Дж. Р. Уорд
Споделена любов (27)

25.

Джойс О’Нийл Рафърти посрещна съпруга си на прага с бебето в ръце и сърдито изражение на лицето. Докато Майк стоеше на изтривалката, умората му след двойната смяна личеше съвсем ясно, но на Джойс изобщо не й пукаше.

— Днес се обади брат ми. Бъч. Казал си му за кръщенето, нали?

Майк целуна малкия Шон, но дори и не помисли да опита същото със съпругата си.

— Хайде де, миличка…

— Това не е твоя работа!

Майк затвори вратата след себе си.

— Защо го мразите толкова много?

— Нямам намерение да го обсъждам с теб.

Докато тя се отдалечаваше сърдито, Майк каза:

— Не той уби сестра ти, Джо. Беше само на дванайсет. Какво е можел да направи?

Джойс намести бебето в ръцете си и отговори, без да се обръща:

— Не става въпрос за Джейни. Бъч обърна гръб на семейството си още преди години. Изборът си беше негов и нямаше нищо общо със случилото се.

— А дали вие първи не му обърнахте гръб?

Джойс му хвърли ядосан поглед през рамо.

— Защо го защитаваш?

— Той ми беше приятел. Преди да се запозная с теб и да се оженим, той ми беше приятел.

— Страхотен приятел, няма що. Кога за последен път си го чувал?

— Няма значение. Когато го познавах, той беше добър с мен.

— Ужасно си мекушав, знаеш ли! — Джойс се запъти към стълбите. — Отивам да нахраня Шон. Вечерята ти е в хладилника.

Тя се качи на втория етаж и като хвърли свиреп поглед към кръста, който висеше в коридора, му обърна гръб. Влезе в стаята на Шон и се отпусна в люлеещия се стол до креватчето му, след това заголи гръдта си и постави сина си върху нея. Шон веднага я засмука, стискайки в юмруче плътта, докосваща лицето му. Топлото му пухкаво телце пращеше от здраве, дългите му мигли тъмнееха върху розовите бузки.

Джойс си пое дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж.

По дяволите. Чувстваше се гузна, задето се беше разкрещяла. Както и задето бе обърнала гръб на кръста на Спасителя. Каза молитвата „Аве Мария“ и се опита да се успокои, като преброи съвършените пръстчета на краката на Шон.

Господи… щеше да умре, ако с него се случеше нещо. Сърцето й просто нямаше да бие по същия начин. Как го бе понесла майка й? Как бе успяла да преживее загубата на едно от децата си?

Всъщност — на две от децата си, не беше ли така? Първо Джейни, а после и Бъч. Слава на бога, че умът й бе започнал да й изневерява. Това, че не помнеше нищо, трябва да беше истинска благословия.

Джойс помилва тъмната косица на Шон и си даде сметка, че майка й така и не бе успяла да се сбогува с Джейни. Тялото беше твърде обезобразено, за да бъде изложено за поклонение в отворен ковчег, а идентифицирането на трупа в моргата беше извършено от баща й, Еди О’Нийл.

Господи, само ако в онзи ужасен есенен следобед Бъч беше изтичал вкъщи и бе казал на някой възрастен, че Джейни току-що се е качила в нечия кола, може би щяха да успеят да я спасят. На Джейни не й бе разрешено да се качва в коли с момчета и всички знаеха правилата. Бъч също ги знаеше. Ако само…

По дяволите. Мъжът й беше прав. Цялото семейство мразеше Бъч. Нищо чудно, че си бе тръгнал и само дето не беше изчезнал от лицето на земята.

От гърдите на Шон се откъсна смешен, свиркащ звук, устата му се отпусна, а пръстите на ръчичката му се разтвориха. После обаче той се събуди и продължи да суче.

Сигурно майка й нямаше да може да се сбогува и с Бъч. Периодите й на просветление ставаха все по-редки и дори той да се появеше в църквата тази неделя, можеше и да не го познае.

В този миг Джойс чу как съпругът й се качва бавно по стълбите.

— Майк? — повика го тя.

Мъжът, когото обичаше и за когото се беше омъжила, застана на прага. Беше започнал да пуска коремче, а косата му вече оредяваше на темето, въпреки че бе едва на трийсет и седем. Но докато го гледаше пред себе си, Джойс видя по-младото му „аз“ — едно от най-популярните момчета в гимназията. Приятелят на по-големия й брат Бъч. Футболната звезда, по която тя си падаше от години.

— Да? — каза той.

— Съжалявам, задето се развилнях така.

Той се усмихна лекичко.

— Положението е сложно. Разбирам.

— Ти беше прав. Навярно трябваше да го поканим. Просто ми се искаше денят на кръщенето да е… чист. Непомрачен от нищо. Това е началото на Шон и не искам нищо да го развали. А у Бъч… у Бъч има много мрак, и всички ще бъдат напрегнати, а и мама е толкова болна. Просто не исках да се оправям с всичко това.

— Той каза ли, че ще дойде?

— Не. Той…

Джойс се замисли за разговора с брат си. Беше й се сторил съвсем същият. Бъч открай време имаше особен глас, дрезгав и хриплив. Сякаш нещо с гърлото му не беше наред, или пък премълчаваше твърде много.

— Каза, че се радва за нас. Благодари ти за обаждането. Каза, че се надява мама и татко да са добре.

Мъжът й сведе поглед към Шон, който отново бе заспал.

— Бъч не знае, че майка ти е болна, нали?

— Не.

В началото, когато Одел просто забравяше малко повече отпреди, Джойс и сестра й бяха решили да изчакат, докато разберат какво не е наред с нея, преди да кажат на Бъч. Но това беше преди две години. Те отдавна вече бяха наясно какво й е. Алцхаймер.

Един Господ знаеше колко време оставаше на майка им. Болестта напредваше неумолимо.

— Долно е от моя страна да не му кажа, нали? — меко промълви тя.

— Обичам те — прошепна Майк.

Джойс вдигна поглед от сина си към лицето на баща му и очите й се наляха със сълзи. Майкъл Рафърти беше добър човек. Надежден. Никога нямаше да бъде красив като Хю Джакмън, богат като Бил Гейтс или могъщ като крал. Но той принадлежеше на нея и на Шон и това беше повече от достатъчно. Особено в дни като днешния и разговори като този.

— И аз те обичам — отвърна тя.

 

 

Вишъс се материализира зад „Зироу Сам“ и тръгна по уличката, отвеждаща към входа. Когато видя паркирания на Десета улица кадилак, изпита облекчение. Фюри му беше казал, че Бъч изхвърчал от имението като автомобилен състезател, и определено не бил обзет от щастие.

Ви влезе в клуба и се насочи право към ВИП залата. Обаче така и не можа да стигне до нея.

Шефката на охраната се появи отнякъде и му препречи пътя. Докато я обхождаше с бърз поглед, Ви се зачуди какво ли би било да я завърже. Тя сигурно щеше да му остави белези — добър начин да убие час-два.

— Вашето момче трябва да си върви — каза тя.

— На нашата маса ли е?

— Аха. И най-добре го изведи оттук. Още сега.

— Какво е направил?

— Все още нищо — отвърна тя и двамата се отправиха към ВИП залата. — Но не искам да се стига дотам, а вече е на ръба.

Докато си проправяха път през тълпата, Ви плъзна поглед по мускулестите й ръце и се замисли за работата й. Тежка за който и да било вампир, но особено за една жена. Вишъс се зачуди защо ли си я беше избрала.

— Харесва ли ти да сритваш задниците на мъжете?

— Понякога, но с О’Нийл предпочитам секса.

Ви се закова на място и тя го погледна през рамо.

— Проблем?

— Кога го направихте? — попита той, макар някак си да знаеше, че е било наскоро.

— Въпросът е кога ще го направим отново. — При тези думи тя кимна към входа на залата. — Но със сигурност няма да е тази вечер. Сега върви и го разкарай оттук.

Ви присви очи.

— Извинявай за клишето, но Бъч принадлежи на друга.

— Нима? Затова ли почти всяка вечер се налива тук? Мадамата му трябва да е истинско съкровище.

— Стой далеч от него.

Лицето й придоби сурово изражение.

— Може да си член на Братството, но не си мисли, че можеш да ме командваш.

Ви се доближи до нея и оголи вампирските си зъби.

— Няма да повтарям повече — стой далеч от него.

За частица от секундата си помисли, че ще се сбият, наистина си го помисли. Никога не беше вдигал ръка срещу жена, но тази… е, тя просто не приличаше на жена. Особено докато измерваше челюстта му с такъв поглед, сякаш се опитваше да прецени къде е най-добре да стовари юмрука си.

— Трябва ли ви стая, за да останете насаме? Или пък боксов ринг?

Вишъс се обърна и само на метър от тях видя Ривендж. Аметистовите му очи проблясваха в сумрака, а косата му изглеждаше също така черна, както и дългото до пода самурено палто.

— Проблем ли има? — попита Ривендж, местейки поглед от единия към другия, докато си сваляше палтото и го подаваше на един от охранителите.

— Ни най-малко — отвърна Ви и погледна към жената. — Никакъв проблем, нали така?

— Аха — провлачи тя и скръсти ръце на гърдите си. — Никакъв проблем.

Ви мина покрай охранителите, които стояха до кадифеното въже, и се насочи право към масата на Братството.

Бъч изглеждаше ужасно, и то не само защото беше пиян. Лицето му беше изпънато и мрачно, а очите — полузатворени, вратовръзката му се беше изкривила на една страна, ризата му беше полуразкопчана, а на врата му имаше… рана от ухапване, от която яката му беше оцапана с кръв.

И да, той явно гореше от желание да се сбие с някого и не откъсваше свиреп поглед от шумната групичка, разположила се на две маси от неговата. Мамка му, беше на косъм от това да им се нахвърли, напрегнат като хищник в мига, преди да връхлети върху жертвата си.

— Здрасти, мой човек! — Ви седна насреща му много бавно, тъй като си мислеше, че е добре да избягва всякакви резки движения. — Какво става?

Бъч пресуши уискито си, без да откъсва поглед от задниците на другата маса.

— Как си, Ви?

— Добре. Е, колко чаши обърна?

— Не достатъчно. Все още се държа на краката си.

— Искаш ли да ми кажеш какво става?

— Не особено.

— Виждам, че са те ухапали, приятелю.

Сервитьорката се появи, за да вземе празната чаша, а Бъч вдигна ръка към шията си.

— Само защото аз я накарах. Спря почти веднага. Не иска да пие от мен. Така че сега е с друг. В този момент е при друг.

— Мамка му.

— Добре го каза. Докато ние седим тук, моята жена е с друг мъж. Той е аристократ, между другото. Споменах ли ти? Някакъв шибан аристократ докосва… е, все тая. Който и да е той, несъмнено е по-силен от мен. Дава й онова, от което тя се нуждае. Храни я. Той… — Бъч рязко прекъсна мрачната си тирада. — А твоята нощ как върви?

— Нали ти казах, не е задължително храненето да е сексуално.

— О, знам това — увери го Бъч и се облегна назад тъкмо когато сервитьорката се върна с поредното питие. — Малко „Гъска“? Не? Окей… аз ще пия и за двама ни.

И той пресуши половината скоч, преди още сервитьорката да бе имала време да се обърне.

— Не става дума само за секса. Не мога да понеса мисълта във вените й да тече кръвта на друг мъж. Искам аз да я храня. Аз да поддържам живота й.

— В това няма никаква логика, мой човек.

— Майната й на логиката! — Бъч сведе поглед към чашата си. — Боже… не беше ли преди малко?

— Моля?

— Искам да кажа… Снощи пак бяхме тук. Същото питие. Същата маса. Същото… всичко. Попаднал съм в капана на някаква рутина, която повече не мога да понасям. И себе си не мога да понасям.

— Какво ще кажеш да те откарам у дома?

— Не искам да се връщам в…

Бъч не довърши и бавно остави чашата на масата, внезапно настръхнал целият.

В главата на Ви отекна сигнал за тревога. Последния път, когато бе видял подобно изражение върху лицето на съквартиранта си, се беше оказало, че наблизо се спотайват лесъри. Само че, когато се огледа наоколо, Ви не забеляза нищо особено, само Преподобния, който току-що беше влязъл във ВИП залата и сега отиваше към кабинета си.

— Бъч? Какво става, мой човек?

Бъч се изправи.

И се хвърли напред, преди Ви да успее да реагира.