Дж. Р. Уорд
Споделена любов (17)

15.

Докато гледаше как пикапът се отдалечава, Господин Х. си каза, че бе избързал с въпроса. Трябваше да почака, докато Ван се пристрасти към усещането за могъщество, което обучението на убийците му даваше.

Само че времето не чакаше.

Не го тревожеше това, че вратичката за измъкване, която беше открил, щеше да се затвори. В пророчеството не се споменаваше нищо такова. Но при последната им среща Омега здравата беше побеснял. Изобщо не беше приел добре новината, че братята са убили човека на онази поляна в гората. Така че залогът растеше, а изгледите за успех изобщо не бяха на страната на господин Х.

Изведнъж водачът на лесърите почувства топлина в гърдите си, а после усети туптене там, където някога се намираше сърцето му. Ритмичният пулс го накара да изругае. Господарят го викаше.

Господин Х. се качи в минивана и запали двигателя. Кара в продължение на седем минути, докато не стигна до едно полусъборено ранчо насред някакъв парцел в долнопробен квартал. Мястото вонеше като лаборатория за метамфетамин, каквото и беше поне до смъртта на предишния си собственик, застрелян от своя съдружник. Благодарение на токсичните изпарения, които още витаеха из въздуха, Обществото беше успяло да купи мястото много изгодно.

Господин Х. паркира в гаража и изчака вратата да се затвори докрай, преди да слезе от колата. След като изключи алармената система, която лично беше инсталирал, той се насочи към задната спалня.

Докато отиваше натам, усети неприятен сърбеж по цялото тяло, сякаш изведнъж се беше изприщил. Колкото по-дълго отлагаше срещата с господаря, толкова по-зле щеше да става, докато накрая желанието да се почеше щеше да го накара да обезумее.

Господин Х. коленичи и наведе глава. Не искаше дори да се доближава до Омега. Инстинктите на господаря му бяха като радар, а той вече имаше свои собствени цели, различни от тези на обществото. Проблемът беше там, че повикаха ли го, водачът на лесърите трябваше да се отзове. Нямаше друг избор.

 

 

В мига, в който прекрачи прага на Дупката, Ви беше посрещнат от дълбока тишина, която бе направо непоносима. За щастие, само петнайсетина минути след като включи лаптопа на лесъра, на вратата се почука. Той хвърли поглед към монитора, след което свали резетата със силата на волята си.

Рейдж се появи, дъвчейки нещо, напъхал ръката си в найлоново пликче.

— Как се справяш с прекрасния продукт на господин Дел?

— Какво ядеш?

— Последното парче от банановия сладкиш с ядки на госпожа Уоли. Искаш ли да го опиташ?

Ви завъртя очи и отново се залови с лаптопа.

— Не, но можеш да ми донесеш бутилка с водка и една чаша от кухнята.

Рейдж изпълни поръчката, след което се облегна на стената.

— Е, откри ли нещо?

— Още не.

Когато въздухът в Дупката натежа от изпълнената с напрежение тишина, Ви разбра, че Рейдж не е дошъл само за да провери дали в лаптопа на лесъра има нещо интересно.

И наистина, след малко той започна:

— Слушай, братко…

— Точно сега никак не съм в настроение за гости.

— Знам. Затова ме помолиха да дойда.

Ви го погледна над отворения лаптоп.

— И кои точно са „те“? — попита, макар че много добре знаеше.

— Братството се безпокои за теб. Напоследък си ужасно изнервен, Ви. Напрегнат си като струна и не се опитвай да отричаш. Всички го забелязват.

— А, значи Рот те е помолил да се правиш на психотерапевт, така ли?

— Направо ми нареди. Но аз така или иначе бях тръгнал насам.

Ви потърка очи.

— Добре съм.

— Няма нищо лошо в това, да не си добре.

Как ли пък не!

— Ако нямаш нищо против, бих искал да претършувам този компютър.

— Ще дойдеш ли за Последното хранене?

— Аха. Защо не. Друг път.

Ви отново се залови да преглежда съдържанието на лаптопа. Докато се взираше в монитора, разсеяно забеляза, че дясното му око, онова с татуировките, беше започнало да играе, сякаш клепачът му даваше на късо.

Два масивни юмрука се подпряха на бюрото и Рейдж доближи лице до неговото.

— Или ще се появиш доброволно, или аз ще те замъкна насила.

Вишъс го изгледа свирепо, но синьо-зелените очи на Рейдж не трепнаха и той продължи да се взира надвесен в него. А, значи щяха да си поиграят на надглеждане, така ли?

„Да ти го начукам“, помисли си Ви.

Само че в крайна сметка победител излезе Рейдж. След няколко секунди Вишъс сведе поглед към лаптопа, преструвайки се, че просто иска да провери нещо.

— Оставете ме на мира. Бъч ми е съквартирант, нормално е да ме боли заради него. Не е кой знае…

— Фюри ни каза, че виденията ти са спрели.

— Боже! — Ви рязко се изправи, бутна Рейдж настрани и закрачи из стаята. — Това шибано дрън…

— Ако от това ще ти олекне, Рот не му остави кой знае какъв избор.

— Искаш да кажеш, че е измъкнал информацията насила?

— Хайде де, Ви. Сякаш ти не си ми помагал, когато аз съм изперквал. Това с нищо не е по-различно.

— Различно е, и още как!

— Защото става дума за теб?

— Как позна!

Просто не бе в състояние да говори за това. Той, който знаеше шестнадесет езика, не можеше да намери думи, с които да изрази страха си за бъдещето — своето, на Бъч, на цялата раса. Виденията, които получаваше за бъдещето, открай време му лазеха по нервите, но освен това му носеха и някакво спокойствие. Дори и да не харесваше онова, което предстоеше, то никога досега не го беше хващало неподготвен.

Рейдж сложи ръка на рамото му и Ви подскочи.

— Последното хранене, Вишъс. Ако не се появиш, ще те завлека насила.

— Окей. Разбрах. А сега се пръждосай.

Щом Рейдж си тръгна, Ви отново седна пред лаптопа. Само че, вместо да се върне във виртуалния свят, той избра новия номер на Бъч.

— Здрасти, Ви — изхриптя ченгето в слушалката.

— Здрасти.

Ви закрепи телефона между ухото и рамото си и си наля малко водка. Докато бистрата течност се изливаше в чашата, от другата страна на линията се разнесе шумолене, сякаш Бъч се обръщаше в леглото или си сваляше сакото.

Дълго време останаха така, смълчани от двете страни на линията, която ги свързваше.

Най-накрая Ви не издържа и попита:

— Искаше ли да бъдеш с тях? Чувстваш ли се така, сякаш трябва да си с тях?

— Не знам.

Дълбоко поемане на въздух, последвано от дълго бавно издишване.

— Няма да те лъжа — продължи Бъч. — Усетих ги. Почувствах присъствието им. Но когато погледнах в очите на онзи лесър, исках само да го унищожа.

Ви надигна чашата си. Водката изгори гърлото му по възможно най-приятния начин.

— Как се чувстваш сега?

— Не много добре. Повдига ми се. Сякаш съм изгубил твърдата почва под краката си.

Нова доза мълчание. Наруши го Бъч.

— Това ли видя? В началото, когато каза, че било предопределено да се присъединя към Братството… защото ме видя с Омега ли беше?

— Не, видях нещо друго.

Макар че след всичко станало Ви изобщо не можеше да си представи как би могло да се стигне до онова, което му се беше присънило. Във видението му двамата с Бъч бяха високо в небето, голи, с тела, преплетени едно в друго и брулени от леденостуден вятър.

Боже, той беше умопобъркан! Умопобъркан и извратен!

— Виж какво, веднага щом слънцето залезе, ще дойда за едно бързо лечение.

— Добре, това винаги ми помага. — Бъч се прокашля. — Обаче, Ви, не мога просто да си седя и да чакам да видя какво ще се случи. Трябва да направя нещо. Какво ще кажеш да си намерим няколко лесъри и да ги накараме да проговорят?

— Не е ли малко хардкор, ченге?

— Да ти напомня ли какво ми причиниха? Да не мислиш, че ще седна да се тревожа за шибаната Женевска конвенция!

— Нека първо поговоря с Рот.

— Добре. Но гледай да е скоро.

— Още днес.

— Окей — съгласи се Бъч и след нова пауза попита: — В това място намира ли ти се телевизор?

— На стената вдясно от леглото има плазмен екран. Дистанционното… май не знам къде е. Обикновено не… така де, обикновено не ми е до телевизия, когато съм в апартамента.

— Ви, човече, какво е това място?

— Мисля, че е очевидно, не смяташ ли?

От другата страна на линията долетя тих смях.

— Значи това имаше предвид Фюри, а?

— Кога?

— Когато каза, че вкусовете ти са малко ексцентрични.

Внезапно Ви си представи Бъч върху Мариса, тялото му разтърсено от мощна конвулсия, когато тя заби ноктите си в него.

После го видя да вдига глава и чу дрезгавия, чувствен стон, откъснал се от устните му.

Презирайки се, Вишъс пресуши чашата си на един дъх и побърза да си сипе още.

— Сексуалният ми живот си е личен, Бъч. Както и… необичайните ми интереси.

— Абсолютно. Това си е само твоя работа. Обаче имам един въпрос, може ли?

— Какво?

— Когато жените те връзват за масата, лакират ли ти ноктите на краката? Или само те гримират?

Ви се разсмя гръмогласно, а Бъч добави:

— Чакай, сетих се… гъделичкат те под мишниците с перце, нали?

— Много духовито!

— Хей, просто съм любопитен!

След малко обаче смехът на Бъч заглъхна.

— Нараняваш ли ги? — вече сериозно попита той. — Имам предвид…

— Всичко е по взаимно съгласие. А и никога не прекрачвам границата.

— Добре. Вярно, за католик като мен е малко странно… но пък всичко е въпрос на вкус.

Ви разклати чашата с водка.

— Може ли и аз да те питам нещо, ченге?

— Така е справедливо.

— Обичаш ли я?

— Да — промълви Бъч след няколко мига мълчание. — Проклет да съм, но — да.

Скрийнсейвърът на лаптопа се включи и Ви разсеяно докосна мишката, прекъсвайки бързо размножаващите се нарисувани тръби, които се появиха на монитора.

— Какво е усещането?

Бъч изсумтя, сякаш се беше схванал и се опитваше да се намести по-удобно.

— Точно в този момент — отвратително.

Ви се заигра с курсора на мишката, карайки го да описва кръгове по десктопа.

— Знаеш ли… харесвате ми заедно. Според мен си пасвате.

— Ако не се брои, че аз съм човек от работническите среди, който може би е отчасти лесър, съм напълно съгласен.

— Не си на път да се превърнеш в…

— Тази вечер погълнах част от лесър в тялото си. Когато вдишах. Затова после миришех като тях. Не защото се бих с тях, а защото част от злото им отново е в мен.

Ви изруга. Искрено се надяваше да не е така.

— Ще открием истината, ченге. Няма да те оставя в неизвестност.

Малко по-късно затвориха и Ви отправи невиждащ поглед към монитора на лаптопа. Игра си с курсора на мишката, докато най-сетне му дотегна да си губи времето по този начин.

Докато се протягаше, установи, че курсорът се е спрял върху Кошчето. Кошче за отпадъци… отпадъци… преработване на отпадъци… преработка за повторна употреба.

Какво бе казал Бъч за онова вдишване? Ви изведнъж си спомни какво беше усетил, когато откъсна лесъра от Бъч — сякаш прекъсваше някаква връзка между тях.

Не го свърташе на едно място, така че си взе чашата и бутилката със „Сива гъска“ и отиде да седне на дивана. Отпи голяма глътка и погледът му попадна върху бутилката „Лагавулин“ на масичката до него.

Наведе се напред, свали капачката на уискито и го поднесе към устата си, а после си сипа от него във водката и загледа изпод натежали клепачи как двете течности се смесиха, разредени и все пак — още по-силни заедно.

След това отметна глава назад, пресуши чашата на един дъх и се отпусна на дивана.

Беше уморен… адски уморен… умо…

Сънят го повали като удар с парен чук, но не трая дълго. Съновидението, както бе започнал да го нарича, го събуди само след няколко минути с обичайната си жестокост и той отвори очи, крещейки. Гърдите го боляха така, сякаш някой бе наврял ретрактор^[1] между ребрата му. Сърцето му прескочи един удар, а после заби учестено, обля го пот.

Ви разкъса ризата си и погледна надолу.

Всичко си беше наред, никъде не се виждаше зейнала рана. Само дето усещането си остана — ужасното чувство, че е прострелян, почти осезаемият допир на ледените пръсти, които смъртта протягаше към него.

Дишайки учестено, реши, че е приключил със спането за днес.

Остави водката на масата и се отправи към бюрото, твърдо решен да си поприказва задушевно с лаптопа на лесъра.

 

 

Когато заседанието на Съвета приключи, Мариса беше като изцедена. В което нямаше нищо странно, тъй като скоро щеше да съмне. Бяха обсъждали надълго и нашироко искането за задължителна изолация, без никой да изрази каквото и да било неодобрение. Вместо това говориха единствено за заплахата от страна на лесърите. Беше очевидно, че когато настъпи моментът да гласуват, не само щяха да подкрепят искането, но ако Рот откажеше да го одобри, Съветът щеше да го сметне за доказателство, че кралят нехае за поданиците си.

Което противниците на Рот умираха да заявят на всеослушание. Част от аристокрацията още не беше забравила всички тези триста години, през които Рот отказваше да се възкачи на престола, и жадуваше да му потърси отговорност.

Изгаряща от желание да си тръгне, Мариса дълго стоя на прага на библиотеката, но Хавърс упорито говореше с останалите членове на Съвета и не идваше. Най-сетне тя излезе навън и се дематериализира у дома, твърдо решена да стои пред вратата на стаята му дори цял ден, ако се наложи, но да поговори с него.

Когато прекрачи прага на имението, тя не повика Каролин, както обикновено, а се качи право в стаята си. Отвори вратата и…

— О… господи!

Стаята й приличаше на гробница. Дрешникът беше отворен и съвършено празен, не беше останала дори една закачалка. Леглото й беше голо — нямаше нито възглавници, нито завивки, нито чаршафи. Картините бяха свалени от стените, а в един ъгъл бяха натрупани препълнени кашони, както и всички куфари „Луи Вюитон“, които Мариса притежаваше.

— Какво… — ахна тя, но не можа да довърши, когато отиде в банята и видя, че всички шкафчета са празни.

Залитайки, тя се върна в стаята си и завари Хавърс да стои до леглото.

— Какво означава всичко това?

— Искам да напуснеш тази къща.

Мариса примига насреща му.

— Но аз живея тук!

В отговор Хавърс отвори портфейла си, извади дебела пачка банкноти и ги разстели на бюрото.

— Вземи ги и си върви.

— Всичко това само заради Бъч? И как точно смяташ да го съчетаеш с искането за задължителна изолация, което представи пред Съвета? Попечителите трябва да са близо до…

— Искането не дойде от мен. А що се отнася до онзи човек… — Хавърс поклати глава. — Животът си е твой. Но да те видя заедно с гол мъж, който току-що бе правил секс…

Гласът на Хавърс пресекна. Той се изкашля и продължи:

— Върви си. Прави каквото искаш. Но аз няма да седя и да гледам как се погубваш.

— Хавърс, това е абсурдно…

— Не мога да те предпазя от самата теб.

— Хавърс, Бъч не е…

— Изложих на опасност живота на краля, за да отмъстя за поруганата ти чест! — каза Хавърс толкова гръмко, че гласът му отекна между четирите стени. — А ти какво направи? Захвана се с човек! Аз… не те искам до себе си. Боя се от гнева, който събуждаш в мен. Той ме тласка към насилие. Той… — Хавърс потрепери и се извърна. — Наредих на догените да те откарат където поискаш и след това да се върнат. Ще трябва да си намериш свои прислужници.

Мариса се вцепени.

— Все още съм член на Съвета на принцепсите. Там ще бъдеш принуден да ме виждаш.

— Не, защото не съм длъжен да срещам погледа ти. А и не бъди толкова сигурна, че ще запазиш мястото си в Съвета. Рот няма да има никакво основание да отхвърли искането за задължителна изолация. Ти ще си необвързана, а аз няма да ти бъда попечител, така че няма да има кой да ти разрешава да излизаш навън. Дори потеклото не е по-силно от закона.

Мариса го погледна с широко отворена уста. Мили боже… сега вече обществото наистина щеше да я отритне. Тя щеше да се превърне в… нищо. Кръгла нула.

— Как можеш да ми причиниш това?

Хавърс хвърли поглед през рамо.

— Уморих се от себе си. Уморих се да се боря с желанието да те браня от решенията, които сама взимаш.

— Решения? Та като жена от аристокрацията аз никога не съм взимала самостоятелни решения!

— Не е вярно. Можеше да бъдеш истинска шелан на Рот.

— Той не ме искаше! И сам го знаеш, видя го със собствените си очи! Нали затова се опита да го убиеш!

— Но сега, като се замисля, не мога да не се запитам… защо Рот никога не изпита чувства към теб? Може би, защото не си положила достатъчно усилия, за да разпалиш интереса му?

Мариса усети как я обзема свиреп гняв. Гняв, който се засили още повече, когато брат й продължи:

— И като заговорихме за решения — никой не те принуди да отидеш в стаята на онзи човек. Ти сама го направи. Сама реши и да… можеше и да… да не лягаш с него!

— Затова ли е всичко? За бога, та аз все още съм девствена!

— Сега ти лъжеш.

Тези три думи изведнъж я отрезвиха. Гневът й се стопи и на негово място се възцари съвършена яснота. За първи път в живота си Мариса видя Хавърс такъв, какъвто беше — брилянтен, загрижен за пациентите си, страстно привързан към мъртвата си шелан… и ужасно праволинеен. Той беше вампир, отдаден на науката и реда, обичаше правилата и предсказуемостта и имаше строго установени възгледи за живота.

Които очевидно беше готов да брани с цената на нейното бъдеще… нейното щастие… на собствената си сестра.

— Абсолютно си прав — заяви Мариса със странно спокоен глас. — Трябва да си вървя.

Тя хвърли поглед към кашоните, пълни с дрехите, които носеше, и вещите, които си беше купувала. След това очите й се спряха върху него. Той правеше същото — взираше се в нещата й, сякаш претегляше живота, който беше водила досега.

— Разбира се, можеш да задържиш гравюрите на Дюрер — каза той.

— Разбира се — прошепна Мариса. — Довиждане, братко.

— Отсега нататък ще ме наричаш Хавърс. Не братко. Никога вече.

Той наведе глава и излезе от стаята й.

В последвалата тишина Мариса почувства как я обзема желание да се хвърли върху голия дюшек и да избухне в сълзи. Но нямаше време. До зазоряване оставаше не повече от час.

О, Скрайб Върджин, къде щеше да отиде?