Дж. Р. Уорд
Споделена любов (24)

22.

Бъч се хвърли към вратата на банята и задърпа бравата, докато дланта му почти се разрани. От другата страна Мариса плачеше. После се разнесе звук от трошене. Той стовари рамо в солидното дърво.

— Мариса!

И отново блъсна вратата, после спря и се заслуша. Обзе го див страх, когато от другата страна не долетя и звук.

— Мариса?

— Върви си! — От тихото отчаяние в гласа й очите му започнаха да парят. — Просто си върви!

Той допря длан до дървото, което ги разделяше.

— Толкова съжалявам.

— Върви си… просто си върви. Господи, трябва да се махнеш.

— Мариса…

— Няма да изляза, докато не си тръгнеш. Махай се!

С усещането, че е попаднал в някакъв кошмар, Бъч грабна сакото си и излезе от стаята, залитайки, с омекнали колене и останал без капчица сила. Когато се озова в коридора, той се свлече на пода и заудря главата си в стената.

Затвори очи и образът на Мариса изпълни съзнанието му, свита отбранително в ъгъла, разтреперана и полугола, сякаш някой беше смъкнал насила роклята от тялото й.

Дяволите да го вземат. Тя беше прекрасна и целомъдрена, а той се бе държал с нея като с курва, беше отишъл прекалено далеч, прекалено бързо, само защото не можеше да се контролира. Колкото и буен огън да бе разпалил в нея, тя не бе свикнала с онова, което един мъж искаше по време на секс. Нито пък с онова, което се случваше, когато инстинктите на един мъж вземеха връх над него. Той знаеше всичко това и все пак я беше стиснал за бедрата и я беше приковал под себе си, докато я оправяше с език, за бога!

Бъч отново блъсна главата си в стената. Мили боже, толкова я беше уплашил, че тя дори беше оголила вампирските си зъби, за да се защити от него.

С грозна ругатня той се втурна надолу по стълбите, сякаш се опитваше да избяга от отвращението, което изпитваше към себе си, макар да знаеше, че не може да бяга нито толкова бързо, нито толкова надалеч.

Когато стигна фоайето, чу как някой извика:

— Бъч? Ей, Бъч! Добре ли си?

Той изхвръкна навън, скочи в кадилака и запали двигателя. Единственото, което искаше, беше да й се извинява, докато не му остане глас, но в този момент сигурно беше последният човек на света, когото тя би искала да види. Не че можеше да я вини за това.

Подкара колата към града, право към апартамента на Ви.

Докато паркираше кадилака до тротоара и поемаше с асансьора нагоре, му идваше да се хвърли отнякъде, толкова гадно се чувстваше. Отвори вратата на апартамента и…

По дяволите!

Облян от светлината на черни свещи, Вишъс се беше навел напред с отпусната глава. Обутите му в кожени панталони бедра се движеха напред-назад, мускулите на голите рамене и яките му ръце бяха напрегнати. Под него, с китки и глезени, завързани за масата, лежеше жена, цялата облечена в черна кожа, с изключение на гърдите и там, където Ви с всичка сила проникваше в нея. Въпреки че маска закриваше лицето й, а между зъбите й беше натъпкан наустник, Бъч беше почти сигурен, че жената е на прага на оргазма. Тя скимтеше накъсано, молейки се за още, докато по покритите й с кожена маска бузи се стичаха сълзи.

Ви вдигна глава от шията й и Бъч видя, че очите му искрят, а вампирските му зъби бяха дълги като… е, да кажем, че жената под него може би щеше да се нуждае от шевове след това.

— Моя грешка — изломоти Бъч и изскочи от апартамента.

Като насън отиде до кадилака и се качи в него. Нямаше никаква представа къде да отиде, затова просто остана да седи там, с ключ в стартера и ръка върху скоростния лост, неспособен да прогони образа на Вишъс, който се храни.

Горящите очи. Източените зъби. Сексът.

Внезапно си спомни колко спокойно Мариса беше отхвърлила опасенията му, че е болна. Гласът й отекна в главата му: „Мога да се справя и сама“. А после: „Не искам да те нараня“.

Ами ако Мариса имаше нужда от кръв? Ако това беше причината да го отпрати? Та тя беше вампир, за бога! Какво смяташе той — че прекрасните й вампирски зъби са просто за украса?

Бъч облегна глава на волана. Това беше ужасно нелепо! Не беше необходимо да търси друго обяснение. Но нали тя спокойно можеше да го помоли да пие от кръвта му? Той щеше да й позволи, без изобщо да се замисли. Нито за миг.

По дяволите, само при мисълта за това усещаше как се втвърдява. Идеята тя да се сгуши в него и да забие зъби във врата му беше по-възбуждаща от всичко, което Бъч бе преживял досега. Представи си я гола, изтегната върху гърдите му, заровила лице в шията му…

„Внимавай, О’Нийл. Ами ако само си търсиш оправдание?“

Само че тя беше възбудена, нали така? Беше го вкусил. Всъщност, беше станала най-сладка тъкмо накрая, когато той бе най-необуздан. Но защо тогава просто не му беше казала какво не е наред?

Може би не искаше да пие от него. Може би смяташе, че понеже е човек, няма да е в състояние да го понесе. А може би, понеже беше човек, наистина нямаше да го понесе?

Как ли пък не! Бъч предпочиташе да умре, докато тя се храни от него, отколкото да знае, че някой друг се грижи за неговата жена. Само при мисълта как Мариса допира устни до гърлото на някой друг, как гърдите й се притискат до нечии чужди гърди, а уханието й изпълва нечии чужди ноздри, как тя отпива чуждата кръв…

„Тя е моя!“

Думата озари съзнанието му като светкавица. И той внезапно си даде сметка, че ръката му е под сакото, а показалецът му върху спусъка на неговия „Глок“.

Бъч натисна газта и подкара към „Зироу Сам“. Онова, което трябваше да стори сега, беше да се успокои и да сложи мислите си в ред. Убийствената ревност, насочена към някой непознат мъжки вампир, определено не бе в списъка със задачите му за деня. Телефонът му иззвъня и той пъхна ръка в джоба си.

— Да?

От другата страна долетя ниския глас на Ви:

— Съжалявам, че трябваше да видиш това. Не те очаквах…

— Ви, какво става, когато един вампир не се храни?

Пауза.

— Нищо добро. Връхлита ни умора, дяволски силна умора. Освен това боли. Представи си хранително натравяне. Вълни от непоносима болка, които раздират вътрешностите ти. Ако оставим положението да излезе извън контрол, се превръщаме в зверове. Може да бъде много опасно.

— Чувал съм разни истории за Зейдист, преди да се събере с Бела. Той се хранеше с човешка кръв, нали? И със сигурност знам, че жените оцеляваха. С очите си съм ги виждал да се връщат в клуба, след като той приключеше с тях.

— За твоето момиче ли мислиш?

— Аха.

— Слушай, да пийнеш нещо ли си тръгнал?

— Даже повече от едно.

— Ей сега идвам.

Когато Бъч паркира до „Зироу Сам“, Ви вече го чакаше с цигара в уста. Бъч слезе от колата и включи алармата.

— Ченге.

— Ви.

Бъч се прокашля, мъчейки се да не мисли за това, как изглежда съквартирантът му, докато се храни и прави секс. Не успя. Единственото, което виждаше, беше как Вишъс чука онази жена, наведен над нея, подчинил я напълно на волята си. След видяното днес, определено щеше да му се наложи да преосмисли представите си за нетрадиционен секс.

Ви дръпна за последен път от цигарата си, загаси я в тока на тежкия си ботуш и прибра угарката в джоба си.

— Е, ще влизаме ли?

— И питаш!

Въпреки опашката пред клуба, охранителите ги пуснаха да влязат, без да чакат, и много скоро двамата вече си проправяха път през кълчещата се, обляна в пот и зажадняла за секс тълпа. Сервитьорката пристигна само няколко секунди след като стигнаха във ВИП зоната, понесла двойна доза „Лагавулин“ и „Сива гъска“, макар те да не бяха поръчвали нищо.

Телефонът на Ви иззвъня и докато той говореше, Бъч се огледа наоколо… само за да изругае и да усети, че настръхва. Полускрита в сенките на един ъгъл, той видя висока, мускулеста фигура. Тя също го наблюдаваше, а очите й горяха, сякаш искаше още от онова, което бяха правили в тоалетната на клуба предишния път.

Как ли пък не.

Бъч сведе поглед към чашата си в мига, в който Ви затвори капачето на телефона.

— Беше Фриц. Със съобщение за теб от Мариса.

Бъч рязко вдигна глава.

— Какво е съобщението?

— Искала да знаеш, че е добре. Тази вечер трябвало да полежи, но утре щяла да е добре. Освен това казала да не се тревожиш и че… ъъъ… те обича и че никъде не си сбъркал, когато си правил, каквото там сте правили. — Ви се прокашля. — Е, какво правихте? Или искам да знам твърде много?

— Дяволски много.

Бъч пресуши уискито си на един дъх и вдигна празната чаша във въздуха. Сервитьорката се отзова незабавно.

Докато тя отиваше да му донесе ново питие, Бъч сведе поглед към ръцете си. И усети как очите на Ви се впиват с него.

— Бъч, тя ще се нуждае от повече, отколкото можеш да й дадеш.

— Зейдист се е хранил…

— Зи пиеше от различни хора. Ти си само един човек. Работата е там, че понеже кръвта ти е слаба, Мариса ще бъде принудена да пие от теб толкова често, че ще те изцеди за нула време.

Ви си пое дълбоко дъх и добави:

— Виж, тя може да пие от мен, ако искаш. Може дори да го правим в твое присъствие. Не е задължително сексът да е част от храненето.

Бъч наклони глава на една страна и се загледа във врата на Ви. После си представи устните на Мариса върху вената му. Видя ги заедно, преплетени един в друг.

— Ви, знаеш, че те обичам като брат, нали?

— Аха.

— Само опитай да й дадеш да пие от теб, и ще те разкъсам на парчета.

Ви се подсмихна, после се ухили широко. Толкова широко, че трябваше да закрие вампирските си зъби с облечената в ръкавица ръка.

— Ясно, мой човек. И още по-добре. Досега на никого не съм позволявал да пие от вената ми.

Бъч се намръщи.

— Нито веднъж?

— Аха. В това отношение съм девствен. Лично аз намирам за отблъскваща идеята някоя жена да се храни от мен.

— Защо?

— Не ми е по вкуса.

Бъч отвори уста, но Ви вдигна ръка и го спря:

— Достатъчно. Просто знай, че съм насреща, ако случайно размислиш и решиш да се възползваш от предложението ми.

„Няма да стане — помисли си Бъч. — Никога.“

После си пое дълбоко дъх, благодарен за съобщението от Мариса. Прав беше — наистина го беше изхвърлила, защото имаше нужда от кръв. Нямаше какво друго да бъде. Господи, адски се изкушаваше да се върне в имението, ала искаше да уважи желанието й и да не се държи като обсебен преследвач. Освен това, ако наистина ставаше въпрос за жажда за кръв, утре вечер я очакваше изненада.

Щеше да пие от него.

Когато сервитьорката се върна с още уиски, с нея дойде и Ривендж. Огромното му тяло закри тълпата, така че Бъч вече не можеше да види шефката на охраната му. Което означаваше, че най-после може да си поеме дъх.

— Момичетата ми се грижат да не ожаднеете, нали? — попита Рив.

— И то много добре — увери го Бъч.

— Само това искам да чувам.

Преподобния се настани на масата им, а аметистовите му очи обходиха залата. Изглеждаше добре с черния си костюм, черната копринена риза и тъмния гребен на косата, който се спускаше до тила му.

— Имам една малка новина за вас.

— Да не се жениш? — Бъч пресуши половината от току-що донесения „Лагавулин“. — Къде се регистрирахте за сватбени подаръци? В някой мебелен магазин?

— По-скоро „Хеклер и Кох“.

Преподобния разтвори сакото си за миг, разкривайки дръжката на четиридесеткалибров пистолет.

— Симпатично пищовче имаш, вампире.

— Може да ти продупчи…

— Тоя разговор прилича на игра на тенис — намеси се Ви. — А той винаги ме е отегчавал. Какво искаше да ни съобщиш?

Рив погледна Бъч.

— Страхотно го бива в общуването, нали?

— Опитай да поживееш с него.

Преподобния се ухили, после стана сериозен и понижавайки глас, заговори почти без да движи устните си.

— Съветът на принцепсите имаше заседание онзи ден. Обсъждаха задължителна изолация за всички неомъжени жени. Председателят иска да гласуваме предложението и да го представим пред Рот възможно най-скоро.

Ви подсвирна тихичко.

— Пълен контрол, а?

— Точно така. Използват отвличането на сестра ми и смъртта на Уелесандра като претекст. Което е желязна обосновка, както и трябва да бъде. — При тези думи Преподобния прикова очи в лицето на Ви. — Предай на шефа си, че в глимера са страшно разгневени от убийствата на толкова много цивилни в града. Искането, за което ти казах, е тяхното предупреждение към Рот и те са твърдо решени то да бъде прието. Председателят само дето не ме изяде с парцалите, защото не могат да гласуват, ако всички членове на Съвета не присъстват, а аз редовно пропускам заседанията им. Мога да ги позабавя още малко, но не мога да отлагам до безкрай.

В този момент телефонът в джоба на Ривендж звънна и той вдигна.

— А, ето я и Бела. Здрасти, сестричке… — започна той, но внезапно очите му проблеснаха и той се размърда неспокойно. — Тали?

Бъч се свъси. Почувства, че Преподобния говори с жена и че тя определено не му е сестра, защото изведнъж тялото му започна да излъчва топлина като разпалена жарава.

Направо да се зачуди човек коя ли жена би се забъркала с някой като Преподобния. От друга страна, след като Ви правеше секс, този тип жени явно съществуваха.

— Един момент, тали. — Рив се намръщи и се изправи. — Доскоро, господа. Тази вечер аз черпя.

— Благодаря за предупреждението — каза Ви.

— Истински образцов гражданин, нали?

С тези думи Рив се отдалечи и се затвори в кабинета си, а Бъч поклати глава.

— Значи Преподобния си има мадама, а?

Ви изсумтя.

— Направо да я ожалиш.

— Абсолютно.

Внезапно Бъч усети, че настръхва. Онази страховита мадама с мъжката прическа все още го наблюдаваше от сенките.

— Оправи ли я, ченге? — тихо попита Ви.

Бъч довърши остатъка от питието си.

— Кого?

— Много добре знаеш за кого те питам.

— Не е твоя работа.

 

 

Докато чакаше отново да чуе гласа на Ривендж от другата страна на линията, Мариса се зачуди къде ли го беше заварила. От слушалката долитаха високи гласове и музика. Парти?

Глъчката изведнъж стихна, сякаш той беше затворил врата.

— Тали, къде си? Или Хавърс е закодирал телефоните ви?

— Не съм си вкъщи.

Мълчание. После:

— Правилно ли се досещам къде се намираш? При Братството?

— Откъде разбра?

Той измърмори нещо неразбираемо, после каза:

— Има само един номер, който телефонът ми не може да проследи, и от него се обажда сестра ми. А ето че сега и ти ми звъниш от такъв номер. Какво, по дяволите, става?

Мариса омаловажи случилото се, като му каза само, че двамата с Хавърс са се скарали и тя е трябвало да си потърси място, където да отиде.

Рив изруга.

— Трябваше да ми се обадиш веднага. Мога да се погрижа за теб.

— Не е толкова просто. Майка ти…

— Не се тревожи за нея — меко каза Рив. — Премести се при мен, тали. Трябва само да се материализираш в апартамента ми и аз ще дойда да те взема.

— Благодаря ти, но няма нужда. Ще остана тук само докато се установя другаде.

— Докато се установиш другаде ли? Какво, по дяволите… Това с брат ти за постоянно ли е?

— Всичко ще е наред. Слушай, Ривендж, аз… нуждая се от теб. Трябва пак да опитам да…

Мариса стисна главата си с две ръце. Мразеше да го използва по този начин, но към кого другиго можеше да се обърне? А Бъч… Господи, Бъч… струваше й се, че го предава. Само че имаше ли някакъв избор?

Ривендж изръмжа.

— Кога, тали? Кога ме искаш?

— Веднага.

— Отиди в… о, по дяволите, трябва да се срещна с председателя на Съвета. А след това трябва да се погрижа за няколко неща в работата.

Мариса здраво стисна слушалката. Не й се искаше да чака.

— Тогава утре?

— По залез-слънце. Освен ако не решиш да се преместиш при мен. Тогава ще разполагаме с целия ден.

— Ще се видим утре вечер.

— Нямам търпение, тали.

След като затвори, Мариса се изтегна върху леглото и остави изтощението да я залее като вълна. Тялото й сякаш се сля със завивките и възглавниците, просто още един неодушевен предмет върху дюшека.

По дяволите… може би беше по-добре, че трябва да изчака до утре. Така имаше възможност да си почине, да поговори с Бъч и да му обясни. Но не трябваше да бъде сексуално възбудена, необходимо беше да запази самоконтрол, докато е с него. Ако влюбените хора приличаха поне малко на обвързаните вампири, Бъч нямаше да понесе добре факта, че тя има нужда да бъде с друг мъж.

Мариса въздъхна и се замисли за Рив. След това за Съвета на принцепсите, а после за своя пол изобщо.

Господи, дори ако по някакво чудо предложението за задължителна изолация бъдеше отхвърлено, истината бе, че жените от нейната раса нямаше да има къде да отидат, ако у дома им ги грозеше опасност. Покрай разпада на вампирското общество и войната с лесърите, расата им нямаше социални служби. Никаква предпазна мрежа. Никой, който да помага на жените и децата, ако хелренът им е склонен към насилие. Или ако някоя жена бъдеше отритната от семейството си.

Мили боже, какво ли щеше да се случи с нея, ако Бет и Рот не я бяха приели под покрива си? Или ако Ривендж го нямаше?

Тя спокойно можеше да умре.

 

 

След урока Джон пръв стигна в съблекалнята на тренировъчния център на имението и бързо си нахлузи бандажа и екипа, нетърпелив да започне упражненията.

— Закъде си се разбързал, Джон? А, чакай, забравих, че най-голямото удоволствие за теб е някой да ти срита задника.

Джон погледна през рамо. Застанал пред едно от шкафчетата, Леш тъкмо разкопчаваше скъпата си копринена риза. Гръдният му кош не беше по-голям от този на Джон, ръцете му бяха също толкова слаби, но очите му пламтяха, сякаш беше едър като бик.

Джон дръзко отвърна на погледа му, а в тялото му лумна пожар. Господи, направо умираше от желание Леш да си отвори устата и да каже още нещо. Само още една дума.

— Пак ли смяташ да припаднеш, Джон? Като същински педал, какъвто си.

Бинго!

Джон се хвърли към Леш, но Блейлок го улови и го задържа, опитвайки се да предотврати сбиването. Никой обаче не спря Леш и той заби такова кроше в лицето на Джон, че Блейлок не можа да го удържи и Джон се блъсна в металните шкафчета толкова силно, че те издрънчаха.

Замаян, останал без дъх, Джон замахна напосоки.

Блейлок отново го улови.

— Боже, Леш…

— Какво? Той ми се нахвърли.

— Ти си го просеше.

Леш присви очи.

— Какво каза?

— Не е нужно да се държиш като задник.

Леш размаха заплашително пръст, при което марковият му часовник заблещука на светлината на лампите.

— Внимавай, Блей. Да застанеш на негова страна, не е най-блестящата идея.

И като пусна панталоните си на пода, Леш поклати глава и добави:

— Това ми подейства страхотно. На теб хареса ли ти, Джони?

Джон пропусна заяждането покрай ушите си и се освободи от хватката на Блей. Усети как лицето му тупти с всеки удар на сърцето му и колкото и да беше нелепо, си представи мигач на кола.

Господи… колко ли сериозни бяха пораженията? Залитайки, той отиде до редицата умивалници и се погледна в дългото огледало над тях. Страхотно! Направо страхотно! Брадичката и устната му бяха започнали да се подуват.

Блейлок се приближи зад него и му подаде бутилка студена вода.

— Сложи си това.

Джон пое ледената бутилка и я допря до лицето си. После затвори очи, за да не му се налага да вижда нито себе си, нито червенокосия младеж зад гърба си.

— Искаш ли да кажа на Зейдист, че днес няма да участваш в тренировката?

Джон поклати глава.

— Сигурен ли си?

Пренебрегвайки въпроса на Блейлок, Джон му върна бутилката с вода и се запъти към тренировъчната зала. Напрегнати, останалите го последваха вкупом, трополейки по синия тепих, и се наредиха до него.

Зейдист се появи миг по-късно, хвърли поглед към лицето на Джон и се вбеси.

— Всички да протегнат ръце с дланите надолу — нареди той и мина покрай всекиго от тях, докато накрая спря пред Леш. — Кокалчетата ти изглеждат страхотно. Отиди до стената.

Леш прекоси залата с ленива стъпка, видимо доволен, че този път няма да тренира.

Зейдист се спря пред ръцете на Джон.

— Обърни ги.

Джон се подчини. За миг се възцари тишина, после Зейдист го улови за брадичката и го накара да вдигне глава.

— Виждаш ли двойно?

Джон поклати глава.

— Повдига ли ти се?

Джон поклати глава.

— Така боли ли? — Зейдист го потупа леко по челюстта.

Джон изкриви лице. После поклати глава.

— Лъжеш. Но точно това исках да чуя.

Зейдист направи крачка назад и се обърна към учениците:

— Обиколки. Двадесет. И всеки път, когато стигнете до своя съученик ето там, искам да направите по двадесет лицеви опори. Като в морската пехота. Хайде, размърдайте се!

Думите му бяха посрещнати от дружен стон.

— Да ви изглеждам като някой, на когото му пука какво си мислите? — Зейдист свирна през зъби. — Размърдайте се!

Джон се затича с останалите, като си мислеше, че им предстои дълга нощ. Поне Леш вече не изглеждаше толкова доволен от себе си… Четири часа по-късно се оказа, че Джон е бил прав. Когато тренировката свърши, те едва се държаха на крака. Зейдист не само че ги накара здравата да се изпотят, но и ги задържа по-дълго от обикновено. Много по-дълго. Проклетата тренировка беше толкова изтощителна, че когато най-после свърши, дори Джон нямаше сили да продължи да тренира сам. Вместо това отиде право в кабинета на Тор и рухна в стола му, без дори да си вземе душ.

Подви крака под себе си, с намерението да си отдъхне за няколко минути, преди да отиде да се изплакне…

Изведнъж вратата се отвори.

— Добре ли си? — попита Зейдист.

Джон кимна, без да го поглежда.

— Ще предложа Леш да бъде изключен от програмата.

Джон рязко се изправи и заклати енергично глава.

— Стига, Джон. Вече за втори път ти се нахвърля. Или забрави инцидента с нунчакуто преди няколко месеца?

Не, Джон не беше забравил. И все пак…

Тъй като искаше да каже твърде много неща, за да използва езика на знаците и да се надява Зейдист да разбере всичко, той взе бележника си и написа с особено четлив почерк:

„Ако го изхвърлите, другите ще ме сметнат за слабак. А нали един ден ще се бия рамо до рамо с тях. Как ще ми имат доверие, ако ме мислят за слабак?“

Подаде бележника на Зейдист, който го улови внимателно в широките си длани, наведе глава и като сбърчи вежди, зачете, а разкривените му от белега устни помръдваха едва-едва. Когато свърши, Зи подхвърли бележника на бюрото.

— Не ми харесва това малко копеле да те тормози, Джон. Не мога да го приема. Но ти имаш основание. Засега ще му дам изпитателен срок. Ала само още една такава изцепка, и ще изхвърчи.

Зейдист се насочи към тайния вход на тунела, отвеждащ до имението, и като хвърли поглед през рамо, добави:

— Чуй ме добре, Джон. Няма да допусна тренировките да се превърнат в побоища, така че не искам да си разчистваш сметките с копелето, въпреки че си го заслужава. Ти си гледай твоята работа и не пускай юмруците си в действие. Фюри и аз ще го държим под око вместо теб.

Джон извърна поглед, мислейки си как му се бе приискало да цапардоса Леш. Как все още му се искаше да го направи.

— Джон? Разбрахме ли се? Никакви разправии.

След продължителна пауза Джон най-сетне кимна. Надявайки се, че ще съумее да удържи на думата си.