен. Той никога не би наранил жената, която обичаше, дори ако тъмната му страна излезеше на повърхността. Нали така?

Замисли се за Мариса в нейните прелестни дизайнерски рокли — винаги прекрасно облечена, винаги така изискана, така… чиста. Глимера грешеше за нея. Тя не беше дефектна. Тя беше съвършена.

Ривендж се усмихна, когато в тялото му лумна пожар, който можеше да бъде погасен единствено с мощен оргазъм. Наближаваше моментът, в която тя отново щеше да го повика. О, да, много скоро тя щеше да има нужда от него. Тъй като кръвта му беше разредена, нуждата й да се храни зачестяваше, което можеше само да го радва. А последният път беше преди близо три седмици.

Да, Мариса щеше да го повика до няколко дни. И той нямаше търпение да я нахрани.

 

 

Ви се материализира пред портата на имението минути преди разсъмване. Беше се надявал, че сексът ще го поуспокои, но нервите му все още бяха обтегнати до краен предел.

Той свали оръжията си, докато прекосяваше вестибюла на Дупката, напрегнат и копнеещ да си вземе душ и да отмие от себе си миризмата на жената. Би трябвало да е гладен, но единственото, което искаше, беше водка „Сива гъска“.

— Бъч, приятелю? — извика той.

Тишина.

Ви прекоси коридора и спря пред стаята на ченгето.

— Спиш ли?

Бутна вратата и видя, че леглото е празно. Може би ченгето беше в главната сграда?

Той прекоси тичешком вестибюла и надникна през входната врата. Хвърли бърз поглед към колите, паркирани в двора, и сърцето му заби като боен барабан. Кадилакът „Ескалейд“ го нямаше. Значи Бъч не се беше прибрал.

На изток небето беше започнало да порозовява и светлината опари очите на Ви. Той побърза да се прибере обратно в къщата и се настани зад армията си от компютри. Въведе данните на кадилака и установи, че е паркиран зад „Скриймърс“.

Което беше добре. Ако не друго, Бъч поне не се беше блъснал в някое дърво…

Изведнъж Ви се вцепени. Връхлетя го ужасяващо предчувствие, парещо усещане като досаден обрив плъзна по кожата му и той бавно пъхна ръка в задния джоб на кожените си панталони. Извади телефона, отвори капачето и набра гласовата си поща. Първото съобщение беше от номера на Бъч — ченгето просто беше затворило, когато никой не се бе обадил.

Второто съобщение тръгна в мига, в който стоманените щори на Дупката започнаха да се спускат заради настъпващия ден.

Ви се намръщи. Откъм телефона долиташе само някакво съскане. Миг по-късно шумно дрънчене го накара да отдръпне слушалката от ухото си.

После се разнесе гласът на Бъч, силен и настоятелен:

— Дематериализирай се. Веднага!

Нечий уплашен глас каза:

— Но… Но…

— Веднага! По дяволите, разкарай си задника оттук…

Приглушено плющене.

— Защо го правиш? Ти си просто човек…

— Адски ми втръсна да ми го повтарят. Върви!

Разнесе се металически звук като от презареждане на пистолет.

После гласът на Бъч каза:

— По дяволите…

И тогава адът се отприщи. Изстрели, ръмжене, тъпи удари. Ви скочи от стола си толкова рязко, че го събори на земята… само за да осъзнае, че е хванат като в капан от настъпилия ден.