Дж. Р. Уорд
Споделена любов (41)

39.

В другия край на града, в една великолепна усамотена къща, Джон допи първата си бира. После още една. И още една. Изненада се, че стомахът му ги понесе, но това бе факт — беше ги изпил с лекота и се чувстваше отлично.

Блейлок и Куин седяха пред плазмения телевизор и играеха „Skillerz“, нашумялата напоследък видео игра. Колкото и да беше странно, Джон бе победил и двамата, така че сега те играеха за второто място.

Джон се изтегна върху меката завивка на Блейлок и надигна бутилката с бира. Тя обаче беше празна и той погледна към часовника. Фриц щеше да дойде да го вземе само след двайсет минути, което беше проблем, защото здравата се беше наквасил. Беше приятно.

Блейлок се разсмя и престорено залитна на една страна.

— Не мога да повярвам, че ме победи, копеле.

Куин взе бирата си и лекичко го чукна по крака.

— Съжалявам, здравеняко, ама никакъв те няма.

Джон подпря глава на едната си ръка, наслаждавайки се на приятната отмалялост, която го бе обзела. От толкова отдавна постоянно беше ядосан, че сякаш бе забравил какво е да се отпуснеш.

Блей го погледна и се усмихна.

— Разбира се, истинският майстор е нашият мълчалив приятел. Нали знаеш, че те мразя?

Джон се усмихна и му показа среден пръст. Двамата на пода се разсмяха и в същия миг се разнесе звън на блекбери. Куин отговори и след няколко „аха“ затвори.

— Мамка му… Известно време Леш няма да идва. Изглежда, че ти — при тези думи той погледна към Джон — здравата си го уплашил.

— Това копеле винаги е било задник — каза Блей.

— Абсолютно.

Тримата помълчаха известно време, заслушани в „Гаден“ на Ту Шорт^[1]. После на лицето на Куин се изписа напрегнато изражение. Очите му, едното синьо, а другото зелено, се присвиха.

— Е, Блей… какво е усещането?

Блей погледна към тавана.

— Да изгубя от теб ли? Не особено приятно, много ти благодаря.

— Знаеш, че нямах това предвид.

Блей изруга, посегна към малкия хладилник, взе си нова бира и я отвори. Вече беше изпил седем и все още изглеждаше напълно трезвен. Разбира се, беше погълнал и четири хамбургера, две големи порции пържени картофи, шоколадов шейк и два черешови пая. Както и един пакет чипс.

— Блей? Хайде де… какво стана?

Блейлок отпи голяма глътка бира.

— Нищо.

— Майната ти.

— Добре де — отстъпи той и отпи още една глътка. — Аз… ъъъ, искаше ми се да умра. Бях убеден, че ще умра. А после… такова… — Той се прокашля и след малко продължи: — Аз… ъъъ… пих от вената й. А след това стана още по-лошо. Много по-лошо.

— Чия беше вената?

— На Джасим.

— Леле. Тя е адски секси.

— Все тая.

Блей се излегна на една страна, взе някакъв пуловер и го метна върху бедрата си. Сякаш там имаше нещо, което трябваше да бъде скрито.

Куин проследи движението му. Джон — също.

— Спа ли с нея, Блей?

— Не! Вярвай ми, когато се преобразяваш, сексът е последното, за което си мислиш.

— Но аз съм чувал, че след това…

— Не, не го направихме.

— Окей, твоя си работа — каза Куин, макар да бе очевидно, че според него приятелят му трябва да беше изперкал. — Ами преобразяването? Какво е усещането?

— Аз… сякаш се разпаднах на парчета, а после отново станах цял. — Блей отпи поредната голяма глътка. — Това е.

Куин напрегна мускулите на кльощавите си ръце, после ги сви в юмруци.

— Чувстваш ли се различен?

— Да.

— Как?

— За бога, Куин…

— Какво толкова имаш да криеш? Нали всички ще го преживеем. Така де… Джон, ти би искал да знаеш, нали?

Джон погледна към Блей и кимна, надявайки се двамата да продължат да говорят.

В последвалата тишина Блейлок опъна крака под новите сини дънки, с които беше обут, се виждаше как мускулите на яките му бедра ту се свиват, ту се разпускат.

— Е, как се чувстваш сега? — настоя Куин.

— Същият. Само… само дето съм много по-силен.

— Жестоко! — засмя се Куин. — Нямам търпение.

Блейлок извърна очи.

— Честно казано, преобразяването не е нещо, което да очакваш с нетърпение.

Куин поклати глава.

— Адски грешиш — каза той и след кратка пауза изтърси: — Сега често ли ти става?

Блей почервеня като домат.

— Какво?

— Хайде де, не може да не си го очаквал. Е?

Мълчанието се проточи и Куин опита отново:

— Ехо? Блей? Попитах те нещо. Казвай.

Блей потърка лице.

— Ъъъ… да.

— Често ли?

— Аха.

— Ти правиш нещо по въпроса, нали? Искам да кажа, че нямаш друг избор, нали? Какво е усещането?

— Ти откачи ли? Няма…

— Кажи ни само веднъж и повече няма да те питаме. Честна дума. Нали, Джон?

Джон кимна бавно и изведнъж си даде сметка, че е затаил дъх. Беше сънувал еротични сънища, но не е като да му се е случило наистина. Или пък, като да чуе от първа ръка как е.

За съжаление, Блей явно беше решил да мълчи като риба.

— За бога, Блей… кажи ни какво е. Моля те. През целия си живот съм чакал онова, което ти имаш. Няма кого другиго да попитам… така де, да не мислиш, че ще взема да говоря за това с баща ми? Хайде де, изплюй камъчето. Какво е усещането, когато свършиш?

Блей започна да си играе с етикета на бирата.

— Мощно. Такова е усещането. Мощен прилив, който постепенно се надига в теб и после… после изригваш и се понасяш.

Куин притвори очи.

— Човече, искам го. Искам да бъда мъж.

Господи, Джон си мечтаеше за съвсем същото.

Блей пресуши бирата си и избърса уста.

— Разбира се, сега… сега ми се иска да го направя с някого.

Куин се подсмихна.

— Какво ще кажеш за Джасим?

— Не. Не е мой тип. Достатъчно по този въпрос. Разговорът приключи.

Джон погледна часовника и като се примъкна към ръба на леглото, надраска нещо в бележника си и им го показа.

— Окей — каза Блей.

— Навит ли си утре пак да се съберем? — попита Куин.

Джон кимна и се изправи, но се олюля и трябваше да се подпре на леглото, за да не падне.

Куин се разсмя.

— Я се виж, мой човек. Добре си се подредил.

Джон сви рамене и се съсредоточи върху това, да се добере до вратата. Тъкмо я отваряше, когато Блей го повика:

— Ей, Джон?

Той хвърли поглед през рамо и повдигна въпросително вежди.

— Откъде можем да научим езика на знаците?

Куин кимна и си отвори нова бира.

— Аха, откъде?

Джон примига. После написа в бележника си: Интернет. Търсете американски език на знаците.

— Добре. Ти ще ни помогнеш, нали?

Джон кимна.

Блей и Куин се обърнаха към телевизора и започнаха нова игра. Джон затвори вратата след себе си и се усмихна, когато ги чу да се смеят. Миг по-късно усмивката му бе изместена от срам.

Тор и Уелси бяха мъртви, спомни си той. Нямаше право да… да се забавлява. Един истински мъж не бива да се отклонява от целта си, от враговете си само за да бъде с приятели.

Джон пое по коридора, разперил ръце, за да пази равновесие.

Проблемът беше, че адски му харесваше да е с тях. Открай време искаше да има приятели. Не много, просто няколко добри, верни приятели.

Такива, на които можеш да повериш дори живота си. Приятели, които са ти като братя.

 

 

Мариса не можеше да разбере как Бъч издържа на онова, което се случи с тялото му. Изглеждаше й невъзможно, но очевидно всички мъжки вампири, и най-вече воините, преминаваха през съвсем същото. А тъй като Бъч беше от рода на Рот, във вените му течеше от неговата гъста кръв.

Когато всичко свърши, часове по-късно, Бъч остана да лежи на масата в ледената стая, дишайки тежко. Кожата му беше придобила восъчен оттенък и бе облян в пот, сякаш беше пробягал дванайсет маратона. Краката му висяха от носилката, раменете му бяха поне два пъти по-широки, а боксерките бяха опънати до пръсване върху яките му бедра.

Лицето му обаче й вдъхваше спокойствие — макар и съразмерно с новото му тяло, чертите му си бяха останали непроменени. А когато клепачите му се повдигнаха и Мариса видя онези лешникови очи, които познаваше така добре, в тях бе отразена само неговата душа и нищо друго.

Прекалено замаян, за да говори, Бъч потрепери и Мариса побърза да донесе едно одеяло и да го завие. Когато пухкавата материя докосна тялото му, той потръпна, сякаш дори този мек допир му причиняваше болка, но после прошепна беззвучно „Обичам те“ и потъна в сън.

Мариса внезапно се почувства по-уморена от когато и да било в живота си.

— Да хапнем нещо — каза Вишъс, който току-що бе измил и последните следи от кръвта на Бъч с един маркуч.

— Не искам да го оставям сам.

— Знам. Помолих Фриц да ни донесе храна и той я сложи пред вратата.

Мариса го последва в стаята с оборудването и като се настаниха на две от вградените в стената пейки, те се заловиха с приготвената от Фриц храна, заобиколени от тренировъчни кинжали, мечове и пистолети. Сандвичите си ги биваше, също както и ябълковият сок и овесените курабийки.

След известно време Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се облегна назад.

— Той ще се оправи.

— Не мога да си обясня как оцеля — отвърна Мариса.

— При мен беше съвсем същото.

Мариса, която тъкмо започваше втория си сандвич с шунка, спря с ръка във въздуха.

— Наистина ли?

— Дори по-тежко. Преди преобразяването си бях по-дребен от него.

— Но иначе си е същият, нали?

— Аха, все още си е нашето момче.

След като довърши сандвича, Мариса вдигна краката си на пейката и се облегна на стената.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Задето затвори раната ми.

Тя протегна ръка и Вишъс извърна диамантените си очи.

— Няма защо.

В последвалата тишина клепачите на Мариса започнаха да натежават и тя трябваше да тръсне глава, за да се разсъни.

— Почини си — промълви Вишъс. — Аз ще го наблюдавам и ще те повикам веднага щом се събуди. Хайде, поспи малко.

Мариса се излегна на пейката и се сви на една страна. Не очакваше да заспи, но въпреки това затвори очи.

— Вдигни глава — чу да казва Вишъс и когато се подчини, той пъхна една навита на руло кърпа под ухото й. — Така е по-добре за врата ти.

— Много си мил.

— Майтапиш ли се? Ченгето здравата ще ми срита задника, ако разбере, че съм допуснал да ти е неудобно.

За миг Мариса беше готова да се закълне, че Ви я помилва по косата, после обаче реши, че си е въобразила.

— Ами ти? — меко попита тя, когато той се настани на другата пейка.

Трябва да беше не по-малко изморен от нея.

— Не се тревожи за мен — отвърна Ви с лека усмивка. — Спи.

И колкото и да бе странно, тя наистина заспа.

 

 

Ви погледа как Мариса се унася в сън, после изви глава на една страна и надникна в стаята за първа помощ. От мястото си виждаше само едрите стъпала на Бъч. Сега той наистина бе един от тях. Стопроцентов воин-вампир, който трябва да беше висок близо два метра. Във вените му определено имаше от кръвта на Рот и Ви се зачуди дали някога ще разберат откъде се е взела.

Вратата на стаята с оборудването се отвори и Зи прекрачи прага, следван плътно от Фюри.

— Какво стана? — попитаха двамата в един глас.

— Шшшт — прошепна Ви и кимна към Мариса. — Вижте сами. Ето там е.

Близнаците се приближиха до вратата.

— Мили боже! — ахна Фюри.

— Не е от дребните — промърмори Зи, после подуши въздуха. — Въобразявам ли си, или това е мирисът на обвързването на Рот?

Ви се изправи.

— Да идем в тренировъчната зала. Не искам да ги събудим.

Тримата излязоха навън и Ви притвори вратата зад тях.

— Е, къде е Рот? — попита Фюри, когато се настаниха върху сините постелки. — Мислех, че държи да присъства.

— Зает е.

И още как.

Зи се загледа в притворената врата.

— Ченгето е грамадно, Ви. Направо огромно.

— Знам.

Ви се излегна на пода и всмукна от цигарата си, а после бавно издиша дима, като отказваше да ги погледне.

— Ви, той е наистина грамаден.

— Да не говорим за това. Още е твърде рано да разберем какъв ще бъде.

Зи потърка късо подстриганата си коса.

— Просто казвам. Той…

— Знам.

— А и във вените му тече кръвта на Рот.

— Знам. Обаче още е рано, Зи. Прекалено рано. Освен това майка му не е една от Избраниците.

В жълтите очи на Зи се появи раздразнение.

— Адски тъпо правило, мен ако питаш.