Дж. Р. Уорд
Споделена любов (47)

45.

На следващата вечер Мариса излезе от мазето на „Убежището“, като се опитваше да се преструва, че светът не се бе сгромолясал около нея.

— Мастимон иска да поговори с теб — разнесе се детско гласче.

Мариса се обърна и видя момиченцето с гипсирания крак. Насилвайки се да се усмихне, тя приклекна, така че да се изравни с плюшения тигър.

— Така ли?

— Да. Освен това иска да не тъжиш, защото той е тук, за да ни брани. И иска да те прегърне.

Мариса взе опърпаната играчка и я притисна до врата си.

— Той е едновременно свиреп и нежен.

— Така е. Засега ще трябва да остане при теб. — По лицето на момиченцето се изписа делово изражение. — Аз трябва да помогна на мамен да приготви Първото хранене.

— Ще се грижа за него — обеща Мариса.

Момиченцето кимна най-сериозно и се отдалечи, като се подпираше на малките си патерици.

Докато притискаше тигъра към себе си, Мариса се замисли за това как предишната нощ си беше събрала нещата и си бе тръгнала от Дупката. Бъч се бе опитал да я разубеди, но тя виждаше по очите му, че не се е отказал от решението си, така че нищо от онова, което й говореше, нямаше значение.

Истината беше, че любовта й не го бе излекувала от самоунищожителните му наклонности, нито бе променила характера му. И колкото и да я болеше от раздялата, алтернативата беше далеч по-ужасна — нощ след нощ, прекарани в очакване на телефонното обаждане, което щеше да й съобщи, че Бъч е мъртъв. Или още по-лошо — че злото го е надвило.

Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко вярваше, че Бъч ще се пази. Не и след опита му да се самоубие в клиниката. Както и регресията, през която сам бе поискал да премине. После преобразяването, а сега битките… не, поглъщането на лесъри. Вярно, досега всичко свършваше благополучно, но тенденцията не беше никак добра — пред очите на Мариса се разкриваше една системна склонност към самоунищожение, заради която Бъч рано или късно щеше да пострада сериозно.

А тя го обичаше твърде много, за да го гледа как се погубва.

От очите й бликнаха сълзи, но тя ги изтри и се загледа невиждащо пред себе си. След известно време някаква мисъл пробяга през съзнанието й, твърде мимолетна и неясна, за да може да я задържи.

Мариса се изправи и объркано се огледа наоколо. Буквално не можеше да си спомни какво прави и защо е в коридора. В крайна сметка се отправи към кабинета си, защото там винаги я чакаше нещо, което трябваше да бъде свършено.

 

 

Едно от нещата, които бившите ченгета никога не загубват, е умението да надушват присъствието на разни идиоти.

Бъч спря в уличката до „Зироу Сам“ и ето че пред пожарния изход видя дребното русокосо копеле, което миналата седмица се бе държало толкова нагло със сервитьорката. Заедно с едно от дебеловратите си приятелчета, дребосъкът се мотаеше край входа и пушеше.

Само че защо трябваше да пушат на студа отвън?

Бъч се дръпна назад и ги загледа. Което, разбира се, му даде възможност да помисли. А това, както обикновено напоследък, не беше никак приятно. Всеки път пред очите му изплуваше образът на Мариса, която се качва в мерцедеса на Фриц и изчезва през портата на имението.

Бъч изруга и разтри гърдите си, надявайки се да открие някой лесър. Имаше нужда да се сбие с някого, за да отклони мислите си от постоянната болка, която го раздираше. По възможност веднага.

Откъм съседната улица с бясна скорост се зададе черен нисан „Инфинити“, сви рязко и удари спирачки току пред вратата на клуба. Я виж ти — русото копеле се приближи с ленива стъпка, сякаш това беше предварително уговорена среща.

Бъч видя как хлапакът и шофьорът на нисана се заприказваха, разменяйки си нещо, което той не можеше да различи, но което определено не бяха готварски рецепти.

Когато колата даде на заден ход, Бъч излезе от сенките. Имаше един сигурен начин да потвърди подозрението си — да подхвърли версията си на русокосия и да види как ще реагира.

— Кажи ми, че нямаш намерение да пробутваш тези боклуци вътре. Преподобния не понася външни пласьори в клуба си.

Дребосъкът се обърна рязко, очевидно вбесен.

— Кой, по дяволите, си… — започна той, но така и не довърши. — Я чакай! Виждал съм те и преди, само дето…

— Аха, обзаведох се с ново шаси, както виждаш. Сега работя по-добре. Много по-добре. Е, какво…

Внезапно Бъч замръзна, усетил как инстинктите му се обаждат.

Лесъри. Наблизо. Мамка му.

— Момчета — спокойно каза той. — Трябва да се махнете оттук. И не си и помисляйте да минете през тази врата.

Копелето отново се наежи.

— Ти за кого се мислиш?

— Слушайте какво ви казвам и се махайте оттук. Веднага.

— Майната ти, можем да стоим тук цяла нощ, ако иска… — Дребосъкът изведнъж млъкна и пребледня, усетил как вятърът довява сладка миризма. — О, господи…

Хмм, значи малкото копеле не беше човек, а претранс.

— Аха. Както вече казах, хлапе — разкарай се оттук.

Този път русокосият дребосък и приятелчето му се подчиниха, но не бяха достатъчно бързи. В дъното на уличката се появиха трима лесъри и им препречиха пътя.

Страхотно. Направо страхотно.

Бъч задейства най-новия си ръчен часовник, изпращайки сигнал за помощ, както и координатите си. След броени секунди Ви и Рейдж се материализираха до него.

— Да използваме стратегията, за която се разбрахме — тихо каза Бъч. — Аз ще разчистя след вас.

Докато лесърите приближаваха, двамата кимнаха.

 

 

Ривендж се надигна от бюрото и облече самуреното си палто.

— Трябва да изчезвам, Хекс. Заседание на съвета. Ще се дематериализирам, така че колата няма да ми трябва. Надявам се да се върна до час. Но преди да съм тръгнал — какво е състоянието на последния пострадал от свръхдоза?

— Закараха го в Спешното отделение на „Сейнт Франсис“. Най-вероятно ще оживее.

— А пласьорът?

Хекс отвори вратата, сякаш го подканваше да върви.

— Още не съм го намерила.

Рив изруга, взе си бастуна и се приближи до нея.

— Това изобщо не ми харесва.

— Без майтап — промърмори Хекс. — А аз си мислех, че ще си умреш от кеф.

Рив я изгледа сурово.

— Не се прави на интересна.

— Не се правя, шефе — също толкова рязко отвърна тя. — Правим всичко по силите си. Да не мислиш, че ми е приятно да викам линейки за тези идиоти?

Ривендж си пое дълбоко дъх и опита да овладее гнева си. На това му се казваше лоша седмица — и двамата с Хекс бяха адски изнервени, поради което напрежението в клуба бе такова, че останалите от персонала почти бяха на път да се обесят в някоя тоалетна от стрес.

— Извинявай — каза той. — Страшно съм изнервен.

Хекс прокара ръка през късо подстриганата си коса.

— Аз също.

— Теб какво те мъчи? — попита Ривендж, макар да не очакваше Хекс да му отговори.

Тя обаче го стори.

— Чу ли за онзи човек? О’Нийл?

— Аха. Вече е един от нас. Кой би предположил.

Рив все още не беше виждал Бъч с очите си, но Вишъс беше позвънил и го бе осведомил за това малко чудо.

Ривендж наистина му желаеше само доброто. Той искрено харесваше цапнатия в устата човек… ъъъ, вампир. Ала едновременно с това прекрасно си даваше сметка, че с дните, когато с Мариса се хранеха един от друг, е свършено. Също и с надеждата един ден да се обвърже с нея. Това беше адски гадно, макар че поначало идеята да се обвърже с Мариса не беше добра.

— Вярно ли е? — попита Хекс. — За него и Мариса?

— Да, той вече не е свободен.

За миг по лицето на Хекс се изписа странно изражение… тъга? Да, точно така изглеждаше. Рив се намръщи.

— Не знаех, че толкова много го харесваш.

Хекс начаса си възвърна обичайния вид — проницателен поглед и сурово изражение.

— Само защото ми хареса да правя секс с него, не означава, че съм го искала за партньор.

— Както кажеш.

Горната устна на Хекс се повдигна, разкривайки вампирските й зъби.

— Изглеждам ли ти така, сякаш се нуждая от мъж?

— Не, и слава богу! Мисълта, че точно ти можеш да се размекнеш, противоречи на природните закони. Освен това си единствената, от която мога да се храня, така че ми трябваш необвързана. Е — допълни Ривендж и отиде до вратата, — до два часа ще се върна.

— Ривендж — повика го Хекс и когато той я погледна през рамо, каза: — Аз също имам нужда да останеш необвързан.

Погледите им се срещнаха. Господи, ама каква двойка бяха само! Двама лъжци, които живееха сред нормалните… две змии, спотайващи се в тревата.

— Не се безпокой — промърмори той. — Никога няма да си взема шелан. Мариса беше… нещо, което исках да вкуся. Нещата между нас никога нямаше да се получат.

Хекс кимна, сякаш думите му допълнително бяха скрепили уговорката помежду им, и той излезе.

Докато прекосяваше ВИП залата, Ривендж гледаше да се държи в сенките. Не обичаше да го виждат с бастун и когато му се налагаше да го използва, искаше другите да си мислят, че го прави от суета и внимаваше да не се обляга много на него. Което бе рисковано, като се имаше предвид, че трудно пазеше равновесие.

Стигна до страничната врата и със силата на волята си изключи алармата и свали резето. Прекрачи прага, като си мислеше…

Мили боже!В уличката навън кипеше истинска битка. Лесъри. Братя. Двама цивилни, приклещени по средата и треперещи от страх. Както и големият лош Бъч О’Нийл.

Когато вратата зад гърба му се затвори с изщракване, Ривендж застана широко разкрачен и се зачуди защо охранителните камери не бяха… а, да — мис. Обгръщаше ги пелена от мис. Хитро.

Ривендж се загледа в битката, чуваше глухи удари на тяло в тяло, стонове и ръмжене, стържене на метал. Усещаше мириса на потта и кръвта на своята раса, както и сладникавата миризма на бебешка пудра, която се излъчваше от убийците.

По дяволите, той също искаше да се позабавлява.

Когато един лесър се озова близо до него, Ривендж го сграбчи широко усмихнат и го блъсна с всичка сила в тухлената стена, докато се взираше в безцветните му очи. Много отдавна не беше убивал и част от него копнееше да пречука някого. Лошата му половина жадуваше да отнеме нечий живот.

И той смяташе да нахрани звяра в себе си. Тук и сега.

Рив призова уменията си на симпат и въпреки допамина, който редовно си биеше, те начаса изплуваха на повърхността, понесени от вълните на агресията. Пред очите му падна червена пелена и като оголи вампирските си зъби в усмивка, той се остави да бъде завладян от зловещата страна в себе си с възторга на наркоман след дълга абстиненция.

Зарови невидими пръсти в съзнанието на лесъра и започна да тършува там, отприщвайки най-различни спомени. Все едно отваряше бутилки с газирани напитки и онова, което изригваше на повърхността, сковаваше плячката му и я правеше беззащитна. Господи, колко отблъскващо грозно беше в главата на лесъра — точно този имаше истинска садистична жилка и когато всички злини и гнусни дела, които бе извършил някога, нахлуха с взлом в съзнанието му, той запуши ушите си с ръце и се свлече на земята, крещейки с цяло гърло.

Рив вдигна бастуна си и издърпа от него смъртоносно стоманено острие, аленочервено като пелената пред очите му. Но тъкмо когато се канеше да прободе жертвата си, Бъч спря ръката му.

— Оттук поемам аз.

Рив го изгледа свирепо.

— Върви по дяволите! Аз ще го довърша…

— Не, няма.

С тези думи Бъч коленичи до лесъра и…

Рив закри устата си с ръка и с изумление загледа как Бъч се навежда над убиеца и изсмуква нещо от него. Само дето Ривендж нямаше никакво време да се наслади на тази сцена, извадена сякаш от „Зоната на здрача“. Друг лесър се втурна към Бъч и Преподобния трябваше да отскочи настрани, когато Рейндж се хвърли в краката на убиеца и го събори на земята.

Разнесоха се още стъпки и Рив се озова очи в очи с поредния лесър. Чудесно. С този щеше да се разправи лично, помисли си той и по устните му плъзна свирепа усмивка.

Да, симпатите ужасно обичаха битките. И той не правеше изключение.

 

 

Господин Х. с всички сили тичаше към битката. Въпреки че нито виждаше, нито чуваше каквото и да било, съвсем ясно усещаше защитната пелена. Определено беше на правилното място.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Ван зад гърба му. — Усещам, че се води битка…

— Всеки момент ще пробием обвивката от мис. Приготви се.

Двамата продължиха да тичат и много скоро се блъснаха в нещо, което приличаше на стена от студена вода. Щом се озоваха от другата страна на невидимата бариера, пред очите им се разкри схватка. Двама братя. Шестима лесъри. Двама треперещи от страх цивилни. Едър вампир, облечен в самурено палто и… Бъч О’Нийл.

Бившето ченге тъкмо се изправяше. Имаше адски нездрав вид и отпечатъкът на Омега се излъчваше от цялото му същество. В мига, в който погледите им се срещнаха, господин Х. се закова на място, завладян от усещането за съвършено разбирателство между тях.

И — каква ирония! — точно в момента, когато тази невидима нишка ги свърза, точно в мига, в който всеки от тях разпозна другия, от другата страна долетя зовът на Омега.

Съвпадение? На кого му пукаше. Господин Х. отблъсна заповедническия призив на господаря, пренебрегвайки сърбежа, плъзнал по цялото му тяло.

— Ван — меко каза той. — Време е да покажеш на какво си способен. Доведи ми О’Нийл.

— Крайно време беше!

Ван се втурна към Бъч и двамата се изправиха един срещу друг, обикаляйки в кръг като борци на тепиха. Поне до мига, в който Ван замръзна на мястото си, същинска статуя от плът и кръв. Защото господин Х. го беше вкаменил с помощта на волята си.

Господин Х. нямаше как да не се усмихне при вида на ужасеното изражение на Ван. Да, страшно беше да изгубиш контрол над собственото си тяло, нали?

О’Нийл също беше изненадан. Той се приближи предпазливо, готов да се възползва от преимуществото на стопкадъра, в който бе попаднал лесърът. Всичко стана много бързо. С едно мълниеносно движение О’Нийл стисна врата на противника си в желязна хватка, преметна го и го притисна към земята.

Господин Х. нямаше нищо против да пожертва дори толкова ценен играч като Ван, за да разбере какво се случва, когато… Мили боже!

О’Нийл отвори уста, пое си дълбоко дъх и… Ван Дийн бе погълнат, заличен, изпратен в нищото. Превърнат в прах.

Мощно облекчение заля господин Х. Да, пророчеството се беше сбъднало. Сбъднало се бе в лицето на един ирландец, превърнат във вампир. Благодаря ти, Господи!

Залитайки, господин Х. направи отчаяна крачка напред. Ето че най-сетне бе ударил часът да намери покоя, който търсеше. Вратичката, която бе открил, се бе отворила, свободата го очакваше. О’Нийл бе избраният.

Най-неочаквано пътят на господин Х. беше пресечен от боец с козя брадичка и татуировки на лицето. Гигантското копеле изникна сякаш от нищото и връхлетя отгоре му като канара, блъскайки се в него с такава сила, че краката на господин Х. се подкосиха. Двамата се вкопчиха в схватка, но господин Х. беше твърде уплашен, че може да бъде пронизан, вместо да бъде погълнат от О’Нийл. Затова, когато един лесър се нахвърли върху вампира с козята брадичка, той побърза да се откопчи и да се дръпне назад.

Призивът на Омега ставаше все по-настоятелен, до болка познатото пъплене плъзна по кожата му, но господин Х. нямаше да се отзове! Тази вечер възнамеряваше да умре. Но по правилния начин.

 

 

Бъч вдигна глава от купчинката пепел, единственото, останало от последната му жертва, и започна да повръща, разтърсван от мощни спазми. Чувстваше се точно по същия начин, както когато се събуди за първи път в клиниката на Хавърс. Заразен. Осквернен. Така омърсен, че нищо на света не бе в състояние да го пречисти.

Господи… ами ако беше погълнал твърде много? Ами ако вече нямаше връщане назад?

Докато повръщаше, усети Ви да се приближава до него, макар да не го виждаше.

— Помогни ми… — простена той, вдигайки глава.

— Затова съм тук, трейнър. Дай ми ръката си.

Бъч отчаяно му протегна ръка и като свали ръкавицата си, Ви я стисна с всичка сила. Енергията му, тази прекрасна, бяла светлина, се вля в пръстите на Бъч и нахлу в тялото му с една мощна, пречистваща вълна.

Съединени от сключените си ръце, те отново се превърнаха в две половини на едно цяло — светлината и мрака. Унищожителят и Спасителят.

Бъч пое всичко, което Вишъс имаше да му даде. Не пусна ръката му дори когато всичко свърши, сякаш се боеше, че ако го направи, злото ще се завърне.

— Добре ли си? — меко попита Ви.

— Вече да.

Господи, гласът му беше съвсем издрезгавял от цялото това вдишване. А може би и от благодарност.

Бъч се изправи с помощта на Ви и се облегна на тухлената стена. Огледа се наоколо и видя, че битката е свършила.

— Добре се справи като за цивилен — каза Рейдж.

Бъч погледна наляво, като си мислеше, че Рейдж говори на него, и тогава забеляза Ривендж. Той тъкмо се навеждаше, за да вдигне една ножница от земята. После с изящно движение напъха вътре аления меч, който държеше в ръката си. Ха! Бастунът му служеше и за оръжие.

— Благодаря — отвърна Рив, после аметистовите му очи се спряха върху Бъч.

Докато двамата се взираха един в друг, Бъч изведнъж си даде сметка, че не са се срещали от нощта, в която Мариса бе пила от него.

— Здрасти — каза Бъч и вдигна ръка за поздрав.

Ривендж се приближи, като се облягаше на бастуна си. Двамата си стиснаха ръцете и всички въздъхнаха облекчено.

— Е, ченге, нещо против да те попитам какво направи с лесърите преди малко?

Преди Бъч да успее да каже каквото и да било, откъм контейнерите за смет се разнесе скимтене и погледите на всички се насочиха натам.

— Вече може да се покажете, момчета — обади се Рейдж. — Хоризонтът е чист.

Нахаканият претранс и дебеловратият му приятел пристъпиха напред. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през миялна машина — бяха плувнали в пот въпреки студа, косите им бяха разрошени, дрехите — изпомачкани.

По лицето на Ривендж се изписа учудване.

— Леш, защо не си на тренировка? Баща ти ще побеснее, ако научи, че си тук, вместо…

— Леш е освободен от часовете за известно време — промърмори Рейдж.

— За да пласира наркотици — добави Бъч. — Пребъркайте го.

Рейдж го направи толкова бързо, че Леш изобщо не успя да се възпротиви, и извади от джобовете му пачка с пари, голяма колкото главата на хлапака, и шепа мънички целофанени пакетчета.

В очите на Рив лумна лилав пламък.

— Дай ми този боклук, Холивуд… дрогата, не парите.

Когато Рейдж му подаде пакетчетата, Рив разкъса целофана на едно от тях, наплюнчи кутрето си и бръкна вътре. След това близна пръста си и се изплю, а лицето му се разкриви от гняв.

— Повече да не съм те видял тук — каза той и размаха бастуна си насреща му.

Това най-сетне извади Леш от вцепенението му.

— И защо не? Живеем в свободна страна.

— Първо, това е моят клуб. Освен това, не че се нуждая от друга причина, боклукът в тези пакетчета има отровни примеси и съм готов да се обзаложа, че именно ти си виновен за масовите смъртни случаи от свръхдоза напоследък. Така че пак ти повтарям — повече да не съм те видял тук. Няма да допусна копелета като тебе да ми развалят бизнеса. — При тези думи Рив натъпка пакетчетата дрога в джоба на палтото си и погледна към Рейдж. — Какво ще правите с него?

— Ще го откарам вкъщи.

По устните на Рив се разля студена усмивка.

— Колко удобно за всички ни.

Изведнъж Леш пак започна хленчи.

— Нали няма да кажете на баща ми…

— Ще му кажа всичко — отвърна остро Рив. — Повярвай ми, татенцето ти ще научи абсолютно всичко.

Коленете на Леш се подкосиха и той се свлече на земята в безсъзнание.

 

 

Мариса влезе в залата, където се провеждаше заседанието на Съвета, без да я е грижа, че може би за първи път в живота й всички погледи се насочиха към нея.

Разбира се, те никога не я бяха виждали обута в панталон и с коса, вдигната на опашка. Изненадааа.

Седна на един стол, отвори новата си маркова бизнес чанта и се залови да преглежда молбите за позицията на администратор в „Убежището“. Но й беше ужасно трудно да се съсредоточи.

Беше изтощена, и то не само заради работата и стреса, но и защото наистина имаше нужда да се нахрани. Много скоро.

Господи, дори само мисълта за това й причиняваше болка. Образът на Бъч изплува пред очите й и в същия миг в подсъзнанието й отново отекна онова настойчиво, неясно ехо, подобно на далечен звън, което й напомняше… какво?

Някой сложи ръка на рамото й и тя подскочи. Беше Рив, който се настани до нея.

— Аз съм — каза той и аметистовите му очи се плъзнаха по лицето и косата й. — Радвам се да те видя.

— Аз също — усмихна се Мариса и извърна поглед, чудейки се дали ще й се наложи отново да започне да пие от него. О, по дяволите! Разбира се, че щеше да й се наложи.

— Какво има, тали? Добре ли си? — меко попита той.

Мариса изпита странното усещане, че Ривендж знае не само колко е разстроена, но и защо. По някаква причина тя винаги се чувстваше като отворена книга за него.

Отвори уста да му отговори, но в този миг чукчето на председателя се стовари върху гладката повърхност на масата.

— Обявявам заседанието за открито.

Гласовете в библиотеката начаса утихнаха. Рив се облегна в стола си с отегчено изражение и с няколко плавни движения на силните си ръце покри краката си със самуреното си палто, сякаш температурата в стаята беше минус трийсет, а не приятните двайсет и един градуса.

Мариса затвори куфарчето си и се намести по-удобно. Изведнъж си даде сметка, че е заела почти същата поза като Ривендж, като се изключи самуреното палто.

„Мили боже — помисли си тя. — Колко различно е всичко.“

Някога изпитваше страх от тези вампири. Направо немееше пред тях. А сега, когато плъзнеше поглед по жените с техните прекрасни рокли и мъжете в скъпи костюми, изпитваше единствено… отегчение. Тази вечер глимерата и Съветът на принцепсите не бяха нищо друго, освен една неприятна отживелица, която нямаше нищо общо с нея. И слава богу.

Председателят се усмихна и кимна на един доген, който веднага пристъпи напред. Върху абаносовия поднос в ръцете му почиваше пергамент, от който висяха копринени ленти, всяка с различен цвят, всяка — символизираща един от шестте рода основоположници. Лентата на семейството на Мариса беше светлосиня.

Погледът на председателя обходи всички около масата, като съзнателно прескочи Мариса.

— След като всички сме тук, бих искал да започнем с първа точка от дневния ред — приемане на искането за поставяне на всички необвързани жени под задължителна изолация. Според правилата, първо бих искал да дам възможност на членовете без право на глас да изложат мнението си по искането, което възнамеряваме да отправим на краля.

Всички побързаха да изкажат съгласието си… с изключение на Ривендж, който съвсем недвусмислено даде да се разбере какво мисли по въпроса.

В паузата, последвала неговото кратко и ясно възражение, Мариса ясно почувства погледа на Хавърс върху себе си, но не каза нищо.

— Много добре — каза Председателят. — Сега ще прочета имената на шестимата принцепси с право на глас.

Веднага щом чуеше името си, повиканият принцепс се изправяше, даваше съгласието на своето семейство и слагаше родовия си печат върху пергамента. Това се повтори без никаква засечка пет път и Председателят прочете и последното име:

— Хавърс, кръвен син на Уолън, кръвен внук на…

Хавърс се надигна от стола си и в същия миг Мариса рязко потропа по масата. Всички погледи се насочиха към нея.

— Името е сгрешено.

Очите на Председателя се разшириха и едва не изскочиха от орбитите си. Толкова бе слисан от прекъсването й, че просто гледаше занемял как Мариса се обръща към Хавърс с лека усмивка:

— Можеш да си седнеш, лечителю.

— Моля?!

Мариса се изправи.

— Много време мина от последното гласуване след смъртта на бащата на Рот, цели векове. — Тя се облегна на масата и се наведе напред, приковала непреклонен поглед в лицето на Председателя. — Тогава моят баща беше жив и гласуваше от името на нашето семейство. Ето на какво се дължи объркването ви.

Председателят уплашено погледна към Хавърс.

— Навярно би могъл да обясниш на сестра си, че нарушава…

Мариса го прекъсна:

— Вече не съм негова сестра, поне според него. Макар да мисля — и смятам, всички ще се съгласите с мен — че кръвните връзки са неотменими. Както и правата на първородството. — При тези думи по устните й пробяга хладна усмивка. — А по стечение на обстоятелствата аз съм родена единадесет години преди Хавърс. Което означава, че съм по-голямата от двама ни. Което пък на свой ред означава, че той може да си седне на мястото. Като най-възрастния представител на нашето семейство, само аз имам право да дам гласа си в подкрепа на искането. Или да не го сторя. А в този случай определено възнамерявам да не го дам.

Думите й бяха последвани от невиждана суматоха. Истински хаос.

Насред настъпилата неразбория Ривендж се разсмя и изръкопляска.

— По дяволите, момиче. Бива си те!

Мариса не изпита кой знае какво удоволствие от успешния си ход, чувстваше по-скоро облекчение. Ако всички шест семейства не гласуваха в подкрепа на глупавото искане, то отиваше по дяволите. И тя току-що го бе изпратила точно там.

— Господи! — ахна някой и изведнъж шумът в стаята стихна така бързо, сякаш се беше оттекъл през внезапно зейнал отводнителен канал насред пода.

Мариса се обърна. На прага на библиотеката, стиснал някакъв претранс за яката, се беше появил Рейдж, а зад него стояха Вишъс… и Бъч.