Дж. Р. Уорд
Споделена любов (31)

29.

Времето се точеше едва-едва, докато Бъч кръстосваше Дупката и чакаше Ви да се върне. Най-сетне, неспособен да се отърси от алкохолната мъгла и все още ужасно замаян, той отиде в стаята си и се опъна на леглото. Затвори очи не толкова с намерението да поспи, колкото защото светлината го дразнеше.

Заобиколен от плътна тишина, той се замисли за сестра си Джойс и за новороденото й бебе. Знаеше къде бяха провели кръщенето днес — на същото място, където беше кръстен и самият той. Същото място, където бяха кръстени всички О’Нийловци.

Отмиване на първородния грях.

Бъч сложи ръка върху белега на корема си и си каза, че злото определено се беше върнало да го вземе. Нещо повече — беше се озовало вътре в него.

Той стисна кръста на гърдите си, толкова силно, че златото потъна в плътта му, и реши, че трябва да отиде на църква. И то неведнъж.

Все още стискаше разпятието, когато изтощението постепенно започна да го надвива — то изцеди мислите му и на тяхно място остави празнина, която би му се сторила истинско облекчение, ако все още бе буден.

Когато отново отвори очи и погледна часовника до леглото, видя, че е спал непробудно цели два часа и сега се намираше във фазата на махмурлука. Главата му пулсираше от тъпа болка, ивицата светлина, която се процеждаше под вратата, дразнеше очите му. Той се обърна на другата страна и се протегна така, че гърбът му изпука.

Откъм коридора долетя зловещо стенание.

— Ви?

Ново стенание.

— Ви, добре ли си?

Внезапно се разнесе силен трясък, сякаш някой бе изпуснал нещо тежко. Последваха задавени звуци, каквито излизат от гърлото на някой, уплашен до смърт и раздиран от болка, твърде свирепа, за да може дори да извика. Бъч скочи от леглото и изтича в дневната.

— Мили боже!

Вишъс бе паднал от дивана и се бе сгромолясал по очи върху масичката, разпръсквайки чаши и шишета на всички страни. Сега се мяташе конвулсивно, със здраво стиснати очи и уста, отворена в безгласен вик.

— Вишъс! Събуди се!

Бъч го сграбчи за раменете и изведнъж забеляза, че Ви си бе свалил ръкавицата — ужасяващата му ръка излъчваше ярка светлина и прогаряше дупки в дървото на масата и върху кожения диван.

— Мамка му! — изруга Бъч и побърза да отскочи от обсега й тъкмо навреме.

Единственото, което можеше да прави сега, бе да вика името на Вишъс отстрани, докато съквартирантът му се бореше с демоните си. Най-сетне нещо го извади от безпаметното състояние — може би гласът на Бъч, а може би някой от ударите, които сам си нанасяше в своето умопомрачение.

Той отвори очи, задъхан, треперещ и облян в пот.

— Ви?

Когато Бъч коленичи до него и го докосна по рамото, приятелят му отскочи назад и се сви уплашено, което бе по-страшно от всичко досега.

— Хей… спокойно, ти си си у дома. В безопасност.

Очите на Ви, обикновено така хладни и спокойни, сега бяха изцъклени.

— Бъч… о, господи. Бъч… смъртта. Смъртта… Кръвта по ризата ми. Една от моите ризи…

— Успокой се, приятелю. Нека си отдъхнем, точно така.

И като го улови под мишницата, Бъч го повдигна и го сложи да седне на дивана. Горкото копеле се свлече върху кожените възглавници като парцалена кукла.

— Сега ще ти донеса нещо за пиене.

Бъч отиде в кухнята, взе една сравнително чиста чаша от плота и я изплакна. След това я напълни със студена вода, въпреки че Ви несъмнено би предпочел малко „Сива гъска“.

Когато се върна, завари Вишъс да се опитва да запали цигара с ръце, които трепереха като знаме на вятъра.

— Искаш ли нещо по-силно? — попита Бъч, когато Ви взе чашата от него.

— Не. Благодаря ти, ченге.

Бъч приседна в другия край на дивана.

— Ви, мисля, че е време да направим нещо за тези твои кошмари.

— Не ми се говори за това. — Ви всмукна дълбоко от цигарата и изпусна плътна струя дим. — Освен това имам добри новини. В известен смисъл.

Бъч определено предпочиташе да поговорят за кошмарите на Ви, но това явно нямаше да се случи.

— Казвай тогава. Трябваше да ме събудиш още щом…

— Опитах. Спеше като заклан. Както и да е…

Ви отново издиша, този път доста по-нормално.

— Нали знаеш, че проверих миналото ти.

— Досетих се.

— Трябваше да знам с какво си имаме работа, след като щеше да живееш при мен… при нас. Проследих родословието ти чак до Ирландия. Във вените ти тече кръвта на цяла камара бели като мляко предшественици.

Бъч затаи дъх.

— Откри ли нещо друго?

— Не и когато търсих преди девет месеца. Нито преди час, когато отново прегледах родословието ти.

Хм. Страшно обнадеждаващо, няма що! От друга страна, нима можеше да очаква нещо друго? Та той не беше вампир.

— Защо тогава ми казваш всичко това?

— Сигурен ли си, че в рода ти не се разказва някоя странна история? Особено за нещо, което се е случило в Европа? Нали се сещаш, някоя жена да са я „пощипнали“ някоя нощ? Или пък някоя неочаквана бременност? Нечия дъщеря, която един ден е изчезнала, а по-късно се върнала с дете на ръце?

Всъщност Бъч не знаеше почти нищо за своите предшественици. През първите дванайсет години от живота му майка му беше твърде заета с отглеждането на шест деца и работата си като медицинска сестра. А после, след убийството на Джейни, Одел О’Нийл беше прекалено съсипана, за да им разказва истории. А баща му? Как ли пък не. След като цял ден се бъхтеше за телефонната компания, а вечер работеше като пазач, на Еди О’Нийл не му оставаше много време да си бъбри с дечурлигата. Когато си беше вкъщи, той или пиеше, или спеше.

— Не съм чувал нищо такова.

Ви всмукна от цигарата и се зае да му обясни, издишвайки дима, докато говореше:

— Ето как стоят нещата, Бъч. Искам да проверя дали в теб няма нещо от нас.

Леле!

— Но нали вече провери родословното ми дърво? А и кръвните изследвания в клиниката на Хавърс, пък и всички други преди това, не трябваше ли да покажат нещо?

— Не непременно. Аз имам много точен начин да проверя. Нарича се семейна регресия. — Ви вдигна ръката, от която струеше светлина, и я сви в юмрук. — По дяволите, никак не ми е приятно да го правя, но няма друг начин.

Бъч погледна към изгорената масичка.

— Ще пламна като факла.

— Не, защото аз ще го контролирам. Не казвам, че ще ти бъде лесно, но не би трябвало да те убие. Нищо не гарантирам, но има някои факти, които навеждат на тази мисъл. Онова с храненето на Мариса и начина, по който ти реагира. Това, че тялото ти започва да излъчва силна миризма, когато си с нея. Освен това определено си достатъчно агресивен. Кой знае какво ще открием.

Нещо топло се надигна в гърдите на Бъч. Нещо, което много приличаше на надежда.

— И ако се окаже, че наистина имам роднина вампир?

— Тогава бихме могли… — Ви отново всмукна от ръчно свитата си цигара. — Бихме могли да те превърнем в един от нас.

Мили боже!

— Мислех, че е невъзможно.

Ви кимна по посока на подвързаните с кожа книги, които се издигаха като истинска кула до бюрото с компютрите.

— В Летописите се споменава нещо за това. Ако във вените ти има малко вампирска кръв, можем да опитаме. Много е рисковано, но бихме могли да опитаме.

Боже, Бъч беше адски навит да го направят.

— Да се захващаме за регресията тогава. Още сега.

— Не става. Даже и да имаш необходимото ДНК, не бива дори да си помисляме за промяна, преди да сме поискали разрешение от Скрайб Върджин. Това не е нещо, което може да се направи с лека ръка, още повече че в твоя случай стореното ти от лесърите допълнително усложнява нещата. Ако Скрайб Върджин не ни позволи да продължим, родословието ти няма да има никакво значение, а аз не искам да те подлагам напразно на регресията.

— Кога ще разберем?

— Рот каза, че ще я попита още тази вечер.

— Господи, Ви. Така се надявам да…

— Искам добре да го обмислиш. Регресията е гадна работа. Мозъкът ти ще се изключи, а доколкото съм чувал, болката е ужасна. Няма да е лошо да го обсъдиш и с Мариса.

Бъч се замисли за нея.

— О, ще го преживея, изобщо не се тревожи за това.

— Не бъди толкова самонадеян…

— Не съм. Просто трябва да се получи.

— Но може и да не се получи — каза Ви и се загледа в запаления край на цигарата си. — Ако издържиш регресията и открием, че наистина си свързан с някой вампир и че той е жив, съществува голяма вероятност да умреш по време на преобразяването. Всъщност шансът да оцелееш е съвсем малък.

— Ще го направя.

От гърдите на Ви се откъсна сух, отсечен смях.

— Не мога да преценя дали си адски смело копеле, или животът ти е омръзнал.

— Никога не подценявай силата на самоомразата, Ви. Тя е страхотен мотиватор. Освен това и двамата знаем каква е другата възможност.

Те се спогледаха и Бъч почувства, че си мислят едно и също. Независимо от риска, всичко беше по-приемливо от това, Вишъс да бъде принуден да го убие, за да му попречи да си тръгне.

— Отивам при Мариса — каза Бъч, но докато прекрачваше прага на тунела, се спря. — Сигурен ли си, че не можем да направим нищо за тези твои кошмари?

— Вече си имаш достатъчно грижи.

— Много ме бива да се занимавам с няколко неща едновременно.

— Върви при Мариса, ченге, и не се тревожи за мен.

— Понякога си истински задник.

— Кой го казва?

Бъч изруга и влезе в тунела, като се опитваше да обуздае обзелия го възторг. Когато стигна до основната сграда, той се качи на втория етаж и докато минаваше покрай кабинета на Рот, не можа да се въздържи и почука на вратата. Когато отвътре долетя отговор, Бъч влезе и само след десет минути вече стоеше пред стаята на Мариса.

Тъкмо се канеше да почука, когато някой каза:

— Няма я.

Той се обърна и видя Бет да излиза от всекидневната в дъното на коридора, понесла ваза с цветя.

— Къде е? — попита той.

— Отиде да огледа новото си жилище. Рейдж е с нея.

— Какво ново жилище?

— Нае си къща. На около седем мили оттук.

По дяволите. Мариса се изнасяше. Без дори да му каже.

— Къде точно се намира?

След като Бет му даде адреса и го увери, че къщата наистина е безопасна, първият му порив беше да се втурне натам. После обаче се отказа. Рот вече трябва да бе отишъл при Скрайб Върджин. Ами ако още тази вечер приключеха с регресията и той посрещнеше Мариса с добри новини?

— Но ще се върне тази вечер, нали?

Господи, защо не му беше казала, че се изнася?

— Със сигурност. Освен това Рот ще помоли Вишъс да провери охранителната система, преди тя да се нанесе. Дотогава Мариса ще остане тук. — Бет изведнъж се намръщи. — Хей… изобщо не изглеждаш добре. Какво ще кажеш да слезем долу и да хапнем нещо?

Бъч кимна, без изобщо да разбира какво му казва тя.

— Знаеш, че я обичам, нали? — избъбри той на един дъх, без да е сигурен защо го прави.

— Да, знам. Тя също те обича.

Тогава защо не говореше с него?

Аха, защото той страшно я беше улеснил, нали? Първо едва не изпадна в умопомрачение заради храненето. После й отне девствеността, докато беше пиян, като при това й причини болка. Боже!

— Не съм гладен — каза той. — Но ще ти правя компания.

 

 

В Дупката Вишъс излезе изпод душа и изпищя като момиченце, блъскайки се в мраморната стена. Насред банята, облечен в кожени дрехи и огромен като кадилака в гаража, стоеше Рот.

— Боже, Рот. Изкара ми акъла!

— Май си доста нервен, а, Ви? — Рот му подаде една хавлия. — Току-що разговарях със Скрайб Върджин.

Ви замръзна, както се бършеше.

— Какво каза тя?

— Не ме прие.

— Мамка му! И защо? — Вишъс уви хавлията около кръста си.

— Някаква глупост, че „колелата се въртят“. Кой знае. Говорих с една от Избраниците. — Рот така здраво бе стиснал устни, че беше цяло чудо как изобщо успяваше да говори. — Както и да е, утре вечер пак ще отида. Но честно да ти кажа, изгледите не са добри.

Огромно разочарование заля Ви и той усети как единият му клепач заигра неспокойно.

— Мамка му!

— Аха — съгласи се Рот и след кратка пауза добави: — И като стана дума за гадости, искам да поговорим за теб.

— За мен?

— Адски си напрегнат, а окото ти играе.

— Ами да, след като ти едва не ми изкара акъла преди малко.

С тези думи Ви го заобиколи и отиде в спалнята си. Докато си слагаше ръкавицата, Рот се облегна на касата на вратата.

— Виж какво, Вишъс…

— Добре съм.

— Ама разбира се, че си добре! Ето как стоят нещата — давам ти срок до края на седмицата. Ако дотогава не се оправиш, ще те извадя от смените.

— Какво?

— Приеми го като ваканция. Почивка.

— Ти полудя ли? Нали не си забравил, че след изчезването на Тор останахме само четирима? Не можеш да си позволиш да…

— … да се лиша от теб? Да, знам. Но няма да допусна да те убият заради онова, което става в главата ти. Или пък онова, което не става.

— Виж, напоследък всички сме напрегнати…

— Преди малко Бъч беше в кабинета ми. Каза ми за кошмара, който сънуваш непрекъснато.

— Кучият му син.

Здравата щеше да срита задника на Бъч, задето не си бе държал езика зад зъбите.

— Добре стори, че ми каза. Ти трябваше да ми кажеш.

Ви отиде до писалището, където държеше хартията и тютюна, и бързо си сви една цигара, тъй като определено имаше нужда да пъхне нещо в устата си. В противен случай щеше да продължи да ругае.

— Трябва да се прегледаш, Ви.

— И при кого да отида? При Хавърс? Никакви кръвни изследвания, нито какъвто и да било скенер ще открият какво не е наред с мен, защото проблемът не е физически. Виж, ще се взема в ръце, обещавам.

И като погледна през рамо, той издиша и добави:

— Нали аз съм умното копеле? Ще разбера какво става.

Рот свали тъмните си очила и светлозелените му очи проблеснаха като неонови лампи.

— Имаш една седмица, за да оправиш нещата, или ще говоря със Скрайб Върджин за това. А сега се обличай. Искам да обсъдим още нещо, свързано с ченгето.

Докато Рот отиваше към всекидневната, Ви дръпна за последен път от цигарата си, след което се огледа за пепелник. Мамка му, беше го оставил във всекидневната.

Тъкмо се канеше да последва Рот, когато погледът му падна върху дланта му. Вдигна я към лицето си, свали ръкавицата със зъби и се загледа в своето проклятие.

По дяволите. С всеки изминал ден ръката му започваше да свети все по-ярко.

Стискайки зъби, той притисна запалената цигара към дланта си. В мига, в който огънчето докосна кожата му, бялата светлина се усили и така озари татуировката, че тя засия.

Цигарата изчезна във взрив от лъчи, опарвайки кожата му. Когато от нея остана единствено прах, Ви я издуха във въздуха и загледа как облачето се издига нагоре и изчезва.

 

 

Мариса обиколи празната къща и се върна във всекидневната, откъдето беше започнала. Мястото се оказа по-голямо, отколкото си мислеше, особено с шестте подземни спални, всяка — със собствена баня. Господи, беше го наела, защото й се беше сторило съвсем малко в сравнение с имението на брат й… на Хавърс, но размерът явно беше нещо относително. Сега къщата в колониален стил й се струваше огромна. И ужасно празна.

Когато си представи как се нанася в нея, Мариса изведнъж осъзна, че никога досега не е била съвсем сама в някоя къща. Освен Хавърс, в дома й винаги бе имало слуги, пациенти, медицински персонал. Имението на Братството също никога не оставаше празно.

— Мариса? — разнесе се гласът на Рейдж зад нея, съпроводен от тропота на тежките му ботуши. — Време е да тръгваме.

— Още не съм измерила стаите.

— Помоли Фриц да го направи.

Мариса поклати глава.

— Това е моята къща. Искам да го направя сама.

— Е, тогава ела пак утре вечер. Но сега трябва да вървим.

С един последен поглед наоколо, Мариса се отправи към вратата.

— Добре. Утре.

Дематериализираха се обратно в имението и когато се озоваха в преддверието, Мариса чу откъм трапезарията да се носят гласове и долови миризмата на говеждо печено. Рейдж й се усмихна и като свали канията, препасана около раменете му, повика Мери.

— Здравей.

Мариса се обърна рязко. Облегнат на билярдната маса, Бъч стоеше в сенките на съседната стая с тумбеста, кристална чаша в ръка. Носеше скъп костюм и светлосиня вратовръзка… но докато го гледаше, Мариса не можеше да си го представи другояче, освен гол и наведен над нея, подпирайки се на яките си ръце.

Тъкмо когато започна да й става горещо, той отмести очи.

— Изглеждаш различно в панталони.

— Какво… О! Те са на Бет.

Бъч отпи от чашата си.

— Чух, че си наела къща.

— Да, тъкмо се връщам от…

— Бет ми каза. Докога ще останеш тук? Седмица? По-малко? Вероятно по-малко, нали?

— Вероятно. Щях да ти кажа, но я наех съвсем наскоро, а покрай всички други неща така и не ми остана време. Не се опитвах да го скрия от теб или нещо такова.

Когато той не отговори, Мариса продължи:

— Бъч? Ти… всичко наред ли е между нас?

— Да — отвърна той и сведе поглед към уискито си. — Или поне ще бъде наред.

— Бъч… Виж, за онова, което се случи…

— Нали знаеш, че не ме е грижа за пожара.

— Не. Имам предвид… в стаята ти.

— Секса?

Тя се изчерви и сведе поглед.

— Искам да опитаме отново.

Бъч не каза нищо и когато вдигна очи, Мариса видя, че той я наблюдава напрегнато.

— Знаеш ли аз какво искам? Поне веднъж да ти бъда достатъчен. Поне… веднъж.

— Ти си…

Той разпери ръце и плъзна поглед по тялото си.

— Не съм, не и докато съм такъв. Но и това ще стане. Ще се погрижа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ми позволиш ли да те съпроводя на вечерята? — каза той и сякаш за да отклони вниманието й, пристъпи към нея и й предложи ръката си. Когато тя не я пое, той добави: — Довери ми се, Мариса.

След един дълъг миг, тя пое ръката му, мислейки си, че ако не друго, поне не се бе отдръпнал от нея. Нещо, което тя напълно очакваше след пожара.

— Хей, Бъч! Задръж малко, мой човек.

Мариса и Бъч се обърнаха и видяха Рот да излиза от тайния тунел, следван от Вишъс.

— Добър вечер, Мариса — поздрави кралят и отново се обърна към Бъч: — Трябваш ми за малко.

Бъч кимна.

— Какво има?

— Мариса, ще ни извиниш ли?

Лицата на Рот и Вишъс бяха безизразни, телата им — отпуснати. Само че Мариса изобщо не се хвана на опита им да я убедят, че не се случва нищо особено. Но какво можеше да стори — да остане въпреки изричната им молба?

— Ще те чакам на масата — каза тя на Бъч и се запъти към трапезарията.

После обаче спря и погледна назад. Вишъс и Рот се извисяваха над Бъч и му приказваха нещо, от което по лицето му се появи изненадано изражение, а веждите му се повдигнаха. После той кимна и скръсти ръце на гърдите си… сякаш събрал сили и готов да действа.

Вълна от ужас заля Мариса. Някаква задача за Братството. Знаеше си.

— За какво искаха да говорят с теб Рот и Ви? — попита тя, когато Бъч се появи на масата десетина минути по-късно.

Той разгъна една ленена салфетка и я разстла върху скута си.

— Искат да огледам дома на Тор и да проверя дали не се е връщал, без да разберем, и да се опитам да намеря улики за това къде може да е отишъл.

О!

— Това… това е добре.

— Така си изкарвах прехраната години наред.

— Само това ли ще правиш?

Докато един прислужник поставяше чиния с храна пред него, Бъч допи уискито си.

— Да. Е… братята смятат да започнат да патрулират и извън града, затова ме помолиха да им съставя маршрут. Тази вечер след залез-слънце ще изляза с Ви и ще се погрижа и за това.

Мариса кимна, казвайки си, че всичко ще бъде наред. Стига само да не се бие. Стига само да не…

— Мариса, какво има?

— Аз… просто не искам да пострадаш. В смисъл, че ти си човек и…

— Така че днес ще се занимавам с разни проучвания.

Поведението му беше по-недвусмислено от врата, затръшната в лицето й! Ако продължеше в същия дух, щеше да го накара да се чувства като истински слабак.

— Какви проучвания?

Бъч вдигна вилицата си.

— Върху онова, което ми се случи. Ви вече изчете Летописите, но каза, че няма да е лошо и аз да ги прегледам.

Мариса кимна, давайки си сметка, че няма да прекара този ден заедно с него, в леглото му. Или пък в нейното.

Тя отпи от чашата с вода и се зачуди как е възможно да бъдеш толкова близо до някого и все пак да ви дели истинска бездна.