Дж. Р. Уорд
Споделена любов (28)

26.

Тялото на Бъч беше извън всякакъв контрол и действаше напълно независимо от разума му, докато се нахвърляше върху Ривендж в другия край на ВИП залата. Знаеше единствено, че бе усетил мириса на Мариса и че той идваше от типа с прическа ирокез. Следващият му ход беше да се нахвърли върху него, сякаш бе престъпник, който се опитва да избяга.

Елементът на изненада беше на негова страна и той успя да събори вампира на земята. Двамата се строполиха на пода и само миг след учудената ругатня на Преподобния, от всички страни заприиждаха охранители. Точно преди да го откопчат от жертвата му, Бъч успя да разтвори яката на ризата му. Ето ги. Следи от ухапване по врата му.

— Не… мамка му, не…

Бъч яростно се съпротивляваше срещу яките ръце, които го дърпаха, бореше се и риташе, докато някой не мина пред него и не стовари юмрук в лицето му. Остра болка избухна в лявото му око и той си даде сметка, че юмрукът принадлежеше на шефката на охраната.

Ривендж заби бастуна си в пода и се изправи, лилавите му очи светеха със свиреп блясък.

— В кабинета ми. Веднага.

Последва кратка размяна на реплики, на която Бъч не обърна особено внимание. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше вампирът пред него и следите от ухапване. Представи си масивното му тяло под Мариса, видя я да допира лице до шията му и да забива зъби в плътта му.

Нищо чудно, че Ривендж я беше задоволил. Нищо. Чудно.

— Защо трябваше да си ти! — изрева Бъч, надвивайки бъркотията. — Та аз те харесвам! Защо трябваше да си ти!

— Да си вървим — обади се Ви и го приклещи в желязна хватка. — Ще те откарам вкъщи.

— Ще трябва да почакаш — изръмжа Ривендж. — Той ме нападна на мой терен. Искам да знам какво, по дяволите, става в главата му. А след това ще трябва да ми дадеш дяволски добра причина да не му строша капачките и на двете колена.

Бъч се обади, ясно и високо:

— Ти си я нахранил.

Ривендж примига. И вдигна ръка към врата си.

— Моля?

Бъч изръмжа при вида на белега и отново опита да се отскубне. Господи, в него сякаш имаше двама души — един, на когото все още му бе останал малко здрав разум, и друг, който съвсем бе обезумял. И не беше трудно да се предположи кой от двамата вземаше връх.

— Мариса — изплю той. — Нахранил си я.

Очите на Рив се отвориха широко.

— Ти? Ти си онзи, в когото тя е влюбена?

— Да.

Напълно изумен, Ривендж си пое рязко дъх. После потърка лице и затвори яката на ризата си, скривайки белезите от ухапване.

— О… мамка му. Мамицата му! — изруга той; после се обърна към Вишъс: — Отведи го оттук и му помогни да изтрезнее. Боже, този шибан свят наистина е прекалено малък!

В това време колената на Бъч вече бяха започнали да омекват, а клубът се въртеше като пумпал около него. Явно беше по-пиян, отколкото мислеше, а и ударът в мутрата определено не го беше освежил.

Миг преди да изгуби съзнание, той простена:

— Трябваше да бъда аз. Тя трябваше да използва мен…

 

 

Господин Х. паркира минивана в една пряка на „Трейд стрийт“ и слезе. Сърцето на града биеше с ритъма на нощта — от баровете се носеше музика и те бързо се пълнеха с посетители, които скоро щяха да се напият или надрусат.

Време беше за лов на членове на Братството.

След като затвори вратата на автомобила и намести оръжията си, господин Х. погледна към Ван. По дяволите, адски беше разочарован от представянето му на ринга. И уплашен. От друга страна, несъмнено беше нужно известно време, докато той овладее новата си сила. Никой лесър не излизаше напълно готов след въвеждането си в Обществото и нямаше причина да очаква при Ван да е различно само заради пророчеството.

И все пак — гадна работа.

— Как ще разбера кой е вампир? — попита Ван.

А, да, онова, за което бяха дошли. Х. се прокашля.

— Цивилните ще те разпознаят по миризмата и уплахата им ще ги издаде. Що се отнася до братята, тях не можеш да ги сбъркаш. Те са по-едри и по-агресивни от всичко, което си виждал досега, освен това винаги атакуват първи. Забележат ли те, непременно ще ти се нахвърлят.

Двамата поеха по „Трейд стрийт“. Нощта беше хладна, онази комбинация от студ и влага, която винаги изпълваше Х. с енергия и желание за битка. Този път обаче бе различно. Като водач на лесърите мястото му беше на бойното поле, но единственото, което го интересуваше, беше двамата да оцелеят, докато Ван окончателно не се превърнеше в онова, което беше.

Тъкмо се канеха да свърнат в една пресечка, когато господин Х. се закова на място, завъртя глава и погледна назад. После към другата страна на улицата.

— Какво…

— Млъкни.

Затвори очи и остави инстинктите си да заработят. Наложи си да се успокои и като се откъсна от всичко наоколо, плъзна пипалата на мозъка си в нощта.

Омега беше наблизо.

Господин Х. отвори очи, мислейки си, че това е някаква грешка. Омега не можеше да се появи в осезаемия свят без водача на лесърите.

И все пак, Злото бе наблизо.

Господин Х. рязко се завъртя на петите на войнишките си ботуши. Някаква кола тъкмо се отдалечаваше по „Трейд стрийт“ и той се загледа над нея към „Зироу Сам“. Господарят му беше вътре. В това нямаше съмнение.

Мамка му, да не би да имаше нов водач на лесърите!

Не, в такъв случай господин Х. щеше да бъде привикан обратно. Може би Омега бе използвал някой друг, за да дойде тук? Това възможно ли бе изобщо?

Господин Х. се затича към клуба, следван плътно от Ван, който нямаше представа какво става, но беше готов за всичко.

Опашката пред „Зироу Сам“ беше пълна с изтупани хора, които потръпваха от студ, пушеха цигари и говореха по мобилните си телефони. Господин Х. спря. Отзад… господарят беше отзад.

 

 

Вишъс отвори задния вход на „Зироу Сам“ с крак, довлече Бъч до кадилака и го натъпка на задната седалка като огромен, навит на руло килим, молейки се ченгето да не се събуди и отново да размаха юмруци.

Тъкмо се настаняваше зад волана, когато усети нещо да се приближава. Инстинктите му подадоха сигнал за тревога и адреналинът му рязко скочи. Въпреки че по принцип братята не избягваха конфликтите (това противоречеше както на природата им, така и на воинската им подготовка), шестото чувство на Вишъс му казваше, че Бъч незабавно трябва да се махне от клуба.

Ви запали двигателя и потегли. Тъкмо когато излизаше от уличката, видя да се приближават двама мъже, единият от които беше с пепелява коса. Лесъри. Само че защо идваха насам?

Ви натисна педала на газта и двамата с Бъч се изпариха.

Щом се увери, че не ги преследват, той хвърли поглед към ченгето. Все още беше в несвяст. По дяволите, ударът на онази мадама от охраната си го биваше. От друга страна, същото можеше да се каже и за уискито.

Бъч не помръдна през целия път до имението. Всъщност отвори очи едва когато Ви го отнесе на ръце в Дупката и го сложи в леглото му.

— Стаята се върти.

— Не се учудвам.

— Лицето ме боли.

— Почакай да го видиш и сам ще разбереш защо.

Бъч отново затвори очи.

— Благодаря, че ме докара вкъщи.

Вишъс тъкмо се канеше да му помогне да си свали дрехите, когато звънецът на входната врата иззвъня.

Той изруга и отиде да провери охранителните монитори на бюрото си. Изобщо не се учуди, когато видя кой стои отвън, но дяволите да го вземат, в момента Бъч изобщо не беше за гледане.

Ви пристъпи във вестибюла и затвори вратата към стаята, преди да отвори на посетителката отвън. Мариса вдигна поглед към него и той долови мириса на тъга и тревога, който се излъчваше от нея като дъх на изсушени рози.

Когато заговори, гласът й беше тих:

— Знам, че си е вкъщи, защото кадилакът е тук. Трябва да го видя.

— Не и тази вечер. Ела утре.

Лицето на Мариса се вкамени и тя заприлича на прекрасна мраморна статуя.

— Няма да си тръгна, докато той не ми каже да си вървя.

— Мариса…

В очите й припламна огън.

— Не и докато той не ми каже да си вървя, боецо.

Ви я погледна изпитателно и си даде сметка, че решимостта й е непреклонна. Всъщност в този миг ужасно му напомняше на онази мадама от клуба, само дето нямаше нейните мускули.

Какво им ставаше на всички жени тази нощ!

Ви поклати глава.

— Нека поне му помогна да се приведе в малко по-приличен вид.

В очите на Мариса проблесна страх.

— Какво му е?

— Господи, Мариса. Не можа ли да предположиш какво ще се случи, ако пиеш от Ривендж?

Мариса го зяпна с широко отворена уста.

— Откъде знаеш…

— Бъч му се нахвърли в клуба.

— Какво? Той… о, господи! — Тя рязко присви очи. — Пусни ме да вляза. Незабавно.

Ви вдигна ръце в знак, че се предава, и като изруга под носа си, се отдръпна от вратата.